Местна, но власт

Последна промяна на 25 септември 2015 в 19:10 3156 0

Предизборната кампания за местната власт започна. По традиция общественото и медийно внимание е съсредоточено върху онова, което за благозвучие сме свикнали да наричаме кметска надпревара. С изключение на това, че този път кампанията изглежда още по-отблъскващо, като че ли всичко друго е едно и също. Но, всъщност не е.

През изминалите двадесет и четири години, в които провеждаме местни избори, някак необяснимо фигурите на Общинския съвет и общинските съветници, винаги са оставали на втори план. Мажоритарният вот за кмет изглежда много по-интересен от пропоционалния вот за общински съветници. Кандидатите за кметове организират кампанията си около своята визия за развитието на общината. Изглежда, че кандидатът е готов да поеме почти еднолично отговорността за управлението. Но, всъщност, не е така.

Общинският съвет, а не кметът формира местната политика. Намеренията на кмета биха могли да бъдат много добри, но той е длъжен да се съобразява с конкретното разпределение на политическите сили в Общинския съвет, доколкото именно той контролира дейността на кмета. Всички еднолични обещания преди местните избори губят значението си, ако мнозинството в Общинския съвет не е от същата политическа партия или коалиция, от която е избран кмета.

Изборът на общински съветници е не по-малко важен и за политическите партии. Ако нямат самостоятелен кандидат за кмет, а разчитат на многоетажни коалиции, политическите партии инвестират всичките си усилия в пропорционалния вот за общински съветници. Това е постижима цел дори и за по-малка политическа формация, която не може да получи необходимата подкрепа за издигане на успешна кметска кандидатура. На пръв поглед, изглежда че няма логично обяснение за продължаващата анонимност на общинските съветници. Но, и това не е така.

Предстоящите местни избори се различават по много неща от изборите, които сме провеждали през 2011, 2007 или 2003 година. Едновременното провеждане на национален референдум отчасти усложнява изборната технология, но по-важното е, че това са първите избори за местни органи на властта след изтичането на валидността на първите Общински планове за развитие, които бяха подготвени за периода 2007 – 2014 година.
Кметовете и общинските съветници завършили официално мандата си преди дни бяха първите представители на местната власт, които получиха възможността да формулират своите нови планове за развитие за периода 2014 – 2020 година. Дори и те да не успеят да продължат мандата си в местната власт, стратегическата рамка на тези планове ще определи насоките на развитие на следващото управление.

След дълги години на дълбока и глуха зависимост спрямо министъра на финансите, без да се освободили докрай от нея, кметовете получиха реална възможност да управляват значителни по своя обем финансови средства по оперативните програми. Без съмнение това ще определи специфичния профил на започналата предизборна кампания, насочвайки общественото внимание към въпроса за това как и с какъв резултат се управляват европейските средства в България. Достъпът до европейското финансиране се превръща в самостоятелно и специфично поле на противопоставяне в местата власт. Залогът е голям, защото според различни експертни оценки, около две трети от европейските средства, които България има възможност да привлече в рамките на седемгодишния период, преминават пряко или индиректно през местната власт.

Пропагандната война взе първите си жертви между кметовете, злоупотребили или пренебрегнали съществуващите правила за управлението на европейските средства. Изглежда че тепърва, в хода на активната предизборна кампания, ще бъдем свидетели на яростни скандали и противопоставяне по темата за ефективното изпозване на европейските средства. Дори и малки общини, които не разполагат с необходимия капацитет за успешна реализация на европейски проект, получиха възможност да управляват европейски средства.

Проблемът е в това как и с какъв ефект бяха изразходвани европейските и българските публични средства. На пръв поглед административната логика изглежда очевидна – след като тези средства са планирани, то те трябва да бъдат изхарчени. Ако планираните средства не бъдат изразходвани в определения период, те биват изгубени безвъзвратно. От тази гледна точка дори и един слаб проект е за препочитане пред вторично преразпределение на средства, които изглеждат „спестени”, но всъщност вече не могат да бъдат използвани според предварителното си предназначение.

Ефективността на приложението на европейските средства зависи от общата рамка, която България формулира през 2006-2007 и през 2012-2014 година. Националната референтна рамка, с която страната ни влезе в първия седемгодишен период, след присъединяването към Европейския съюз, не включваше нито едно евро за развитие на научните изследвания или за научна инфраструктура. Средствата за образование се управляваха от Министерството на труда и социалната политика с акцент върху квалификация и преквалификация на безработни. Макар и прецедент сред останалите страни от Централна и Източна Европа, позицията на България бе приета, но в периода на подготовката за следващата рамкова програма се оказа необходимо да бъдат положени допълнителни усилия, за да бъде защитена необходимостта от сегашната програма Образование и наука за интелигентен растеж.

Когато процесът на изработване на общата рамка остава встрани от общественото внимание и експертната дискусия, ефективното инвестиране на европейските средства деградира до „усвояването” им. Точно това се случи с Програмата за развитие на селските райони, както и с други инструменти, които бяха достъпни за местните власти. В резултат от всичко това имаме поредната тягостна монотонност в реализацията на европейските проекти – правят се едни и същи неща, независимо дали те са необходими на местните общности или не. Причината е в това, че просто няма други форми, чрез които местната власт би могла да управлява определен обем от европейски средства.

По всичко изглежда, че обвиненията в злоупотреба със средства по европейски програми ще се превърне в лайтмотив на тази кампания. Централизираният контрол върху управлението на европейските пари размива и дори заличава отговорността на Общинския съвет, който всъщност би трябвало да упражнява контрол върху действията на изпълнителната власт в лицето на кмета и общинската администрация. По своя характер, като институция на местното самоуправление, именно Общинският съвет би трябвало да намери подходящата форма за контрол върху определянето на приоритетите и реализирането на проектите. Ако това беше така, може би избирателите щяха да са в състояние по-ясно да различават кандидатите за общински съветници и да изискват от тях повече отговорност при определянето на местната политика. За съжаление, и това не е така.

Ако местните избори могат да се превърнат в безкраен низ от парадоксални коалиции и съглашения, то практиката на избраните общински съветници е още по-парадоксална. Плаващите мнозинства в общинските съвети са в състояние да потопят всяка смислена инициатива на кмета и общинската администрация. Търговията с влияние и злоупотребата с власт се практикуват толкова по-безцеремонно, колкото по-анонимни остават общинските съветници.
Заради всичко това, отвъд различните партийни предпочитания и симпатии, време е българските граждани да се вгледат по-внимателно в списъците от кандидати за общински съветници, които са готови да подкрепят. Колкото и силна да е една кметска кандидатура, успехът на местната власт, в крайна сметка зависи от партийния състав, професионалната компенетност и гражданската отговорност на общинските съветници.

Законът за местното самоуправление и местната администрация дава достатъчно възможности за оказване на граждански контрол върху дейността на Общинския съвет. Гражданите биха могли да осветлят дейността на общинските съветници и днес, стига наистина да искат това. А ако не го правят, това означава, че в крайна сметка сегашното статукво ги удовлетворява.