„Учтивостта не струва нищо, но купува всичко“ – това беше максимата на мама, изстреляла я в небето, поради което тя сияйно блестеше. Усмивката й беше без край и без бряг, ето защо още от хлапе с размери на манисто стомахът ме стяга при вида на усмихнат човек. В случай, че не проявявах учтивост, ме лишаваха от вечеря. По нареждане на мама бях преписала досадната мъдрост 1238 пъти и ненавиждах учтивостта повече от грипа.

Младостта ми беше тъпа и самотна. На празник масите се опъваха пред мене, хладната верига на покривките ме оковаваше, от двете ми страни лъщяха облегалките на празни столове. Не понасях партита, на които освен мама грееха височайшите й гости. Празните пространства около мен се дължаха на факта, че не употребявах алкохол. За това беше виновно погрешното възпитание, наложено ми от Тодорка, пенсионирана учителка мъченица, наета да ме прави интелигентна. Тя ме дундуркаше от 3-месечно бебе до 18-ия ми рожден ден. Мама се вбесяваше от факта, че когато мъченицата си тръгваше от детската ми стая, аз плачех и събирах сълзите си в кофичка. С тях си миех лицето – така имах чувството, че леля Тодорка не ме е изоставила. Не на алкохола, не на наглостта, наливаше погрешни стъпки в мозъка ми пенсионираната мъченица. Въпреки това я обичах. Мама дотам се отчая, че позволи на педагожката и на сина й Слав да преспиват в дрешника, трансформиран като помещение за прислугата ни.

С повишаване градуса на всяко парти при мен се присламчваше неориентиран електрон – млад, висок господин. Убедена съм, че щом си жена, все някой ще ти се залепи, макар и да припичаш на пуделче. Въпросният се просваше на вакантното кресло до мене - потен, накапан с вино, коняк, водка, уиски, бира - на тия партита се пиеше всичко скъпо и по много. Биха къркали и дезодорант, бих се заклела в това.

Чудех се как да се изпаря от събитието. Стомахът ми подскачаше, отчаян от алкохолните лекета по тениските на електроните, мотаещи се около мен. Бях кльощава като мама, но нямах нейния вкус. Те ме включваше в тези купони с надеждата да ме пласира за женитба или съвместно съжителство с някой свестен младеж.

„Свестен младеж“ означава достоен син на дядо, който живее с моя съученичка от гимназията и я разхожда до Малдивите, Париж, Дубай и всички останали дестинации, изобилстващи в рекламите за заможни джентълмени в пенсионна възраст. Лично аз се срамувах да светя на шезлонг до подобно деде, пък ако ще оттатък Дубай да ме заведе.

Тази груба грешка в мисленето без съмнение се дължеше на Тодорка, клетата педагожка. Синът й Слав беше слаботелесно момче. Въпреки това мама го отзова от нашия преоборудван дрешник, за да не ме привлече в хилавите си обятия. Чак като го изрита, аз осъзнах всъщност колко мил бе Слав.

Една млада галактика с псевдоним Мърая (Милена по лична карта), чиято кръв бе от силикон, устните й - патици, крякащи обилни коментари за живота, ми обясни:

- Не бъди глупава, Ния. Най-благоприятното стечение на обстоятелствата е да бъдеш любима. В никакъв случай съпруга, ако разбираш какво имам предвид. Господинът винаги идва при тебе окъпан и парфюмиран. Не ти приказва за простата си, нито за ишиаса, не те занимава с високото си кръвно или с хапчетата, което пие два часа след ядене – та това място от разясненията силиконът в лицето на Мърая се оформи в усмивка и продължи: -. Той не вони както обикновено. Окъпал се е. И дума не обелва за неграмотните си деца. Ако през първите три месеца не те е завел до Малдивите, драга Ния, светкавично си плюй на петичките. Попаднал е на нова златна жила… - но силиконът в думите и гърдите на Мърая не се е отчаял. Тя ми разкрива: - Новата златна жила е по-млата от тебе. Напълно в реда. Е, и? Под небосклона е пълно с дедета, който искат да вземат всичко от живота. Вземат стружки и дръжки.

