Колбасарският магазин

Николай Братоев - Крижицки Последна промяна на 09 декември 2020 в 08:05 6004 0

Печката бумтеше, аромати се носеха от двете тенджери - боб и сарми. Тавата с баклава скучаеше отстрани на масата, покрита с шарена кърпа, която пазя в шкафа в кухнята и до днес. Компания и правеше баницата, мудно попиваща сложените и отгоре парченца масълце. На същата маса в голяма, стъклена купа си почиваше леко изсушеното бяло грозде от Русе, което дядо Никола, бащата на татко, старателно отглеждаше в собственото си лозе и пращаше предварително няколко дни по-рано. Неговата изрядно опакована кошница всеки път пристигаше винаги читава и без абсолютно никакви поразии или загуби по колетната железопътна служба.

Вкъщи не липсваха туршиите, домашния кашкавал, сушените суджуци и домашната халва. Именно тя се започваше първа да се яде и свършваше най-бързо от другите неща, защото който минеше покрай чинията си отчупваше скандално голямо парченце. Правеха го всички освен дакела Чедо, който обезкуражително от безпомощността си на дребосък само скимтеше и обикаляше под масата и не можеше да стигне до приятно ухаещите изкушения по нея.

Второто изключение от лакомото поглъщане на халва беше Гана, циганка по произход, която седеше с целия си блясък на едно трикрако столче до печката и бодеше културно от чинията с халвата представете си - с нож и вилица. Гана живееше в съседната до нас циганска махала, а моите баба и дядо я викаха в помощ за основно почистване и подреждане на къщата и подобни дейности по двора преди всеки един празник. Колоритната циганка беше мохамеданка, зиме и лете ходеше с шалвари, кърпа на главата и огърлица от едри сини камъни, които така и не запомних как се казват. Освен това, в устата и неизменно проблясваше самотен златен зъб, знак за престиж и принадлежност към народа и, сякаш някой ако не забележи златото може да се обърка в етноса ѝ.

Първият признак, че е свършила с шетането беше едно голямо кехлибарено цигаре, което Гана вадеше от дълбокия джоб на престилката си. На върха забучваше цигара и с най-голям кеф драскаше с клечка по кибрита, за да запали удоволствието. Баба ми моментално и шъткаше да не пуши в кухнята, защото съм астматик. Шарената леля Гана без никакво желание мълчаливо прибираше клечката обратно в кибритената кутия, после махаше цигарата, разглобяваше цигарето и прибираше всички чаркове обратно някъде там в недрата на престилката си. След пет минути тя естествено забравяше за забележката и отново вадеше и захапваше мундщука.

Тогава баба вече я подканяше учтиво да излезе на двора и там да пуши колкото си иска. Гана естествено не излизаше, защото любопитството и не допускаше да пропусне някой интересен разговор в кухнята. Следваше повторно разглобяване и прибиране на всичко така и без да запали тъй жадуваната цигара. Тръгваше си от нашата къща винаги доволна и щастлива, с две-три нови кутии цигари подарък от дядо, естествено плюс дадените банкноти за помощта. Всичките придобивки тя старателно криеше в друга тайна част на същата тази вълшебна престилка. По кои секретни зашити вътре джобчета ги напъхваше - само тя си знаеше. Отделно и даваха и мрежа пълна с плодове и зеленчуци, както и пакет шилешко месо увито в хартия, за да сготви нещо на многолюдната си фамилия. На тръгване радостта и винаги беше неимоверно голяма. Златният зъб в устата тържествено блестеше.

Връзката между баба и дядо с тази пъстра женица беше толкова душевна и тясна, че един ден леля Гана ги покани на войнишкото изпращане на единия от внуците си. По това време нашите сънародници циганчетата служеха само в строителни войски или в Кремиковци, другаде не ги вземаха, защото повечето нямаха завършен дори 3-ти или 4-ти клас, а и трябваше да им зачислят оръжие. Баба и дядо ме взеха от двора както си играех, без да ми казват къде ще ме водят. Пред тяхната измазана с прясна бяла вар къщичка бяха опънали греди и колове, всичките покрити с бели платна, за да пазят гостите от слънчев удар или внезапен мартенски дъжд. Там от едно от циганетата разбрах, че покривалата са били съшити от парчета бракувани парашути. Бях изненадан, че вътре в тези импровизирани шатри бяха подредили под конец дълги маси и бяха сковани широки пейки пред всяка от тях.

