Мост и тромпет - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 07 август 2021 в 08:20 5050 1

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Стоеше на моста над Струма с тромпет – онзи мост на площада срещу банката, близо до кметството на града. Не познаваше нотите, но мелодиите живееха пред прозореца на кухнята, където баба му Неда правеше картофени лули и ги продаваше в махалата по 20 стотинки едната. Когато баба му се появеше с огромна тава солети, децата тичаха до нея и пищяха: - „На мене, на мене, на мене!“. В паничката на баба му се трупаха стотинки - не по двайсет, защото често децата имаха само пет, но баба му им даваше въпреки всичко.

Мелодиите, които порастваха в тромпета на Ванко, бяха къси като малките лакомства за децата, но той пазеше най хубавата от тях, както и най-добре опечената солета на баба му за едно дете - Янча. Всъщност тя се казваше Яна, но тука, в Църква - най-младия квартал на Перник, към името на луничавите деца добавяха по едно Ч. Така се знаеше, че освен с лунички, детето е смело и може да плува. В Църква Струма беше малка и тънка, още хлапе. Трудно е да плуваш в плитки вирове, затова децата я преграждаха с камъни, трева, найлони и ставаха езерца, в които човек не успяваше да стигне до дъното. Иван беше виждал Янча да се мята с главата надолу от голямата върба, която наричаха Бабата. Понякога тромпетът му измисляше мелодии за тази върба и особено за моментите, когато Янча потъваше в студената вода. Затова имаше август – заради вировете на Струма, иначе защо му е на човек толкова горещина – картофените солети на баба му можеха де се опекат направо на слънце.

- Янча, вземи - казваше Иван и й даваше най-дългата картофена лула, която баба му бе изпекла този ден.

- Ой, че пари – отвръщаше Янча. После каквато бе тиха, макар и луничава, се обръщаше към тяхната къща. Знае се, че луничавите са скандалджии, затова им слагаха в името буквата Ч, като „Чао, не искам да те слушам повече“. - Имам доста пари – беше му казала Янча. - Но още събирам. Ще си купя ролери и ще тичам с тях по вело-алеята.

- Ролерите са скъпи - изтъкна, без да се замисля Иван.- Няма да можеш да ги купиш.

Янча не каза нищо, но очите й, които преди секунда бяха лято и вятър, угаснаха. Тук, в квартал Църква, никой не плаче. Какъв смисъл има? Няма да събереш пари за ролери с циврене. Майка ти ще си дойде от Германия след осем месеца и двайсет и четири дни. Тогава със сигурност по улица „Стара планина“ ще има метър сняг и за какво са ти ролери. Вместо да се тюхкаш, отиди на моста на пощада недалеч от кметството на Перник – там Струма е пораснала и вече се е научила да се грижи за рибите си, за жабите и за поповите си лъжички.

Не се плаши от жегата! Свири на тромпета, сложи шапката на баща си, който е в Лондон, не точно Лондон, в някакво малко село, толкова ситно, че дори и плитка и тънка, Струма не желае да мине край къщите му. Горките деца не плуват, там нямат Струма и защо въобще реката да ходи там, като Янча е тука?

- Ще ти помогна да си купиш ролери – каза й Иван. – Честно.

Затова ставаше рано, слънцето още си миеше очите в дълбокия, изровен от децата вир на Струма, в който реката си почиваше. Иван заставаше на моста и свиреше с тромпета, когато на път за работа чиновничките от кметството минаха край него. Някои хвърляха стотинки в празната шапка на баща му, други не хвърляха, но му донасяха баничка от близкото магазинче за закуски. Някои дори му купуваха шоколад – от най-малкия и най-вкусния. Но Иван събираше пари за ролери, не искаше шоколад. Като дойдеше време за обед – той го познаваше, защото август вместо да ходи да се окъпе в Струма, подпалваше главата му - точно тогава настъпваше часът на баничките. Беше хубаво, докато близката чешма все още работеше, но август – този месец прахосник, сигурно знаеше колко скъпо струва парното – изпи всичката вода в чешмата и тя пресъхна.

- За рождения ти ден ли ще бъдат тия ролери? – обърна се Иван към Янча, която нещо не каза. Беше му признала, че е родена на 8 август в Пернишката болница, откъдето на света идват най-смелите деца в България. Ако срещнеш Янча, можеш да не се съмняваш в това- тя плуваше бързо, не се плашеше от смоковете, които обичаха август с целите си гъвкави смочи души. Освен това Янча беше луничава, а момиче, което се роди с лунички край Струма, сигурно е имало баба или прабаба, която вари отрови.