Аз я гледах. Със сигурност бе инвестирала достойна сума в устните, кожата и порите си.

Та започнах, че младостта ми беше скъсана обувка – сядах в края на масата, поредното парти, поредният достоен син – младежът пръхтеше, изхвърляше се, че съм супер и започваше да кърка от чашата ми. Предлагаше да се премести при мен в моето апартаментче – откъде бяха разбрали, че имам такова, оставеше загадка. Жилището беше на баща ми, до чието рамо обикновено се бе появила нова нежност, този път от Дюселдорф. Всъщност, баща ми беше едно от онези дедета, за които говорих по-горе. Първоначално бе предоставил жилището на една от неговите нежности, но той я натирил или тя него, тъй и не проявих интерес кой кого. От всичките кандидатки за сърцето и банковата му сметка единствено майка ми се беше излъгала – никоя друга не се бе навила да роди дете, защото е по-приятно да ходиш до Малдивите, отколкото да си съсипваш фигурата с врякащо бебе.

- Трябва да се ожениш за първия срещнат, само не Слав! – наставляваше ме баща ми. – Нямаш чар. Качествен човек като мен няма да се обърне подир теб, ако ме разбираш какво имам предвид. Не случайно плащам на майка ти да те мъкне на тия купони. Аз финансирам, а ти дремеш в края на масата като прани дънки.

Гледах баща ми и си мислех, че е деде сто процента. Казах му го.

- Напусни апартамента ми - изрева той.

Почервеня като роза, каквато би следвало да подари на поредната си нежност. В този миг се замислих за силикона и думите на Мърая.

- Най-добрата длъжност, птиче мое, е любима с мандат шест месеца – разкри ми тя. - Ако си талантлива, в края на мандата ще си скътала.. - галактиката пошушна конкретна сума в ухото ми и аз изтървах чашата си с кафе. Повярвах, съдейки от силикона, който капеше заедно с изреченията от устата й. - Ако си щраус, проблемът си е твой. Заслужено друга орлица ще заеме възглавницата ти. А на теб ще ти се наложи да връщаш на дедето ботушите от крокодилска кожа.

Помислих си за мършавия Слав, който ми беше купил букет от димитровчета. „Грижа ме е за тебе, момиче“ – беше ми казал. „Мама ти праща поздрави.“

Напуснах апартамента на баща ми и се озовах в боксониерата на мама. Беше я приела като подарък - колко ли мандата беше изпълнила за това малогабаритно жилище?, Заживях там и с цялото си сърце се надявах мама да ме забрави и да престане да ме включва във величествените си партита. Не би. Но се изучих да прибирам недопитите бутилки и ги продавах след шест и половина вечерта на двама пияници пред нон-стопа.

- Избра ли те някой? - осведомяваща се майка ми по телефона и след като узнаеше, че никой от достойните синове не е пожелал да се ожени за мене, избухваше: – Много си некадърна! Мърая сее е сгодила. Тръгнали са на пътешествие към пирамидите в Египет.

Накрая се стигна до нещо напълно невъзможно – майка ми и баща ми решиха да пият кафе заедно на една маса, след като се бяха плюли обилно повече от девет години. Случи се в луксозно кафене, на пъпа на София. Както винаги, майка ми беше неотразима – грамът й струваше колкото годишния оборот на заведението. Баща ми блестеше като звезда вечерница. Двамата се оглеждаха един друг да оценят чий блясък е по-ослепителен.

- Трябва да се омъжиш – взе думата баща ми, след което дълбокомислено изпусна въздух извади сноп столевки. Сложи ги на масата и каза – Ето, купи си някой, като не можеш иначе.

Мама също въздъхна.

- На твоите години жените са придобили холдинги и банки – добави баща ми. – Ти очевидно нямаш мозък..

- Ния, момиче – беше ми казала Тодорка, пенсионираната учителка, възпитателката ми. – Ти имаш шесто чувство към думите. Не познавам друг човек като тебе.

Беше сива и сбръчкана. Обичах бръчките й. Липсваше ми тихият й глас. Липсваше ми Слав.