С появяването на първите поканени, върху масите магически се появиха бутилки с вина, лимонади, швепсове и алуминиеви тави с промишлено количество баници. После, когато ставаше още по-шумно от придошлите гости, се тавите с останките от баниците се заменяха с огромни тепсии с излежаващи се тържествено в тях изпечени агънца. Всички те бяха с неизменните украси от разкошни дантели с шприцована майонеза по гърбовете. Нещо като онова „махенди“ което се рисува с къна по ръцете на жените от Изтока, само че тука рисунките бяха с тънки чертички майонеза върху препечената агнешка кожичка. Гостите носеха за подаръци на новобранеца какво ли не: бели ризи, чували с някакви ръбести кутии (вероятно с ботуши или обувки), огромни персийски килими или вероятно техни имитации, шарени домашни черги, дамаджани с ракия и вино, палта, пижами. Имаше дори кашони с несглобени секции и шкафове, до които се трупаха зимни шапки и ръкавици, джапанки, гащи, дюшеци и юргани. Общо взето, всеки беше понесъл каквото можеше да се измисли за подарък. Отнякъде изникнаха и два състава музиканти, въоръжени до зъби с лъскави духови инструменти. Истинското изпращане вече можеше да се започне.

Цялото това музикално чудо, придружено с мощно ядене и пиене, вероятно продължаваше около три или повече дни. Персонално обаче аз имам спомен само за няколкото часа прекарани там, защото приятелите от махалата несъмнено чуха данданията, дойдоха да видят какво става, а после им омръзна и ме задърпаха да играем на топчета. И така, безславно си тръгнах, зарязвайки баба, дядо, циганчетата друсащи кючек между масите, новобранеца - бъдещ строител на социалистически панелни катакомби, който не се виждаше зад планините от подаръци, роднините му от клана, медните инструменти на музикантите и лакардията носеща се от тях.

След няколко години се преместихме на улица „Кирил и Методий“. Пак в къща, но за щастие с доста по-голям двор. Съсед ни беше един много приятен и приказлив старец, който се казваше дедо Коце. Всъщност в моите очи на първолак, с белите си коси той си беше старец, макар човека да не бе толкова възрастен, вероятно тогава е бил някъде около петдесетте години. Иначе доживя до сто. Наричах го „Щесенбах“, вероятно повлиян от многото му разкази за последния негов приятел, който се казвал така и бил директор и ръководител на фармацевтичната компания „Байер Леверкузен“ на ул. „Московска“. Кантората им се намирала тъкмо до Царския Дворец, днес Национална Галерия. Всъщност, на дедо Коце това „Щесенбах“ много му прилягаше, защото майка му била германка. Нея за съжаление не я познавах, тъй като тя беше починала малко преди да се настаним в новата обител като съседи. Обаче от неговите разкази за всичко случило се в София, както и за всички негови познати, роднини и приятели - бързо заживях в един широкоекранен филм, в който майка му участват активно и се появяваше в ролята си всекидневно. Освен това, той обичаше да цитира нейни думи и изрази, които съм запомнил и до днес, а и на мен още тогава ми се сториха наистина доста мъдри. А разказите му бяха толкова многоцветни и пълни с подробности, че придобивах жива представа за събитията, макар и да бяха разказвани за вече несъществуващи хора или за отдавна изминали времена.

Дедо Коце „Щесенбах“ стана най-големия ми приятел въпреки огромната разлика във възрастта ни. Просто двамата тъй се сдружихме, все едно бяхме природени съседски деца и то на една и съща възраст. Често седяхме на стълбите в двора под сянката на двата ореха - той ми разказваше, без да прекъсва, а аз попивах историите му едва ли не с отворена уста. Зимата това се повтаряше под козирката на входа за мазите, за да сме на завет и да не ни вали сняг. Разказите му се сипеха един след друг, всеки ден, всяка седмица, не спираха през четирите сезона на годината. Дедо Щесенбах ми разказваше някои неща с шепот, за да не ни чуят съседите от партерния етаж. Например, единия скришен от тях беше за това, как германците викали на майка му „Mutter von Soldaten“ (Войнишка майка) и как един ден получила от немското правителство Mutterkreuz (Кръста на майката), което било държавна награда и високо ценен граждански орден. Той и бил даден от III-я Райх, за да почете германска му майка за нейните изключителни заслуги. Въпросният орден той криеше под мивката в кухнята като някакво несметно съкровище. Слагаше го в четири-пет картонени кутии пъхнати една в друга, точно като матрьошки. Вадейки ги от дълбокото скривалище, очите му сияеха като на малко дете, открило случайно коледния си подарък в гардероба. Тогава не разбирах защо крие ордена така старателно. Това стана чак когато пораснах и узнах много работи за предишното време – за царска България, германците, партизаните, социализма, комунизма, партията, лагерите, горяните и прочее.

