Калин Терзийски: Бедствено положение

Последна промяна на 28 юли 2018 в 09:44 4945 1

Калин Терзийски

Живеем в едно непрекъснато бедствие. И то е бедствие на преживяването.

Ах, колко ми се ще хората да започнат да мисля така! Не бих казал „правилно”! О, не съм все още напълно оглупял, та (подобно на всеки втори) да казвам кое е правилно и кое – не. Не съм, не съм.

Струва ми се, че ако хората започнат да си дават сметка, че това, което става „отвън” – в околния свят, в природата и в обществото, не е нещо друго, а е всъщност факт на нашето съзнание - ще заживеят по-мъдро.

Защото отвън може би става нещо (а може и да не става, а да е просто наше съновидение – зависи коя философска школа ни харесва), но ние няма как да знаем дали наистина става или не: ние единствено знаем това, че в съзнанието ни се оформя възприятие за нещо...

Ако навън вали – всъщност ние само и единствено Виждаме, че вали.

Външният валеж е нещо друго. Ние осъзнаваме само собствените си възприятия, както и мислите и чувствата, възникнали като следствие от тях.

Асоциативните полета в тилния дял на мозъка ни създават мисъл за дъжд, лимбичната система в мозъка ни реагира на тази мисъл и създава „чувство за дъжд”.

А накрая на този процес идва и най-важното, това за което говоря: нашата оценка на това възприятие.

Ние, без да си даваме сметка, винаги и мигновено след възприемането – даваме оценка на всеки външен обект. И така – още преди да е минала и секунда – вече сме оценили: Вали – това е Добро...

Или: вали това е Лошо.

Та мисля си...

Ако хората започнат да мислят така: това, което става по света, е всъщност Добро или Лошо само в зависимост от моята Оценка, ще се поуспокоят. Така ми се струва.

Ще се избавят от чувството, че са жертви на някакъв жесток произвол. Да, природата вероятно е някакъв жесток произвол. Процесите в организмите ни са жесток произвол. И природата и организмите ни правят каквото си поискат! Тоест – правят неща, подчинени на строги закони, но тези неща често не ни харесват. Но как възприемаме тези неща – като агресия и жестокост, насочени специално и лично към нас...

...или като естествени събития – това зависи само от нашите Нагласи!

Както казваше великият писател и философ Робърт Пърсиг в „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет” – първото нещо, което ти трябва, когато започваш да поправяш своя мотоциклет... е Правилна Нагласа!

И така. Вървим си с жена ми по "Иван Асен", късна вечер е, цял ден е било влажно. Превалявало е няколко пъти. Изведнъж небето се разцепва и завалява смешно силен дъжд!

Чуйте сега какъв епитет използвам: „смешно”. Смешно силен дъжд. Мога ли да си позволя да използвам тоя епитет?

Да, небето се разцепи и заваля силно, много силно. Тук епитетът е неутрален, не са отчетени моите емоции; оценката ми и личното ми отношение не личат: „много” не е нито добро, нито лошо. Но аз казах: заваля „смешно силен дъжд”!

Защо казвам така?

Защото ми е приятно. Защото от една страна ми е приятно да дразня тия, за които всеки дъжд е само и единствено „ужасно силен”. Или „отвратителен”, „гнусен”, „адски”. От друга страна ми е още по-приятно да осъзнавам, че само от мен и от никой друг зависи как Аз ще преживея тоя Дъжд. Само от мен зависи какъв ще бъде той за мен.

Само от мен зависи дъждът „ужасен” ли ще бъде или „смешен”.

Сега! Знам, че е нормално и някак справедливо тук веднага да нахлуят една рота критици-есесовци и да ми закрещят: Ти, негодяй мръсен, си позволяваш да наричаш дъжда както си искаш... и си позволяваш да не страдаш от него... защото си слободен човек! Мръсен пройдоха и безделник си ти!... писател долен, интелигент... кажи му поет и повече не го обиждай... говедо! Ти си играеш игрички, а хората страдат! За тебе дъждът може и да е „смешен” или „забавен”... ама за селските стопани и за хората по наводнените места той си е „ужасяващ” и „кошмарен”. Разбра ли, тикво зелена?!