- Самотна съм - измърморих смирено аз, поне така си въобразявах. Баща ми би отбелязал, че съм горда като смачкан найлонов плик. Бях загряла, че само това ми носи актив. Снопчето банкноти, което подбутна към мен, нарасна на дебелина.

- Само тъпите люде са самотни – отбеляза майка ми.

- Да така е – потвърди баща ми. Това беше един от редките случаи, когато и двамата бяха на едно и също мнение.

- Мога ли да те поканя на вечеря в Куинс? – обърна се баща ми към мама. Тя беше избила рибата, както се изразяваше от десетина години насам. Изглеждаше добре. Във всеки случай козметичната й си беше купила вила в полите на Витоша с парите, които майка ми беше вложила в комплексни процедури.

- Хващаш окото – направи й комплимент баща ми.

Майка вдигна клепачи – славеше се с дългите си мигли, изпод които погледът й беше шоколад.

В погледа на Тодорка отдавна беше дошла есента. Погледат на Слав беше дъжд сутринта на 12 ноември. Обичах дъжда.

- Ти си си интересен – прошепна мама. Гласът и беше по-голяма загадка от Хеопсовата пирамида. Никои не можеше да улови лъжата в глъбините му.

В този момент двамата се взряха в мене. Решиха че трябва да ме оженят до един месец.

- Какъв искаш? – попита баща ми.

Аз не отговорих.

- Кажи. Висок, тънък синеок, зеленоок, черноок. Говори. Интелектуалец, спортист, дипломат. Хайде, не ми мълчи сега.

- Слав – казах аз.

- Радке – обърна се баща ми към мама. Тя няма вкус за две пари. Избери й го ти. Гледай да е здрав. Да хваща окото. Да не е дрогиран, докато създава внука ми. Аз ще финансирам процеса.

- О кей – отвърна мама. Тя, както се оказа, имаше блестящ вкус относно качествата на силните индивиди, изневерил й един единствен път - тогава родила мен с опасност да компрометира безупречната си фигура.

- Искам внук – заяви баща ми, който през целия си съзнателен си живот е бил президент на компания.

- Аз искам по-скоро внучка – тактично изрази предпочитанието си майка ми. – До четири часа ще имаш на разположение човека, Ния. Искам те в шест пред „Златния дракон“.

- Тя е толкова изостанала, че не знае какво е „Златен дракон“ - предположи баща ми. - Ще изпратя шофьора ми да я закара.

Усмивката на мама беше от червило, неин патент. Беше ме задължила да овладея тази техника и затова ненавиждах червила от всички възможни марки.

- Ти си все така фешън – прошепна баща ми, което ми подсказа, че ползва речника на електроните, които гравитираха към моя ъгъл по време на височайшите партита.

- Ти си все така остроумен - преметна го мама. Тя имаше ум с капацитет на камион от „Общинска чистота“ – можеше да побере всякакви отпадъци и да ги закара кой знае къде, но това място не беше интересно. Просто смърдеше.

Случи се нещо, което ме разби, както се изразяваха повечето от електроните. Докато думите съхнеха в устите им, те забиваха глави на масата пред мене. Отначало се смущавах, опитах да изчистя косата от соса на гозбата, но в крайна сметка главата се стоварваше върху чаша с вече изпито вино.

- Ще бъде със зелени или сини очи – обеща мама. - Висок 182 см.

- Номерът на обувките му да не бъде по-голям от 44 – настоя баща ми. - Мъжете с големи крака имат малък умствен капацитет – той се взря в мама и измърмори: - Ти си прекрасна.

Аз си помислих за бръчките на Тодорка. Щеше ми се Слав да е до мене.

- Ти си прекрасен! – настоя с мигли и поглед мама, което означаваше само едно - баща ми разполага с авоари, чиято величина едва ли можех да си представя. Със сигурност зрението й беше все още добро – едва ли бе пропуснала да забележи стомаха - за да не кажа търбуха на баща ми, нито факта, че е далеч под 182 сантиметра, а паласките над кръста плуваха като риболовни траулери в езерото на тлъстия му гръб. Да, баща ми беше деде. Горката любима, която трябваше да то наблюдава чист, парфюмиран, с обработени от най-кадърния зъболекар зъби с цел да се отърве от лошия дъх. Едва ли беше толкова важно, че няма да й приказва за ишиаса си. Горката му нова нежност.

