Коледни чудеса от Лапландия

Цветлин Вълев Последна промяна на 24 декември 2020 в 08:35 3862 0

В Италия, близо до Милано се намира малкото градче Ромина. На тиха каменна улица, сякаш останала забравена от Средновековието до наши дни, живееше петдесетгодишният ерген Джузепе Ландини.

Той обитаваше жилище, което беше купил преди десетина години, на последния етаж в сграда, която кореспондираше изцяло с древната улица. Мъжът работеше цял живот като счетоводител. Никога не се беше женил, нямаше деца, а сега неговото битие се въртеше единствено между ходенето в службата му и обилното хранене пред телевизора. От време на време посещаваше възрастните си родители, които живееха на другия край на града или сестра си – все още хубава жена и майка на три момичета. В миналото господин Ландини беше привлекателен и ловеше окото на дамите, но вече не беше така. Понастоящем той считаше, че времето му е минало за сериозна връзка. От време на време задоволяваше нагона си с платената любов, щедро предоставяна му от проститутките, които се въртяха на околовръстния път над Ромина.
Джузепе живееше спокойно. Той се хранеше обилно, пиеше умерено, пушеше, обичаше да се излежава до късно, когато не е на работа, но в никакъв случай не беше мърльо.

ХХХХХ

Джузепе Ландини се събуди сутринта преди Бъдни вечер, но не бързаше да става от леглото. След десет минути на размисъл спусна подпухналите си от подагра крака на пода и нахлузи старите си чехли. Изправи се и си облече халата. Прекоси стаята и отвори вратата, която водеше към хола. Веднага схвана, че нещо не е наред. Леко сънен, се загледа към любимият му люлеещ стол, на който обичаше да седи, да се клати напред-назад и да зяпа телевизора, докато се тъпче с храна. На него сега се беше настанил човек – дребен, с бяла брада, в червени дрехи и със смешна островърха шапка на главата. Джузепе го доближи и го огледа с интерес. Странникът също го наблюдаваше. Счетоводителят наруши мълчанието:

– По дяволите, какво си ти, как влезе тук и какво правиш в моя дом? Ще се обадя на карабинерите от близкия полицейски участък да дойдат и да те арестуват!

Човечето скочи пъргаво от стола, който се залюля насам-натам, леко се поклони, а после вдигна глава и се усмихна загадъчно. Погледна Джузепе право в очите и му рече:

– Няма нужда да викаш полицаите. Първо чуй това, което ще ти кажа и после вземи решение как да постъпиш.
Джузепе Ландини се настани на стола-люлка, на който досега седеше белобрадият, и зачака обяснение. Дребният пред него започна да говори напевно:

– Джузепе, аз съм Дядо Коледа от Лапландия. Тази година, за пръв път откакто се помня, правя подобно посещение, за да… Счетоводителят се плесна по челото и почти изрева: – Сетих се! Това е лоша шега на ония кретени, колегите ми Мау рицио и Джовани! Знаех си, че са ми намислили някоя пакост. Пращат ми гаден лилипут, за да се бъзика с мен…

Този път човечето го прекъсна гневно:

– Спри да дрънкаш, глупако! Не познавам никакви Джовани и Мау рицио! Никой не ме е изпратил, за да ти върти номера. Аз съм Дядо Коледа от Лапландия и приеми накрая това за чиста монета. Джузепе, като човек – материалист и привърженик на точната наука на цифрите, замижа с едното си око и хитро попита: – Като си Дядо Коледа от Лапландия как влезе тук? Аз нямам комин, а знам, че от там влизаш да оставяш подаръците, които носиш, и второ, Бъдни вечер е чак след четиринадесет часа. Според мен си подранил доста.

– Джузепе, аз мога да вляза навсякъде, повярвай ми. Напоследък не се зидат много комини по къщите, но в домовете на хората има всякакви процепи и най-вече климатици. Аз минах днес през твоя. Понеже искам веднъж завинаги да ми повярваш, то сега ще ти го докажа.