Един път попитах Щесенбах защо са наричали майка му „Войнишка майка“. Той с охота се съгласи, кимна, после скочи като пружина и каза:

- А бе я ела, ела, ще отидем до нашия бивш колбасарски магазин, който майка ми имаше, и по пътя ще ти разказвам.

Естествено скочих и аз. Тръгнахме към ул. „Дунав“, която беше недалеч от нас. Спряхме пред един празен терен, който той посочи с ръка. Попитах го защо няма сграда. Оказа се, че там е паднала бомба по време на бомбардировките през Втората Световна Война, която е съборила за миг двуетажната тухлена постройка, която пък рухнала върху семейния магазин отдолу. Слушах разказа му и започнах да си представям как е изглеждал колбасарския дюкян, падналата сграда, табелата, витрината, какво се е продавало вътре, усмивката на собственичката, клиентите, мухите кацащи по висящите сушени бутове и салами.

Щесенбах ми разказа две истории, свързани с това сакрално за него место. Първата се отнася за Първата Световна война и за майка му естествено. Показа ми къде тогава е бил тайния тунел, изкопан от немските военнопленници, за да избягат. Охранявали ги сенегалци – по това време, след като България вече е изгубила войната, по стечение на обстоятелствата, част от окупационните сили били френски. А войниците, на които им викали „френци“, представлявали формирования, повечето от колониите в Африка. Майката на дедо Коце поради немския си произход била принудена от окупационните и нашите власти, да организира временен лагер в рамките на двора си, с чиято охрана се заели тъкмо горките сенегалци, а тя с това да ги изхранва.

Зад телените огради в двора на улица „Дунав“ попаднали неколцина австрийски и немски военнопленници, които естествено се разбирали добре с фрау, защото говорела родния им език. Освен това, въпреки раздаването на дажбите храна на затворниците, тя ги тъпчела с колбаси по немска рецепта и то собствено производство. Минали месеци, през които в симбиоза зад колбасарницата си живеели тъмнокожите пазванти опаковани с тънки френски шинели и зъзнещи на студа, заедно с германските пленници свикнали на него, но, доизносващи още военните си летни дрипи. Едните мръзнели зад оградата, другите пред нея. Да, ама фрау Mutter von Soldaten им намерила цаката на африканците – след няколко сполучливи опита се оказало, че те не можели да носят на алкохол. Тогава тя редовно започнала да ги напоява до пръсване с българска ракия, за да изчака момента, докато стражите изпаднат в пълно безпаметство или криво-ляво се дотътрят да спят като къпани в построената за тях барака. Тогава, когато никой не оставал на пост, пленниците започвали да копаят тунел под двора. Това бил пътят към свободата.

Един ден, когато тунелът бил готов, фрау организирала на сенегалците един алкохолен купон, обилно захранен с техни любими ястия и плодове от тяхната родина, тогава рядкост за българския пазар, но вероятно изтъргувани срещу салами на черната борса около пазара в София. По средата на скромната вечеринка, африканците заспали кой където свари на импровизираната трапеза в колбасарския магазин. По-неопитните с ракията налягали на двора и ги завила с черги. Дошло време саламените тузари от немския лагер да се приготвят за бягство и се наредили, за да се изпаряват яко дим през свежо изкопаната пътека под земята, която водела право до мазите на съседната кооперация. Оттам прескачали оградата и се оказвали направо на съседната пряка. Изнизали се всички, с изключение на един австриец, който доскоро бил болен и поради това се движел твърде бавно. Не щеш ли, в това време на повърхността в двора, дошъл някакъв навлек – пиян френски офицер от щаба. Който пък се учудил, че не вижда никаква охрана пред импровизирания лагер. Заинтригуван не само от любопитство, а може би и вече леко поизтрезнял, спъвайки се в сенегалците постови, той започнал да издирва както останалата охрана, така и затворниците. Да, ама освен натъркалялите се и хъркащи африканци, не заварил никого другиго в лагера. По едно време в тъмното стъпил на една голяма черга и пропаднал надолу. Тупнал направо в тунела, където на три крачки заварил бавния и изоставащ от компанията бегълци австриец. Завързал го, събудил някак сенегалците, които неразбиращо мигали на парцалки. Гледката си я бива, нали. Никого не открили по страничните улици, явно е било късно, а и бягството е било добре организирано предварително.