С мама положението беше съвсем различно. Тя беше наела една пенсионирана професорка по западноевропейска литература, която й преразказваше в сбит вид – „под формата на синопсис“, както се изразяваше майка ми – съдържането на най нашумелия роман във ВИП средите. Мама съвестно назубряше няколко цитата. Един от нейните завоевания – самотен собственик на винарска изба, й беше подарил така наречения „литературен мезонет“. Там мама подреждаше специални стойки, именувани от самотния господин ПИКИ - та на тези специални шишове, върху ламинирана лъскава хартия, мама окачаше отпечатани в различни цветове цитати от вездесъщите произведения, канеше избата на романтична свещ и коняк. Гостът си носеше коняка, бонбони, кекс без глутен и прочее глезотии. Мама му пробутваше синопсиса на романа, фокусирайки се върху лирично-любовния компонент в повествованието, декламираше две изречения, след което залепваше цитата - ламинат върху сърцето на дядкото.

Слав ме почерпи с капучино. „Днес си хубава“ – каза ми. Това беше.

Майка ми вече беше получила предложение за круиз от гордия собственик на избата. Той, разбира се имал племенник, и ако племенникът е… пропускам описанието на младежа. Ща не ща трябваше да изтърпя присъствието му на поредното парти. Мама ми набута пет цитата от пет романа, които ми се сториха главозамайващо безинтересни, с които трябваше да избия рибата в сърцето на племенника. В подобни случаи мама ми предоставяше финанси за нови дрехи. Беше ми писнало от проби, яки, реглан ръкави и рюшчета. Ненавиждах гримовете й. Тя ме засече и вместо пари, изпращаше две досадни девойки, които ме обличаха и гримираха.

На 12 ноември педагожката леля Тодорка имаше рожден ден. Най-милата жена, която познавах, ставаше на 71. Мама ме уведоми, че трябва за изчакам до четвъртък, за да видя човека, от когото се очакваше да произведе техния внук.

- Отказвам да ме гримират – опитах се да изрека твърдо. Получи се нещо средно между хрип и кашлица.

Мама и тате зяпнаха, което ми даде възможност да видя блестящото състояние на имплантите им. И двамата носеха в устите си цяло състояние.

- Тъпа си като охлюв – заключи баща ми.

- Никак не блести – съгласи се мама. - Но е симпатична. Просто дреме ли, дреме. А Мърая ще сключи църковен брак в идущата неделя в църквата „Света София“– додаде усмихнато тя. – Младоженецът е влюбен в нея до уши! Пръснал е вагон финанси за случая.

- Мърая е прекрасна – приглася й баща ми. – Рядко морална млада жена.

Ноември реши да покаже зъб и характер. Започна да застудява. Обичам студа. Мама го ненавижда. Слав също е роден през ноември. Празнувахме рождения му ден тримата – той, майка му Тодорка и аз. Купихме си печено пиле и пърленки. Ноември е най- непредвидимият месец в календара. „Ела да живееш при мене. Ще бъде хубаво с тебе“ – каза ми той. Ноември е най-светлият месец под слънцето.

- Ще се срещна с избраника ви срещу… - изрекох сумата и дамата ми родители се усмихнаха, без да погазват имплантите си – тоест цената беше приемлива. Наистина съм патица, дойдох до смазващото заключение аз, но не позволявам на нито едно заключение да ме смаже, колкото и смазващо да е то.

Взех решение. Край.

- Ще дам живот на внука ви – започнах. Думите ми прозвучаха като кашлица, но в края на изреченото се изправиха на крака. – Бащата на внука ви ще бъде Слав. Познавате го – имаше опасност да се задавя, да започна да мънкам, затова извиках: – Мандатът ми със Слав ще трае цял живот.

Баща ми разля виното, което струваше 1456 лева бутилката. Мама изтърва златната си табакера, подарено и от литературно-интелектуалната винарската изба.

Това доказваше, че за пръв път в живота си бях уцелила десетката.