И не ни пробутвай твоите теорийки за „нагласите” – знаем те – учена глава, дървен философ – чете тъпите си книжки, а не вижда истинския живот! Така ти, философе долен, създаваш един нравствен релативизъм – та да не знаят хората кое е добро и кое – лошо...и да си мислят, че то зависело от тях!

Не си отваряй устата по-добре повече, за да не загазиш!

Та вървим си по "Иван Асен" с жена ми и небето се разцепва и завалява направо лудешки силен дъжд. Весело. Не капят капки, а въжета от вода. Хубава, хладна вода от небето. Все едно един хладен и освежаващ Бог пикае отгоре и му е весело. След цялата тая жега е хубаво – казвам си.

И си давам сметка, че в душите на мнозина – на повечето, които сега виждат тоя дъжд – се раждат мрачни, грозни, апокалиптични чувства.

Боже, какъв „ужасяващ” дъжд, какво бедствие... такова страшно нещо... ужас, ужас, ужас! Никога толкова зле не е било!

Боже, колко е гадно, ужасно, страшно, непоносимо... Боже, защо ни наказваш? – да вали така! Че така ще изгният посевите... Ще се наводнят мазетата... Ще се издавят мишките... Ще изгорят инсталациите...

Такива мисли се въртят – поне такива съм чувал – в главите на мнозина.

И аз – мислейки си за това: колко силно се различават моята нагласа от нагласите на мнозина – се натъжавам. И ми се ще веднага да се прибера вкъщи и да напиша апел към всички хора. И в тоя апел да апелирам за това – да осъзнаем, че това дали е Добро или Лошо едно Нещо, което се случва в света около нас – зависи само и единствено от нас!

Щях да напиша – „зависи донякъде от нас”.

Защото си казах: Все пак има неща, които са толкова лоши, че няма как да се настроиш да ги възприемаш като хубави!
И после веднага се сетих за една чудесна малка притча. Ето тази:

Когато една велика последователка на Буда достигнала преклонните 59 (!) години, тя решила, че е време да приключи със земния си живот. Решила и веднага се заела – приготвила ритуална клада, облякла си новата роба, сресала косите си. И легнала върху кладата. Запалила я и скоро пламъците обхванали крехкото и тленно тяло. Тогава минал един млад монах и на шега и викнал: Хей, мила, не е ли твърде горещо там, на кладата?

А великата следовница на Сидхарта Гаутама Буда се изсмяла презрително и му отговорила: Горещо може да бъде тук само за глупак като тебе!

И така. Въпрос на нагласи.

Вървим с жена ми под дъжда. Аз си мисля за нагласите. И си мисля за това: Кой ли пък така упорито ни създава тая така тежка и непреодолима представа за непрекъснато и ужасно бедствие?

На кого е изгодно да създава у нас представа, че дори да завали един хубав, силен дъжд от милото ни Божие небе – и вече трябва да пищим и да окайваме живота си?

На кого е изгодно да живее сред хора, живеещи с нагласата, че цари един гнусен, дребен, постоянен Апокалипсис?

Явно на някой много му харесва да създава такава нагласа у хората. Или може би пък му харесват нещата, които извлича от хората, благодарение на тая нагласа?

Не знам, не знам... Просто се питам.

И така си вървим с жена ми. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, аз започвам да крещя: Червен код, червен код!

И тя започва – както е работила осем тежки часа с хора с душевни разстройства – да крещи: Червен код, червен код!

И започваме да танцуваме странен, волен, лудешки танц под дъжда. Весели чичко и лелка. Въпрос на нагласи.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1010

1

Манилов

28.07 2018 в 11:07

Абе Калин да не е станал дъновист?