Странното човече дръпна носа си и счетоводителят видя, как то бавно се превръща в нишка дим, която се издигна нагоре и влиза в отвора на климатика. Секунди по-късно димът се върна от същото място и пред него той се материализира отново в човек. Що за чудо беше това? Джузепе обаче не отстъпваше и продължи: – Ама аз не вярвам в Дядо Коледа.
Белобрадият червенодрешко придърпа стол и пъргаво скокна на него. Този път чукна два пъти по носа си и в едната му ръка се поя ви пакетирана кутия. Погледна Джузепе и обясни:

– Знам, че не вярваш в мен. Вината е в пощите. Преди почти четиридесет и две години, когато си бил на осем, си изпратил писмо до мен. Получих го едва тази година. Никога не се е случвало в човешката история да се забави писмо до Дядо Коледа, но ето че това е факт. Разбираемо е защо не ме признаваш оттогава. Е, дойде времето да поправим тази неправда. Моите джуджета приеха поръчка та ти, макар и със закъснение и я изпълниха. Сега идвам нарочно, в деня преди Коледа и часове преди Бъдни вечер, за да ти се извиня и да си получиш забавения подарък преди всички хора по света. Джузепе Ландини си спомни колко беше ядосан на Дядо Коледа преди четиридесет и две години и оттогава дори не искаше да чуе за него. Но най-странното бе сега, като се замисли, че не помнеше какво точно беше искал да получи от него. Загледа се с любопитство в ръката на Дядо Коледа.

Дядо Коледа слезе от стола и му подаде кутията с думите:

– Искам да си наясно, че може да използваш само веднъж това, което е вътре, и то само за това, което си си пожелал някога. А сега е време да се върна в Лапландия и да се наспя преди Бъдни вечер, защото ме чака много работа.
Дядо Коледа от Лапландия дръпна носа си, превърна се в дим и пред смаяния поглед на мъжа на люлеещия се стол се изпари през климатика.

Джузепе Ландини държеше в ръцете си кутията. Сякаш нещо се отприщи в него. Започна яростно да разкъсва опаковката й. Накрая отвори капака, бръкна в нея и в ръката му се появи шарена пластмасова тръбичка, дълга около две педи, със залепена малка шишарка на върха й.

Чак сега си спомни! Когато беше на осем години, си мечтаеше за Коледа да получи вълшебна пръчка. Не помнеше обаче какво беше желанието му, което трябваше да бъде изпълнено от нея. А Дядо Коледа от Лапландия му каза, че пластмасовата пръчица ще влезе в действие само веднъж и за точно определено нещо. Естествено, че беше забравил за какво след толкова много години. Джузепе се изправи и я размаха като диригент, след което извика:

– Искам да съм богат!

Огледа се. Нищо не се случи и все още се намираше с нахлузени на краката стари чехли в апартамента си.

– Искам да съм…

Избори всичко, което се сети, но ефект нямаше. Трябваше бързо да си припомни какво се е случвало с него преди четиридесет и две години. В съзнанието му изплува как майка му и баща му го биеха редовно заради слабите бележки, които носеше от училище, и извика почти в екстаз:

– Да пукнат дано, тия изкуфели дъртаци!

Завтече се и им се обади по телефона. Майка му вдигна слушалката и той разбра от нея, че с баща му ще ходят на пазар. Задъха се от ярост. И това не беше. Отново размаха пръчицата в ръка и избори всичко, което можеше да си спомни от годините, когато е бил на осем и е бил недоволен, като крещеше:

- Да стане… Да се случи…

Накрая се умори и реши, че няма сили повече.
Облече се, обу се, прибра пръчката във вътрешния джоб на палтото си и побърза да излезе на улицата, за да се поразсее.

ХХХХХ

На близкия булевард, докато се провираше между хората, които бързаха да напазаруват каквото са забравили преди Бъдни вечер, Джузепе усети как започва да се успокоява. Даде си сметка, че нямаше как да си спомни за какво му е била нужна вълшебната пръчица. Голяма работа! Толкова години бяха минали, че вече му беше все едно.
Забави малко крачка и се загледа във витрините. Хареса му лъскава машинка за подстригване на коса и реши, че ще я купи. Бръкна в задния джоб на панталона си и установи, че не си е взел портфейла. Ядосано се обърна и почти се сблъска с красива жена. Джузепе Ландини галантно се поклони и се извини:

– Извинете, госпожо.

