Оттам тръгна всичко: измежду сестрите аз съм най-мършавата. „Тази се огъва като тел“ - разправяха за мен. Като имаше да се берат чужди ябълки, се провирах през дупките на оградите. „И през дупките на зъбите ти може да се шмугне“ - подхвърляха още по мой адрес. Викаха ми “невестулка” или “смок”, все с такива животни, дето се провират, ме наричаха. Обратно на подигравките и напук на подбива, на който ме подлагаха, растеше блясъка и славата ми.

Заради бъчвите…

Баща ми работеше в избата на Гроздан, тежка фирма с бъчви по 500 литра всяка. В тях зрееше мавруд, тежко като Балкан вино, което те блъска в главата и те държи заклан, докато изтрезнееш. И кой се пъха в търбуха на бъчвите да ги лъска и чисти? Ми кльощавата Катерина, Невестулката, нека тя се навре, щото и през ключалка може да промуши костите си.

Сестрите ми фини като лебеди, къде ще си вдигат полите да лазят из разни смрадливи каци? Баща ни гледа да си запази тишината, че и работата при Гроздан (Вируса – така го наричам) и вика:

– Ние ще измием празните бъчви, шефе. Ние сме само за тая работа.

А щом се каже “тая работа”, ясно е, че аз се набутвам в бъчвата и чегъртам, докато мозъкът ми замирише на мавруд. Светиш си с фенерче, вътре ядеш и не знаеш на кой свят си. Ден ли грее, залез ли гасне, пладне ли топи скрежа? Първия път, след като ме издърпаха от кацата, съм спала 36 часа. Мама рекла:

- Ще умре.

Докторът предположил:

– Няма да умре, туй дете е привикнало да седи в каца от мавруд, ще походи ден-два гламаво и ще му се вие свят.

Баща ми го успокоил:

– Вече няколко пъти й се е вило свят. Не бой се, докторче.

Затова изпразни ли се бъчва – хайде Катя, ходи чисти, невестулчице. Ти и без това вече не си наред, що да рискуваме и другите деца? За да е остър гладът ми да се вра в каците, пускаха по двайсет лева на дъното и ако щете вярвайте, сега съм струпала пет хиляди и сто и двайсет лева. Можете да сметнете що каци съм изтъркала и колко миризма на мавруд съм измирисала.

Покрай виното научих едно особено нещо. И аз не зная как се получи, сигурно маврудът окончателно ме е повредил. Минех ли край казана, където варяха ракията, по миризмата разбирах от какво я варят – от грозде ли, от джанки ли, от сини сливи, дюли или от кайсии. Като видя как църцори струйката, казвам колко градуса е ракията ти. Погледна ли човека, който я вари, зная още колко чаши трябва да изкърка, за да налети на бой. Видят ли, че излизам набързо от казана, готвят въже да връзват въпросния алкохолен ценител.

- Ти приличаш на моя пес Миладин - подхвърли веднъж Вирусът, с други думи Гроздан, който притежава каците и продава мавруда. – Обаче нос имаш за две хиляди лева.

Много обичам да слушам, когато някой разгласява, че съм като неговият пес Миладин, но още по обичам да дрънка, че носът ми струва само две хиляди.

- Искаш ли - вика той, - да ти плащам да казваш кога маврудът ми е готов за ония хайвани от Полски Тръмбеш? – това бяха гърците, които изкупуваха виното.

- Много ти благодаря - отвръщам. - Ама покани си твоя пес Миладин да каже дали виното ти става за ония хайвани от Тръмбеш.

- Ако искаш – присламчи още по-близо той, въпреки моя съвет по-горе. – Може да се ожениш за мене, смок. Нямам никакъв мотив напротив.

Аз, макар че бях извадила толкова клей от бъчвите, че можеш да построиш мост над Дунава от него, не бях скътала пари. Каквито левове затулех, с тях плащах таксите в Търновския университет. Учех. Исках да стана учителка на хлапета в детска градина. Почти всеки ден ходех в селския казан да давам съвети – съветът ми струва седем лева или половинка ракия.

Тукашните хора са стиснати като гробище, искат да давам акъл без пари, сами си излокват и ракията, и виното, затуй подмятат:

- Я, Невестулката! Тихо-о!

Влезнех ли в изба, млъкваха и само носа ми гледаха. Ако си тръгнех бързо, ония от Тръмбеш нямаше да им купят виното, миризмата му бе като тинята в блатото край Горна Липница. Е, давах вино на един Калчо – човек, пийващ като всички из нашия край - и го карах да ми прекопае парче земя зад дюлята. Но на фестивала на виното идват дегустатори от София. Нашите мен избутват напред и заявяват:

– Не искаме софиянци, наша Катерина да каже дали маврудът става, или не става.