Тук дедо Щесенбах направи кратка пауза, замисли се и каза, че след много години, когато се оженил и му се родил първия мъжки наследник, го кръстил на заловения пленник, който се казвал Вилхелм, който по-късно след освобождаването от пленничество в България, се прибрал в родината си и след време станал много известен лекар.
Майката била осъдена от окупационните власти на смърт за подпомагане на пленническото бягство, но някак и се разминало. Незнайно е как, но вероятно са издавали такива присъди, без да са имали никакво намерение да ги изпълняват.
Попитах Щесенбах дали тогава са и дали онзи орден Mutterkreuz (Кръста на майката) който е в кутийките под мивката? Оказа се, че не, дали са и го след около двадесет години по-късно за други граждански заслуги, по-точно за добри постъпки и доброволчество, вече по време на Втората Световна Война. Тогава от немската Легация са давали адреса им, където се намираме точно сега, на преминаващите през България, но леко пострадали при транспортни произшествия или друго немски войници. Всички са имали в инструкциите описание на адреса на този пункт, в който ще могат да си отпочинат няколко дни, да се изкъпят, да хапнат нещо не само вкусно, но и сготвено по родна рецепта. Да презаредят така да се каже батериите, преди да стигнат указаната военна дестинация. Щесенбах разпалено ми разказа как майка му дори плетяла чорапи за всеки един войник, за да има какво да му даде на тръгване, а той помагал в магазина и в цеха за салами.

След много години, случайно ме запознаха с един ветеран германец, който трябваше да разкаже за пребиваването си в Германската мисия на Луфтвафе в София по време на войната. Интересуваха ме естествено всичките му спомени, но срещата ни беше в частност за тези, свързани с бомбардировките през 1943-44, които е преживял тук в София. Направих записа, изключих диктофона и таман го прибрах, когато човека се сети за тази „Войнишка немска майка“ получила ордена! Помнеше дори точния адрес на къщата и знаеше как е изглеждала колбасарницата, която била затрупана от горните етажи по време на една от бомбардировките. Колко е малък света, не е истина! Аз пък му разказах, че съм познавал сина и - дедо Коце „Щесенбах“, който се оказа, че и той добре познава. От приказка на приказка решихме да тръгнем по софийските улици и да посетим мястото.

Направихме една чудесна разходка, през която разбрах следното: на улиците „Искър“ и „Дунав“ е имало чуден магазин за плодове и зеленчуци. Отпред излагали щайгите с ягоди, чийто аромат се надушвал още от средата на улицата и направо се купували с целите дървени касетки, никой не си правел труда да поиска да му измерят на килограм. От „11-ти август“ по посока на „Г.С.Раковски“ се намирала книжарницата на един албанец, който поназнайвал малко немски и подсигурявал германски книжки за четене, както и вестници. До него старият авиатор помнеше и посочи къде е бил дюкяна на някой си бай Ставри, при когото се продавало най-вкусното кисело мляко, което е опитвал в живота си. Следвал магазина на Димо – чуден хляб, никога препечен или недопечен, но винаги много вкусен. „При Соловей“ – някакъв руснак, производител на безумно вкусен, автентичен руски квас. Човекът не спираше да разказва. Спря се пред едно шивашко ателие и загледа витрините. Спомни си, че тук била „кръчмата на Пешо“, където се правели най-хубавите кюфтета и кебапчета, миризмата на които се носела над половината квартал, а вечер от градината се чували песни. В довоенните години, че и след това, народът ви живееше и се веселеше, остана някак настрани от трагедията на войната, каза той. Вероятно е било така, поне по това, което съм чувал от по-възрастните хора. Ето че и той казва същото.

Изпратих германеца до летището, който си тръгна много радостен, от това, че сме преживели повторно, макар и малко на бързи обороти няколкото весели месеца, прекарани у нас по време на службата му в онези иначе страшни за света години. Гледах как самолета му излита, а с него си отиваха и спомените му, несподелени вероятно с никого, освен с мен, и които така и не успях да запиша на лента. Е какво да се направи, остава само написаното тук, което можах да си спомня и споделя.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X