Лусия Бърлин – литературната повелителка на онеправданите

Диана Маркова Последна промяна на 08 март 2021 в 08:04 3363 0

Литературно явление, светица на алкохолиците или гуру за падналите духом? Лусия Бърлин е всичко това – блестящ разказвач, остър ум и будно сърце. Като една Ева на изкушените от порока, тя ще бъде и техен спасител – защото винаги говори с точните думи.

Освен това световно известният режисьор Педро Алмодовар ще снима филм по разказите ѝ. А това вече звучи съвсем невероятно, нали?

Бърлин е родена с името Лусия Браун през 1936 г. в Аляска. Израства в малките миньорски градчета и кампуси в района на Айдахо, Кентъки и Монтана. Баща ѝ е минен инженер, който през 1941 г. заминава на фронта. Това принуждава майка ѝ да отведе Лусия и по-малката ѝ сестра в Ел Пасо, Тексас, където живее дядо им.

А дядо им е „изтъкнат, но оглупял“ зъболекар, както пише в официалния сайт на Бърлин. След време той се превръща в герой от впечатляващ със сюжета си разказ на писателката. Четейки го, човек ту потръпва, ту въздъхва облекчено или се усмихва въпросително – например, на пасажа, в който е описано как на табелката пред кабинета на дядото, редом до работното време, пише, че стоматологът не приема афроамериканци. Това може би е нормално за онези времена, но повечето от активистите по правата на човека днес биха разкъсали страницата със зъби. (По подобен натурален, а може би и малко насилнически, начин дядото вадел зъби; а тогава стоматолозите дори не слагали упойка).

Когато войната свършила, бащата на Лусия се връща от фронта и цялото семейство се премества в Сантяго, Чили. Там тя преживява своето разцъфтяване: купони, балове, първата цигара. Завършва училище и помага при обслужването по време на приемите на баща си. Обикновено в началото на вечерта майка ѝ се оттегляла встрани от суматохата с бутилка.

Тази неизменна бутилка – при майката, при сестрата и при зависимото Аз – ще съпътства почти всички разкази на Лусия Бърлин. А в по-голямата си част те са автобиографични. Съзнавайки, че алкохолът бързо се превръща от начин на живот в болест и бич, Бърлин не търси сензация, а просто ниже – дума след дума, всяка от тях крехка, но на място; прозрение след прозрение, всяко от тях все по-дълбоко.
Но съдбата ѝ не свършва дотук и животът ѝ дава още много, много поводи за размисъл.

Още от десетгодишна тя има сколиоза – специфично заболяване, при което се забелязва значително изкривяване на гръбначния стълб. Това ѝ създава редица неудобства – от подигравките в училище до необичайно широките за младо момиче дрехи, които тя не харесва. Но най-неприятната последица е носенето на коригиращ корсет, който ѝ причинява стягаща болка. Това състояние трае до самия край на живота ѝ.

Вече стана ясно, че Лусия Бърлин е различна. Погледът ѝ върху света е широк; тя има различна чувствителност, а ъглите, от които успява да съзре действителността, са истинско богатство.

През 1954 г. се записва в Университета на Ню Мексико, където – благодарение на отличния си испански – попада на известния романист Рамон Сендер. В разказа „Скъпа Кончи“ Бърлин пише поредица от писма до приятелката си от детството. В тях ѝ разказва за новия студентски живот и за писателя, който, разбира се, изглеждал другояче и бил надут.

Скоро след това Лусия се омъжва за скулптор, от когото има две деца. Но докато е бременна с второто, той я изоставя. Тя обаче успява да се дипломира и не след дълго среща поета Едуард Дорн – ключова фигура в нейния живот. Въпреки това Лусия се омъжва отново, но за джаз пианиста Рейс Нютън. Заживяват в Ню Йорк, но отново идва прелом – Лусия се влюбва в приятеля му Бъди Бърлин, който също е музикант. Именно тогава тя започва да пише.

Бъди е прекрасен – те имат страхотни мигове в артистичните среди на Мексико, където двамата са съпруг и съпруга. Но той е наркозависим. Между 1962 и 1965 г. Лусия ражда още две момчета.

Последвалият развод не я отчайва, не и напълно. Работи върху магистратурата си и практикува като заместващ учител. Повече не се омъжва.

Между 1971 и 1994 г. Лусия работи като учител в гимназия в Калифорния. Опитва и като оператор на табло, чиновник в болнично отделение, чистачка и асистент на терапевт. Във времето, през което четирите ѝ деца отрастват, тя не спира да пие. Алкохолизмът ѝ постепенно взима надмощие, а и сестра ѝ умира от рак. През 1986 г. е починала и майка ѝ – вероятната причина е самоубийство.

Едуард Дорн отвежда Бърлин в Университета на Колорадо, където тя прекарва следващите шест години като гостуващ писател и в крайна сметка като доцент. Студентите я обожават, ето защо не е изненадващо, че още през втората година от преподаването Бърлин получава награда за отлично преподаване. Движи се в кръг от писатели и поети.

„Прекрасната, дишаща проза на Бърлин се въплътява в непредсказуеми форми, които разказват за протяжните селски и градски пейзажи на Западна и Южна Америка, подхранващи въображението ѝ. Онези, които още не са имали късмета да се сблъскат с литературата на Лусия Бърлин, могат да очакват голямо изискано удоволствие, когато осъществят първата си среща с писателката“, пише Леард Хънт в ‘The Washington Post”.

Снимка: Издателство "Кръг"

Българският читател е сред късметлиите. Издателство „Кръг“ преведе на български език разказите на Лусия Бърлин и ги издаде в чаровно томче от над четиристотин пълни с изящество и бунт страници. Преводачката Василена Мирчева, както и редакторът Силвия Недкова, също са свършили великолепна работа. Четящият потъва – но не се изгубва – измежду пералните помещения, трудовите лагери за наркомани, курортите, в които възрастни двойки играят бридж, докато две сестри гаснат от болести и зависимости, домовете, в които чистачките постъпват на работа и техните славни манифести… димящите цигари, питиетата, абортите, улицата, светлините, поетите… Но и красотата.
Винаги съм вярвала, че зад зависимите – като жертва на порока, но и на империята от нелегални печалби на гърба на слабите – трябва да стои някой. Който с дума – или както в случая, със сборник с разкази – ще им покаже, че и тяхната воля има значение. И че те, обитаващите вонящото и мътно дъно, някой ден ще се върнат.

Лусия Бърлин умира през 2004 г. в Марина дел Рей, Калифорния. „Идва събота“ е заглавието на книгата, която препоръчвам с две вдигнати ръце. Едната – заради съдбата ѝ на светица, и втората – заради непреднамерено изящната ѝ проза.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови