Какви можем да сме

Евгений Дайнов: Въпросът с патриотизма стои, днес и у нас, точно по този начин. Не иде реч за Аспарух, Крум или Бенковски. Иде реч за това дали сме онези хора, които искаме да бъдем

Евгений Дайнов Последна промяна на 22 юли 2022 в 13:05 19871 17

Евгений Дайнов

Снимка Сергей Антонов

Евгений Дайнов

Във величествената си книга „Философът и вълкът“ (издадена на български от НБУ) Марк Роуландс разказва следната история. Отиват ирокезите на зимно обиталище, разпъват типитата. Оказва се обаче, че на тази територия вече са се настанили да зимуват вълци. Те, естествено, се ядосват на неканените гости и започват да им правят всякакви бели – крадат кози, нападат коне и деца. Събират се старейшините да решат какво да правят. Стигат до извода, че могат, разбира се, да се мобилизират и да изтребят вълците до крак. Но тогава възниква въпросът: „Ако направим това, дали ще сме онези хора, които искаме да бъдем?“. Накрая решават да вдигнат племето, насред зима, и да се преместят другаде. За да бъдат такива хора, каквито искат да бъдат.

Въпросът с патриотизма стои, днес и у нас, точно по този начин. Не иде реч за Аспарух, Крум или Бенковски. Иде реч за това дали сме онези хора, които искаме да бъдем. В последните десетилетия обикновено търсим модел за онова, което искаме да бъдем, в „Европа“ или в някакво бъдеще. Някак си мислим, че за да станем такива, каквито искаме да бъдем, ще трябва да станем различни от това, което сме и сме били.

Оказва се обаче, че е по-лесно. Можем да бъдем такива, каквито искаме да бъдем, ако погледнем не напред и встрани, а назад и навътре. Защото вече сме били такива, каквито искаме да бъдем. Виждаме това най-ясно в описанията, които са ни оставили различни посещаващи ни чужденци.

През 1916 година в Америка излиза книгата „Войната в Източна Европа“. Тя е написана от журналиста Джон Рийд. Неговото остро око вече му е осигурило световно признание с репортажите от мексиканската революция, предвождана от Панчо Виля през 1913 година. По-късно ще стане легендарен с книгата си за болшевишката революция „Десет дни, които разтърсиха света“.

Да видим какво пише Рийд за българите такива, каквито ги заварва през 1915 година, на влизане откъм Румъния.

„Оттатък Дунав е просто друг свят. Фериботът е още на 100 метра от брега, когато от кея започва да ти маха за поздрав, ухилен до уши, огромен полицай, с когото си говорил веднъж два месеца по-рано. Добродушни войници ти преглеждат багажа надве-натри и те даряват с усмивки за добре дошъл. Докато чакаш, добре облечен непознат те пита на френски: „Чужденец сте, нали? Мога ли нещо да направя за вас?“. Това не е гид; но е българин и следователно – дружелюбен. Отрадно е да видиш отново (т.е. след Румъния) приветливите лица на свободни хора…“

Такива хора ли искаме да бъдем? Дружелюбни, приветливи, добре възпитани, гостоприемни, услужливи? Искаме, разбира се. И очевидно сме били. Целият текст на Рийд направо диша от облекчение всеки път, когато стане дума за българите и за България. За него сме оазис насред дивотията на Балканите и особено – на Русия.

След като вече веднъж сме правили описаните от Рийд неща, защо вече не ги правим? Защо всеки път, когато напусна България през Дунав мост и стигна до отсрещния бряг, въздъхвам с облекчение, че съм на територията на цивилизацията? Защо моите сънародници по границата ме гледат като враг, а румънците ми се радват като на роднина? Кога за последно сте виждали усмихнат български граничар, митничар, полицай, чиновник или подобни? Кога за последно сте казали някому: „Чужденец сте, нали? Какво да направя за Вас?“.

Да продължим със свидетелството на Рийд:

„България е единствената страна, която познавам, където можеш да се обърнеш към всеки човек на улицата и да получиш учтив отговор – където ако някой магазинер ти даде грешно ресто, после хуква след теб и те преследва до вратата на хотела, за да ти даде двата цента, с които те е ощетил. Няма чувство толкова радостно като нашето облекчение, че най-сетне сме отново в страна, населена от истински хора.“

Прочетете отново последното изречение. Става дума за нашите прадядовци, но все пак – за нас. Носим го някъде в душите си: и да сме истински, свободни хора; и да сме учтиви по улиците; и да имаме търговци, които не дерат клиента до шушка, защото сега им е паднал.

Нямало е нужда, тогава, да гледаме чужди образци, за да сме такива, каквито ни описва Рийд. Били сме част от възпитания, цивилизован свят.

