Като отвориш очи, попадаш на думите

Моят свят е светът на думите.

Така си казах днес сутринта, докато размишлявах кой и какъв е моят свят.

Естествено – после си напомних, че за всеки човек светът е именно светът на думите.

„Човек вижда това, което познава” (благодаря за добрите думи, хер Гьоте). А познава чрез думите. Както казваше поетът-басист Тома Марков: Даже и за да си поръчаш чаша уиски, ти трябва да знаеш думата „уиски”.

Бих допълнил: и да знаеш какво означава „уиски”. А и не само денотативното значение на „уиски”, защото то е твърде ограничено; човек трябва да има достатъчно широко конотативно поле за тази дума: да има сладки и възбуждащи представи в които присъства уискито, там - в клетата си, пиянска главица, да има спомени, да му „говори” тази дума много, много неща...И тогава поръчва уиски и все едно поръчва цял свят – спомени, представи, запомнени чувства и предвкусвани вълнения! Иначе, братя и сестрици, уиски е една парлива кафеникава течност с аромат на дървеници.

Но кой ли е усещал ароматът на дървениците, след като те почти съвсем успешно бяха изтребени с ДДТ? Дихлордифенил трихлоретан. А кой се сеща (когато чуе думата ДДТ), че това беше велика руска рок банда отпреди...сто години?

Думите, думите, думите.

Всяка една ражда море от други думи. И ние плуваме в него. А всяка дума има свое място в съзнанието ни, по-точно – в полетата на паметта, там, може би някъде в Corpora mammilaria, в тия топчести („мамилария” означава буквално „цицковидни”) телца в основата на мозъка. А там всяка паметова следа е натоварена с цвета на оценката – която ние наричаме емоция. Няма нещо, което човек да не оценява – дори и тапетите на съседната стая, които вижда за миг през открехнатата врата, докато минава покрай нея; дори когато ги зърне за по-малко от миг, той си казва: Това е хубаво/това е лошо/това е красиво/това е грозно. Без да съзнава – той дава оценка.

Човек не осъзнава, че оценява всяко едно нещо, а оценката му е всъщност „чувството, което изпитва към това нещо”.
И затова – да бъдем внимателни. И да не се заблуждаваме: Живеейки в свят от думи, ние сме подвластни на думите, те ни омагьосват и ни карат да мислим и да живеем по определен начин. Някои особено интуитивни жени често казват: Е, ти ми оправи деня! – и имат предвид няколкото уж случайни, хубави думи, които си им казал. Те някак интуитивно схващат, че денят не е нищо друго, освен нашето „разположение на духа” – а то зависи до огромна степен от думите, които чуваме, от думите...чуйте сега: От думите Които ние Сами си Казваме!

Излизам навън и виждам небето. И си казвам: Хм, небе.

А след това поетичната ми душа казва: Колко красиво, перленосиво, богато на безброй нюанси (но аз ЗНАМ думата „нюанси”) на сивото има това небе! Каква влажна, изумителна сочност има в него, как силно се различава от равносиньото, все едно боядисано с истерична блажна боя небе през лятото! Сега светлината се усуква покрай всяка микроскопична водна капчица, през милиардите микроскопични капчици, образуващи мъглата – и така, преминала и сгъстила се от милиарди светлинни възелчета – светлината е станала бяла и млечна, все едно някоя Юнона, отново гневна на Юпитер, е изпръскала милиард мегатона мляко от своята mamma (гърда) и то е направило небесата така млечносиви!

(защото кой ли си спомня, че майчиното човешко мляко, особено в началото, коластрата, е сивкава на цвят?)

А бих могъл – както често се случва сред хората – да видя сивото небе и да Си Кажа: Ебати тъпото мрачно небе! Що не зема да изпадна в една депресия?!

Думите, думите, думите.

Когато станеш сутрин и отвориш очи – ти попадаш в свят от думи. Ето – казах „ти” и някак неусетно изместих фокуса; би трябвало да кажа „аз”. Но когато кажеш „ти” и става някак универсално, нали? Когато кажеш „когато сутрин аз отворя очи” – звучи някак субективно; всеки може да ти каже: да, ама ти си си ти, а за нас това не важи, боклук такъв.

Та – като отвориш очи – попадаш на думите.

А думите в нашето обкръжение не са какви да е: някой ти казва „днес има еди колко си умрели” друг ти казва „бедствено положение” трети ти казва „по-страшно не е било”, четвърти ти казва „нов температурен рекорд”, пети ти казва „страшни странични ефекти при втората доза на ваксините”.

И ти изпадаш през дупката на тези думи в свят на насилие, отчаяние и хаос.

В нашите дни ние вече „казваме” на някого нещо – а този някой е на десет хиляди километра. Примерно аз наскоро казах „благодаря” на един мой приятел, китаристът Светлозар, и даже подкрепих думата „благодаря” с усмивка. А Светлозар в тоя момент спеше, защото при него беше нощ, а при мен беше ден, а и освен това аз си бях в Младост-Полигона, а той – в неговото си китно предградие на Оукланд. Нова Зеландия. Моето „благодаря” беше отговор на неговите добри думи за новата ми книга – които бях прочел преди два дни, а той ми беше изпратил преди три. Просто нашето ново „казване” се извършва предимно във фейсбук, нали така?

Кога ли ще започнем да правим децата си в мрежите?

Да. Свят от думи, свят на думи. Затова – да бъдем особено внимателни! Да бъдем внимателни за това - как ние говорим на другите. Как приемаме техните думи. Кои думи си избираме да чуваме. Как да ги чуваме. И какви думи – най-важното – да казваме на самите себе си – виждайки света!

И – това е.

Следете новините ни в GoogleNews