Едно от нещата, които извънредно добре умее всеки българин, е да се разграничи от властта – и така разграничен и отчужден от нея – да я мрази, псува и обвинява за всички злини на света.

Но кажете ми, братя и сестри – нима това си няма дълбоки основания в нашата дълбока история (дълбокото е често и мрачно)? Цар - далеко, Бог – високо: това е българската формула.

Когато някой е далеко и високо – ти нямаш емоционална обвързаност с него, той ти е чужд (казва се „Далеч от очите – далеч от сърцето!”), той ти е безразличен, но това не пречи да му стоварваш лошите си настроения и да го обвиняваш за злините в живота си.

Той е хладна абстракция, твърде подходяща за мразене!

Но в същото време вие с известно право ще кажете: че виж колко много българи налитат на властта – налитат като рибки-таранки на топка кюспе омесено с мас! Правилно – ще река – но ние, българите, веднага и от тях се отграничаваме, все едно не сме яли и пили с тях до вчера. Тия от властта са „други” и това ще рече – не са „ние”. Ние сме си едно, тия във властта- съвсем друго. То е лошото, ние сме доброто.

Бих могъл да продължа в тая линия и да кажа, че ние, българите, просто отрязваме (алегорично казано) всичко, ставащо за мразене, от себе си – и го натоварваме върху самара на властта. Не харесваме ли нещо – не ние сме виновни – властта е виновна.

Вметка: Една циганка при Карбовски каза: Е, бате, как да знам имената на сичките си десет деца... Ми държавата не ДАВА ПАРИ! Как да им знаем имената?!

Българинът не иска да има общо с властта, именно защото това му дава правото да я мрази и да я обвинява за всичко!

А това е начинът българинът да се освободи от мъчителното чувство за вина. Когато някой „ти е виновен” за лошия живот – ти вече си невинен, ти можеш да си свиркаш и да ходиш с ръце в джобовете. Защото за теб вече тоя „лош живот” не е Божие наказание (или изпитание), не е продукт на политически или икономически обстоятелства. И накрая -най-малкото причината за тоя лош живот си ти! Не – той е лош, защото ти го е „направила лош” властта!

Едва ли е разпространен и такъв по-релативистичен и по-мъдър (бих казал) начин на мислене: че в края на краищата „лош живот” има само в нашите глави; защото един мъдър човек много добре знае, че „лош живот” е нещо чудовищно относително – и ако за някой българин „лош живот” означава да не можеш да си платиш столевовата сметка за интернет и мобилен телефон – за някой угандиец лош живот означава да няма добра питейна вода и затова да умре на 29 от билхарциоза, защото пие водица от блатото до тръстиковата си хижа (неотдавна частично изгорена от някакви въстаници)...

Но когато ти си така ловък в мисленето (като истински българин), че да успяваш всеки път, видиш ли нещо недобро в живота си – да го натрисаш на властта – вече друго ти не трябва!

Падне метеорит: ами – да ги вземат дяволите тия управляващи!

И така – когато си вечно и приятно убеден, че някой ти е виновен за лошия живот – ти живееш спокойно, защото самият ти не само, че не си виновен, но и можеш да се поотпуснеш – животът не зависи от тебе, няма защо да правиш усилия – и без друго винаги ще си е лошо, защото властта прави да е лошо.

Не съм виждал обаче много българи, които първо да са направили усилия за подобрение на живота...властта категорично и ясно да е осуетила това тяхно действие – и след това вече да са започнали да говорят за „вечната вина на властта”. Не. Обикновено се говори преди да се направят дори и усилия. 

Все ми се струва, че българинът използва властта някак като превантивна мярка. Мярка за предварително оправдаване на своята пасивност и бездействие. Примерно близко ли ви звучи това: Не че съм опитвал да изчистя около блока, в който живея, ама знам, че и да изчистя – пак ще стане мръсно, защото от общината (тоест – от „властта”) никога няма да си мръднат пръста да поддържат или да направят нещо за благоустрояването. И затова И АЗ не правя Нищо.

И така.

ГЕРБ се подреждат заедно с БКП и Народнолибаралната партия (на Стамболов, Греков и Петков) в тройката на най-дълго управлявалите партии. Поне така ми излиза от историческата справка. Някой ще каже: отвратително, ужасно, по-лошо не е било. Аз ще въздъхна. Защото знам, че тоя „някой” вероятно с носталгия си спомня за „вечното управление” на другаря Вечноживков. И че сега той да изтъква като причина за недоволството си „твърде дълго се задържаха, това не е редно” – е малко смешно.

И аз не смятам, че е хубаво някой да стои много дълго на власт. Ояжда се, клеясват му механизмите в двигателя, от друга страна – прекалено добре се изглаждат и сработват механизмите му за източване да държавни средства. Кофата му за гребане от реката на благата (както казва татко Кърт Вонегът) става прекалено дълбока – такова свойство имат кофите при дълго стоене до брега на реката – власт.

Но нашата българска отчужденост от властта е по-опасна от дългото стоене на власт. Връзката тук е такава: Колкото по-дълго стои някой на власт – толкова по-добре успява народът да се отчужди от него, да се абстрахира, да се отграничи и да го намрази! 

Колкото по-дълго е някой на власт – толкова повече Бог високо, цар далеко.

И толкова повече блага безотговорност за личния живот – защото „има кой да ни е виновен”. Кандид - в края на едноименния сладък философски шедьовър на Волтер – казва: И все пак всеки трябва да обработва собствената си градина!

Аз за край на тоя малък следизборен памфлет ще кажа нещо положително като препоръка: Нека всяко зло е за добро! Ние, българите, все пак имаме и тая поговорка и тя е много по-мъдра от „Бог-високо, цар-далеко”. Дългото стоене във властта, как да кажа, би могло...би трябвало! да донесе друго – едно чувство за фамилиарност, за непринуденост и „познаване и на зъбките”. Ако приемем, че всяка власт има известен процент мошеничества, интриги, тъмни сметки и безобразни нехайства вплетени в тъканта си – то ако едни хора (а ние все забравяме, че власт всъщност означава именно „едни хора, там”)... та ако едни хора постоят на власт по-дълго – ние вече много ясно им знаем и всичките тия тъмни страни!

И тук вече ние – но не ние-отчуждените и нехайните, а ние – отговорните и свирепо взискателните – по най-непринуден, вече съвсем свойски начин (та нали от толкова време се знаем с тия тъпчовци в тая власт!) – им казваме: Тук, тук и тук сте в грешка. Това, това и това – не е направено както трябва. Ето това, това и това ви е недостатък – веднага го поправете.

Простичко казано – знаем спатиите на тия тарикати във властта. Отдавна ги знаем. Просто трябва освен че ги знаем – и да ги контролираме, и да изискваме. И като казах думата „свирепо” – повтарям я. Свирепо да контролираме и свирепо да изискваме от така добре познатите ни червенотиквеничковчета, наречени власт. 

Защото, струва ми се, трябва непрекъснато да си припомняме, че Властелин в държавата е Народът.

А властта е неговият често непослушен и нерядко глупав слуга.