„Количеството хора, които говорят английски, е смайващо“, продължава Рийд. „А българските офицери, учени, учители, журналисти и политици, учили предимно в Германия, свободно ползват немски...“

Накрая Рийд прави следното обобщение: „Българите са почтени, честни и лесно се дисциплинират, за разлика от анархистичните сърби.“

Носим всичко това вътре в себе си. Въпросът е да го изкараме на повърхността – така, щото именно това наследство, а не „вековната злоба на роба“ да определя нашето поведение.

Не знам точната дата, на която сме престанали да вярваме, че можем да бъдем хората, описвани от Джон Рийд. Но знам, че дори през инак мрачната 1973 година – след смачкването на Пражката пролет и последвалата вълна репресии в Източна Европа, след като в магазините вече започваха да липсват елементарни хранителни продукти – все още сме били такива, че външни хора са се радвали да са при нас.

Та, през тази инак мрачна година, американска делегация обикаля Източна Европа и СССР. Участник в нея е полковник (тогава) Колин Пауъл, впоследствие Държавен секретар на САЩ и глава на Обединения комитет на началниците на щабове на САЩ. Ето какво пише той в своите мемоари за 1973 година:

„Излетяхме от Москва и кацнахме в София, България. Изпитахме чудно чувство. Бяхме все още в комунистическия блок, но изведнъж около нас започна да блика от ярки цветове… кипеше живот… беше като излизане от черно-бяла фотография и влизане в цветен филм. Нашите сетива, умъртвени от престоя в Съветския съюз, отново се съживиха.“

Половината от днес живите българи са били живи и през 1973 година. Те – ние, нашите родители – са създавали онези бликащи цветове, онзи кипящ живот, който е съживил сетивата на Колин Пауъл. Правили сме го. Били сме такива, каквито искаме да бъдем.

Не само сме били, но и сме имали държавници, които са извели гореописаните страни на български характер като идея за държавата България.

Нееднократно Константин Стоилов, министър-председател от 1894 до 1899 година, повтаря една и съща мисъл: Не можем, ние българите, да впечатлим Европа с индустрия или военни походи. Онова, което можем, е да си подредим къщичката така, че всички да искат да станат като нас. И заключава: „България не може да бъде Велика сила. Но може да бъде морална сила“. След което, чрез правилна подредба на усилия и ресурси, отприщва невиждано развитие на индустрията, селското стопанство и транспортната инфраструктура.

Та, ако патриотизмът не е пиянско фукане с отдавна загинали герои и ръмжене по съседите, а е усилие да станем такива, каквито искаме да бъдем – няма защо да търсим някъде надалеко. Ние знаем, как да бъдем такива, каквито искаме да бъдем. Защото вече сме били.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

12053

17

The Prince

05.08 2022 в 03:24

"Впечатленията" от българия на цитирания Джон Рийд са очевАдна пропаганда.

Все пак не забравяйте че към него момент все още не сме заели страна във Войната.

Очевидно че ще искат да ни ухажват чрез скалъпени фейлетони, които да ни "прославят". Щом пресата им ги публикува, и съответно нашата ги преведе и разпространи, то хоп!! -- ето ти готов съюз!

...или поне на това са се надявали.

415

16

Krasimir T.Georgiev

29.07 2022 в 19:26

Не е проблем чий син е, а това че е бил привилигирован. Той е живял и учил в Англия с парите на моите родители. След връщането си в България е назначен в АОНСУ, като преподавател . Всички тези привилегии, той не е придобил в лично качество, а заради слугинажа на баща си.
Доста време се заблуждавах, че пише умни и добри текстове, но се замислих. Той е един плагиат, умен, но не е автор. Много от неговите писания са верни, но нямат нищо общо с българската действителност.

2000

15

Райчо

29.07 2022 в 17:06

Какво значение има чий син е? Важното е какво е написал и дали е вярно и смислено! Да сте постоянни омразлеци (хейтъри) е най-глупавото нещо в обществото!

415

12

Krasimir T.Georgiev

26.07 2022 в 14:54

Имам съмнения, че жена му е от СССР. Не знам, не помня от къде имам тази информация, може и да не вярна.

-195

11

EA Trash

25.07 2022 в 22:22

Ако утре СССР се възроди, Данов ще стане по-голям комунист и от Георги Димитров!

415

10

Krasimir T.Georgiev

25.07 2022 в 17:22

Дайнов е син на висша комунистическа номенклатура . Баща му е бил Кореспондент на комунистическия официоз "Работническо дело" в Лондон.
В Англия е получил средно и висше образование. И днес този умник раздава акъл на безпросветните. Ние обикновените българи, тогава не можехме да излезем в чужбина, дори в соц.държавите, без изходна виза, т.е. без разрешението на ДС.
Но той е седесар и Костовист! Отвратително и гадно!

-165

8

редовно четящ

23.07 2022 в 10:34

Така е, били сме някога... С едно уточнение- обръщайки се назад към годините на социализма, виждам сивота. И дефицити. Тотално информационно затъмнение за света отвъд лагера. Като в рекламата с въртележката и хамстера - има и друг живот.