Още, докато беше наведен чу чуден глас:

– Всъщност съм госпожица. Но, Пепе, не ме ли позна? Джузепе не бързаше да я погледне. Само децата от гимназията му го наричаха Пепе. Явно някоя съученичка го беше познала. Накрая вдигна поглед и се напрегна да си спомни. Красивата жена пред него му се усмихваше и пърхаше с мигли. О, да! Спомни си! Това беше Моника! Тя беше най-хубавото момиче в неговия клас. Но когато навърши девет години, родителите й се преселиха с нея в Милано.

– Здравей, Моника! – почти изчурулика той.

– Здравей, Пепе! Веднага те познах. Малко си се променил, но… Не съм идвала в Ромина, откакто се преселих в Милано преди над четиридесет години.

Джузепе вдигна лакът, а някогашната му съученичка мушна непринудено ръка там и двамата тръгнаха на разходка по булеварда, все едно го бяха правили милион пъти досега. 

Тя беше наистина красива. Личеше че е чистоплътна, а модните й дрехи сякаш бяха ушити специално за нея. Притежаваше невероятна фигура, като на манекенка и ако никой не й знаеше годините, не би и дал повече от трийсет и пет.
Джузепе Ландини се чувстваше горд, докато крачеше с нея. Говориха си за дребни неща и много се смяха. Припомняха си приятели, лудории от детството и прочее неща. Накрая захванаха, както се случва обикновено между двама възрастни, житейските те ми и Джузепе Ландини разбра, че както той, така и Моника не е имала брак и нямаше деца. Родителите й починали отдавна и тя спокойно живеела от приличното наследство, което й били оставили те. И така тя един ден, т.е. днес, решила да посети града, в който се е родила и е живяла до деветата си година.

Ходиха още малко, размениха си телефоните и се уговориха да се срещнат отново на другия ден, на Коледа.
Джузепе, щастлив, почти летейки, се прибра вкъщи. Събу обувките си по навик, като ги застъпваше отзад, и чак тогава свали палтото си. Усети вълшебната пръчка, която сложи там, преди да излезе навън преди няколко часа.

Точно в този миг сякаш мълния мина пред очите му. Спомни си!
Не се замисли и за миг, след което извика това, което си беше пожелал преди четирийсет и две години в малката си стаичка, в скромната къща на родителите си, когато се прибра един ден от училище, разбрал, че съученичката му, в която беше дълбоко влюбен ще заминава за Милано:

– Ако имах вълшебна пръчица, щях да направя така, че да се оженя за Моника!

Усети, че се олюлява и Джузепе изпадна в безсъзнание.

ХХХХХ

Джузепе Ландини отвори бавно очи. Намираше се на земята в хола си, но подредбата в него някак бе по-различна от тази, която познаваше.

Над него се беше надвесила дебела жена, с ръце на кръста, воняща на бира, чесън и с няколко дълги косъма, излизащи от брадата й. Сякаш му беше позната, но не можеше да се сети коя е. Както си лежеше я попита:

– Коя си ти, жено? И какво правиш в моя дом?

В същото това време, явно чули врявата, в стаята нахлуха около трийсетгодишни момче и момиче, като в ръцете си стискаха филии, покрити с мазна мортадела. Жената се изправи, погледна ги и почти изрева:

– Лоренцо, Антония! Деца, ще го изтрия от света тоя ваш баща. О, Мадона! О, Исусе! Какво направих преди трийсет и две години? Кой дявол ме накара да избягам от мама и тате от Милано и да се омъжа за тази гнусна твар! Явно още не е изтрезнял долният проклетник! Дори на Бъдни вечер не беше с нас, вчера! А ние, клетите, нямаше с какво достойно да посрещнем Коледа! Изрод! Не помниш ли, Джузепе, че вчера излезе по обед? А сега те заварвам да спиш на пода. Миришеш на пачаври, развратнико! Миришеш на всичко друго, но не и на порядъчен човек! Честита Коледа!