В Перник хората много се страхуваха от тях – тук луничавите познаваха горчиви треви и плевели, които само чакаха да се превърнат в отрова в някоя малка тенджерка. Мъжете – особено онези, които се раждаха в Пернишката болница - често се биеха и юмруците им тежаха колкото камион, особено ако мъжът се напие както обикновено. Бащата на Иван често се напиваше и сигурно затова майка му отиде в онова село до Лондон, по-далече от юмруците. Баща му й приказваше по телефона де се върне, но тя не познаваше горчивите плевели и не можеше да вари никакви извлеци. Можеше да си купи, разбира се, от бабата на Янча, но отрова срещу юмрук струва скъпо. Майката на Иван беше пестелива – тук не казваха „стиснат“, защото стиснат означава глупав. Да се стискаш днес, означава небето да се стисне утре и да не ти помогне в нищо.

Иван се премести при баба си. Баща му, въпреки големите си юмруци, не можеше да кара живота без майка му, дори не му беше сладко да пие вечер в кръчмата „Богат си“. Затова и той замина за Лондон.

- Бабо – каза Иван. – Можеш ли да ми дадеш малко пари да купя ролери на Янча?

- Не може, сине. Ако момче иска да купи ролери на някое хубаво луничаво момиче, например на Янча, сам трябва да спечели парите. Може да мете пред бръснарницата на Манол. Може да пазарува на старите баби от Църква...

Иван метеше пред бръснарницата, пред пекарната, пред плод-зеленчука на Петя. Осми август наближаваше. Косата на Янча беше по-светла от слънцето. Тя плуваше дори в язовира Бушляк, в който се въдеха кротушки и може би щуки, но никой досега не беше хващал щука. Толкова много искаше да й подари ролери – защото знаеше какво е майка ти и баща ти да не са у дома точно когато порастваш с една година и с пет сантиметра на височина.

- На рождения ми ден ще бъдем само баба и аз – беше му споменала Янча.

- Дано заедно с тебе съберем достатъчно за ролери - каза Иван. Той не беше толкова висок, колкото му се искаше, нито толкова умен, но не се плашеше за ума. Като свириш мелодиите, които тромпетът е научил от дивата Струма, като слушаш как пукат картофените солети във фурната, умът, ще не ще, пораства.

Стотинките не ставаха повече. Всеки ден ги броеше, покрили дъното на бащината му стара шапка. Рекордът беше два лева и 17 стотинки – в една сряда. Един ден тромпетът му беше спечелил само 32 стотинки. След месец метене беше спечелил общо шест лева и 35 стотинки. Ролерите, най-евтините в „Жълто пате – втори шанс“, струваха шейсет и два. Те блестяха, целите в сребърни и златни кантове. Иван се опита да бере цветя и да ги продава, подредени в дрипави букетчета до празната шапка на баща му. Вечер преди да заспи, опитваше да си припомни някоя мелодия в стария вир, който бързаше да събуди жабите и да ги заведе до някое по-хладно място под моста. Вечер отиваше до къщата на Янча. Нейният баща нямаше юмруци, затова бе заминал заедно с майка й в Германия, най-хубавите им дрехи натъпкани в общ голям куфар.

- Това е за тебе - казваше той на Янча и й даваше картофената солета – най-дългата, с най-много копър върху нея.

- Това е за тебе – Янча му даваше ябълки, нарязани на парчета – кораби от ябълки в една кутия от кисело мляко.

Накрая двете хлапета си разделяха и корабите, които имаха платна от ябълкови кори, и картофените солети. Приказваха си, че като дойде осми август - ах, осми август, най-големият ден на лятото - какво празнуване с картофени солети ще падне. Тогава не просто се беше родила Янча, бяха се родили и нейните страхотни лунички.

Всички хора от Църква знаеха – луничави бяха най-чепатите майки и баби в Перник, а това значи обезателно и в света. Луничките от сто години знаеха рецепти за отрови, затова жените не се бояха от юмруци, от ножове и крясъци. От никого не се бояха жените с лунички, родени недалеч от църквата, където Струма си играеше щастливо с пясъка и камъните по дъното.

Още на пети август Иван преброи парите, които беше заработил – 12 лева и 67 стотинки. Янча беше заработила 10 лева и 7 стотинки, а ролерите струваха цели 62. Може би Иван беше виновен. Може би избираше лошо място за тромпета си, който беше на негови дядо, също Иван - който бил артилерист и тръбач на 26-ти пехотен пернишки полк. На стената в стаята на баба му беше закован неговият орден за храброст. „Дядо ти - разказваше баба му Неда, - замина да си приказва с Господ, защото дядо ти - добавяше старата жена - беше разумен мъж. Вярвам, че като дядо ти го съветва, на Господ ще му е много по-лесно да ни отървава от разни лоши работи.“

- А Господ ще дава ли песни за дядовия тромпет? –попита Иван.

- Не. Господ не дава песни. Човекът сам си ги дава, затова Господ му има уважението.

- Но нали ми каза – беше възразил Иван, - че Господ е измислил и направил всичко - земя и небо, звяр и природа.

- Песента не е звяр, нито природа, нито небо, нито земя. Тя е много повече. Както Господ е направил всичко за човека, така човек измисля песен за Господ.

- А за Янча измисля ли? – беше попитал Иван.

- Най-много за Янча измисля – отвърна баба му Неда, наведена над тепсията, в която се печаха солети от картофи. - За да измисли песен, човек трябва да има Янча, иначе не може да сложи на едно място земя и небо, звяр и природа, добро и лошо.

- Трябва ли човекът в песента да има лунички?

- Трябва да има луна. Това е важно - отговори баба му.

Беше такъв горещ август, дори върбата, баба на всички деца в Църква, започна да жълтее но това тя винаги правеше през август, защото беше хитра. Така и му казваше: – „Хей, август, я ме разхлади малко, докато си още тука. Така ще оцелея и ще те чакам догодина пак тук, в Църква, до Струма. Най-важното за всеки месец и за всеки човек е да знае, че някой го чака.

- Мене никой не ме чака – въздъхна момчето..

- Глупости – усмихна се баба му. – Защо тогава пазиш най-хубавата и най-добре опечената солета, а не я изядеш сам?

На осми август се събра най-страхотната жега. Август се беше объркал. Сигурно смяташе, че на хората им е студено, затова бе пуснал и небесното, и земното парно. Как да занесе подарък на едно луничаво момиче? Ако човек се замисли – да, и Струма трябва да се научи да кара ролери. Така ще види как по-бързо ще стига до морето на колела. Иван отиде до „Жълтото пате“ и се взря в ролерите със златни и сребърни кантове. Шейсет и два лева. Как да ги купи, като имаше само 12 лева и 67 стотинки?

Денят дойде.

На осми август Иван не запази най-прекрасно опечената картофена солета за Янча. Не отиде на моста недалеч от кметството на Перник, където рано-рано чиновничките отиваха на работа. Не измете пред бръснарницата на Манол, пред пекарната и пред магазина за плодове. Беше се покатерил на стол в стаята на баба си и въобще, без да я пита, бе откачил от стената ордена за храброст на дядо си Иван, тръбач и виден артилерист от 26-ти пернишки пехотен полк.

Отиде на тавана, закачи ордена на една от гредите и засвири на своя приятел тромпета. Беше го оставил да си отпочине и сега тромпетът нямаше никакво търпение. На обяд Иван не слезе да опита картофените солети.

Следобедът се умори от жегата и реши, че е време да се превърне във вечер - гореща като вятъра. Всъщност вечерта и вятърът бяха едно и също нещо. Вечерта повика луната, но луната още се излежаваше в леглото си от звезди, затова тъмнината се сгъсти изведнъж.

И точно тогава в така гъстата тъмнина се разнесе звук от страхотен тромпет. Той помнеше всички войници на пернишкия пехотен полк, но сега задачата му беше съвсем различна. Звуците се приближиха смело към къщата, в която живееше едно луничаво момиче. Много ясно, че това момиче се казваше Янча. Момичето нямаше да получи ролери на рождения си ден, защото те струваха, дявол да ги вземе, 62 лева, а това е много дори за луната, която беше учителка по тъмнина и нощ на всичките звезди.

Иван се приближи към къщата - високо тъмнокосо момче, което отказа да отиде в селцето недалеч от Лондон, защото в Църква живееше луничавата Янча.

Тромпетът, който още като малко тромпетче се беше учил да свири от дядото на Иван и заедно с него бяха спечелили орден за храброст, набра сила. Засвири с колкото сърце имаше в очукания му жълт метал. И още повече от металното си сърце засвири. Една песен без думи, без ноти, без нощ и луна, но в нея имаше земя и небо, звяр и природа, и едни прекрасни, прекрасни ролери със златни и сребърни кантове. Така в най-щедрия ден на август се роди песента за Яна. Но тук, Църква, в името слагаха буквата Ч, за да се знае, че момичето е много много чепато и хубаво.

- Честит рожден ден, Янча! - прошепнаха едновременно тромпетът и неговият тъмноок тромпетист.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1005

1

Канелия

07.08 2021 в 12:28

Песента върши чудеса. Обичта също.
Ще запомня Вашия осми август, Янча, Иван и баба Неда- благодаря Ви Здравка Евтимова!