- Смок, може да ти прекопая цялото място, без да ми даваш нищо в замяна – вика Калчо.

- Защо? Да не би да желаеш да търча да ви мириша виното? - питам го аз.

Щото и това правех – даваха ми кой пиле, кой пакет месце от закланата си свиня да ходя да подуша бъчвата и да кажа колко пари максимум могат да изкопчат за винцето.

- Не - отрича Калчо. - Не мириши виното ми, ей така - вика - за удоволствие, ще ти прекопая мястото.

- Ти да не си пил литър от ментето на Вируса? Гроздан кръщава и вино, и ракия. Прави ги на боза - усъмних се аз.

- И да съм изпил, пак си имам очи и те виждам - отвръща той.

Това вече става опасно.

- Очите не копаят лозе – възразявам му аз. - Ще дойда да ти помириша виното, че да ми е чиста съвестта.

Отидох.

Та, за песа на Гроздан – мразех този пес и му приготвих кокалчета от пуйка. Те са остри, шила по острота надвишават и се забиват дето не трябва в организма на кучетата. Моето вино обаче и това лекува – аз си го натъкмявах, капвах му зехтин, копър и го къкрех 3 минути на равен, слаб огън. Където и да се забие кокалчето, звярът прескача умирачката, огладнява, по-зъл от преди.

Когато Миладин, песът на Вируса, глътна костите и зина да мре, Гроздан дойде при мене и заплаши:

– А ми умрял Миладин, а те застрелях с законно притежавания от мене пищов.

Ветеринарят дойде да цери Миладин, гледа го на рентген, а песът се проснал като губер и лае тихо, така тихо лае онзи пес, че ми натежа сърцето, домъчня ми и си казвам - каква гад си ти, Катерино. Да мъчиш куче като капка. Дадох му от моето вариво – вино, зехтин и копър. Кучето - капка прескочи трапа, обаче Вируса се довлече и каза:

– Да не се казвам Гроздан, ако не строша тоя грозен инат, Смок! Сега ще дадеш на конския доктор толкова пари, колкото му струва консултацията и рентгенът за Миладин.

Вирусът вдигнал пред мене законно притежавания си пищов - ще ме гърми. Знаеш ли как ме е страх! Като потъвам в ония каци, през цялото време ми е така, все едно някой ме гърми със законно притежаван пищов.

- Знам, че нямаш пари да платиш, затуй или ще миришеш моето вино безплатно, или ще се жениш за мене. Иначе ще те пушна. Ако не, овца да стана.

- Пушни ме - разправям на Гроздан. - Ще ти е по-лесно овца да станеш, щото ако ме пушнеш, цялата област ще дойде да ти реже гърлото. Търговци като тебе под асфалта да разровиш, сто ще извадиш, но като моя нос няма и в София.

- Много знаеш, много! - каза Гроздан. -А си по-мършава от моето куче Миладин, ей така, както се е проснало по шкембе на тревата.

- Е, бъди спокоен - викам му. – Няма за доживееш да се радваш на мършавината ми. Да ти е жив и здрав Миладин.

Тогава Калчо, дето ми копа мястото без да му подушвам мавруда, се изправи пред дулото на законно притежавания пищов на Гроздан и ревна:

- А си казал нещо против нея, а съм те оформил на кайма. Знаеш ме, Вирусе! Дори без да пия менте, съм див и страшен.

Все пак трябваше за заплатя за рентгена на ветеринаря, но не в левове, а оттичах да преслушам виното му – то пък едно вино, мирише на тор. След мене Гроздан триумфално крачи.

- Освен че си мършава дъска, си много ограничена – заяви той. – Отхвърляш оферта да станеш шефка на избата ми. Ще душиш буламача на кравешкия доктор! Много ми е кеф! Ама извънредно много. Тъпа си, та светиш.

- Не я закачай - викна Калчо, който както изтъкнах, без дори да е пил, е див петел. - Тя е голяма! – с което съвсем ме застреля. – Катя е моята гордост! Да, Кате, така е! Тя ще мирише виното в бъчвите, но не такива калцуни като тебе, Вирус продънен, ами на европейци. Те ще плащат хилядарка само за едната й ноздра. Ще научи и децата в детската градина!

- Затова ли й копа тиквите без пари? – поднася го Вируса. - Ходи й изкопай и бунар в двора, тогаз ще й направиш инвестиция и в другата ноздра.

- Млък! – ревна Калчо и си рекох – край, ще се сбият и ще се плиска кръв по тротоара. – И нос да нямаше Катя, пак щях да й изровя бунар! Ако кирка нямах, с пръсти щях да го издълбая. – Страшен бил този Калчо! - И ракията от тиня да не различава, пак ще й копая! Ама на тебе това не ти я ясно, щото разбираш само от каци!

И грейна слънце в първия ден на октомври, топло и меко като ръка на малко дете.