Джузепе започна да осъзнава коя е надвесилата се дебелана над него, с летящи слюнки от устата й на всички страни, докато крещи. Закъснелият подарък, за който беше забравил и беше получил от Дядо Коледа от Лапландия сутринта преди Бъдни вечер, очевидно бе помогнал да се сбъдне мечтата му отпреди четиридесет и две години.

Да, това беше Моника, но не Моника, която срещна предишния ден и която трябваше да види днес на Коледа. Това беше някакво ужасно и гнусно създание! Как се беше стигнало дотук? Миналото и настоящето се бяха променили по необикновен начин. Невярващо и плахо, той попита:

– Ама как така? Аз не съм женен, нямам деца…

Едрата жена видимо се ядоса много. Взе дълга дървена точилка и започна да го налага, където свари.

– Не си спомняш ли? Не помниш ли как дойде една нощ да ме търсиш в Милано преди повече от тридесет години, след което ме излъга, облада ме и забременях? Не помниш ли как, след като се оженихме, пропиля парите на мама и тате, а те умряха заради срама и унижението, на което ги подложи? Не помниш ли как се пропи, как заигра на комар и как нямаше фуста, след която да не се обърнеш в целия град Ромина? Забравил си значи как, преди да ме измамиш, бях едно от най-елегантните момичета в Милано, а ето в какво се превърнах сега! Целият ми живот съсипа, животно такова!

Моника накрая започна да стоварва с всяко свое гневно излияние, точилката си право върху главата на Джузепе и скоро той спря да мърда.

Джузепе Ландини беше мъртъв.

ХХХХХ

Лоренцо и Антония гледаха безмълвно, но с наслада какво върши майка им. Чак накрая, когато Моника приключи и хвърли точилката настрана, синът й рече спокойно, докато дояждаше сандвича си:

– Да почистим тая гнусотия! Отдавна трябваше да приключим с тая торба лайна!

Дъщерята кимна:

– Не се притеснявай, мамо, никой никога няма да разбере за случилото се. С брат ми ще нарежем трупа на баща ни на парчета и ще го изгорим в гората. Всички в града знаят що за стока е Джузепе Ландини. Само ще пуснем мълвата, че е избягал с някоя от любовниците си, за да не го търси никой повече.

Моника прокара кървава длан по лицето си, като остави по него червена диря и допълни бодро:

– А казват, че по Коледа не ставали чудеса?

ХХХХХ

… И все пак преди душата да се откъсне от тялото на Джузепе Ландини и да отлети на небето, той проумя!
Схвана, но със закъснение, че желанията и сбъдналите се след това мечти могат да бъдат коварни и че човешкото битие се развива най-вече според ситуацията.

Май е по-добре понякога и най-прекрасните и съкровени желания и мечти да не се сбъдват…

Цветлин Вълев е добре познат на българския читател със своите четири романа, издадени през последните две години. Поредицата „Какво сънуват чудовищата“ пожъна голям успех. Любителите на историко-политико-криминални истории (в стил криптоистория) останаха изключително доволни и чакат с нетърпение петата книга. Преди това Цветлин Вълев е подготвил, а издателство „ИвиПет“ представя романа му „Сбогом на Бара“. В него авторът увлекателно, с голяма доза хумор и драматизъм, разказва за живота си от началото на 90-те години на ХХ в. до наши дни. Героите му са изразителни, малко странни, но здраво стъпили на земята. С всяка своя дума писателят ни води в един друг свят - непознат, но същевременно близък и пълен с реални ситуации, проблеми и противоречия. Смелият изказ, картините и образите, подбуждат читателя да си припомня отдавна отминали личности и събития, които държат интереса му в напрежение до последния ред на книгата. Романът може да бъде определен като панорама на разрухата, падението и едновременно с това на желанието за промяна. 

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови