Добрин Тодоров, преподавател по философия

В качеството си на университетски преподавател неотдавна трябваше да подготвя нова учебната програма за дисциплина, която водя. След като видях шаблона установих, че в него се е появил нова рубрика – „ресурси”, в който се посочват нужните за обучението по предмета предпоставки. В този раздел се описва и осигуреността на учебния процес с преподавател/и като се предоставя информация за него/тях. Първоначално това не ми направи впечатление, доколкото тези данни присъстваха и в старите форми на учебните програми, макар в тях да липсваше такъв дял. След това обаче се замислих върху обстоятелството, че с вкарването на преподавателя в подобен раздел се демонстрира специфично отношение към него – той се третира по еднакъв начин с материалните средства, нужни за провеждане на образователната дейност: аудитории, лаборатории, компютри, учебни помагала и пр.

След това се сетих, че отделът, отговарящ за работещите в „моята” образователна институция, от известно време се нарича „Човешки ресурси”, а не „Личен състав”, както беше в недалечното минало. Припомних си също, че на трудовия пазар от няколко години се подвизават множество фирми за подбор и привличане в стопанските субекти на нови попълнения, които също се определят като набиращи „човешки ресурси”. В самите фирми съществуват обособени звена с името „човешки ресурси”, редом със звената, осигуряващи материалните ресурси за производствения процес. Всички тези факти ме навеждат на мисълта, че отношението на работодателите към техните служители се е променило съществено. Струва ми се, че промяната в това отношение е достатъчно важна, за да се разсъждава върху нея, с оглед на това да се види дали тук се крие значим екзистенциален и/или социален проблем.

Първото ми желание в тази ситуация бе да потърся информация за точното значение на думата „ресурс”, макар тя отдавна да е в обръщение в българското публично пространство. След направената речникова справка установих, че тази дума е чуждица и произхожда от английски език (ressource), в който има три значения: 1) средство (начин, способ, похват); 2) развлечение и 3) находчивост (съобразителност, изобретателност, досетливост). В случая, който разглеждам тук, очевидно се използва първото значение, т. е. говорим за човешки средства, приложими в трудовата дейност. На пръв поглед няма нищо притеснително – в тази дейност неизбежно са въвлечени хора – без тяхното участие тя би била невъзможна. Съществува обаче още един възможен подход към темата: хуманистичният. От негова перспектива свеждането на човека до средство за производство вече не изглежда толкова безобидно.

Да си припомним как се борави с ресурсите в стопанската дейност. Те се подбират с оглед на това дали са подходящи за нейното успешно осъществяване. След това се набавят, като за тях се плаща определена цена. Впоследствие се изразходват по предназначение като дълготрайни или малотрайни активи. В хода на влагането им ресурсите се трансформират в някакъв краен продукт (стока или услуга) и изчезват като такива. В следващия производствен цикъл биват заменяни с други консумативи.

Наблюдаваното днес свеждане на хората до „ресурси” изразява характерно инструментално отношение към тях. Те се приравняват към материални предмети (суровини, техника), използвани за постигане на конкретна цел в бизнеса. Ако след потреблението има някакви остатъци от ресурсите, те се превръщат в отпадък, който се изхвърля. Тъй като вече са изхабени и загубили своята стойност в хода на употребата им средствата за производство най-често се премахват или изоставят. Така и хората биват използвани в стопанската дейност, а след загуба на полезните им свойства – захвърляни без по-нататъшен интерес към тях.

Днес говорим за устойчиво развитие и кръгова икономика, а следователно и за рециклиране на ресурси. Вторичното използване на хората в стопанската дейност като ресурс обаче не премахва статута им на средства. Иначе казано, колкото и продължително да се употребяват „човешките ресурси” отношението към тях си остава антихуманно. Те не се ценят заради тяхната човешка стойност, като не се полагат грижи за тяхното личностно и професионално развитие, а се търси само конкретната полза, която носят на стопанската организация. Когато тя е постигната човешките същества стават излишни. Те са освобождавани да търсят друго място за предлагане на своите физически и интелектуални „ресурси”, ако са им останали такива. Приносите им към институцията или фирмата, дори и проявяваната към нея лоялност, вече нямат значение.

На пръв поглед икономическият и хуманистичният подход към хората се подчиняват на трудно съвместими ориентири – икономическият на ефективността, а хуманистичният на уважението към човешкото достойнство. Ако и когато икономиката трябва да жертва част от ефективността в името на човешкото достойнство тя по принцип няма да го направи, защото би загубила от конкурентноспособността си. Има обаче някои модерни бизнеси, при които уважението към човека, изразяващо се в грижа за неговото личностно развитие, повишава икономическата ефективност, и тогава икономическият подход не е пречка пред хуманистичния. Тогава говорим за „социално отговорна” икономика. Това обаче не се разбира от само себе си и далеч невинаги е така.

На хората може да се гледа не само инструментално, дори и в стопанската дейност. Тяхната работна сила може да бъде усъвършенствана чрез личностното им развитие, посредством придобиването на нови знания и умения, както и чрез натрупване на професионален опит. Ако те бъдат разглеждани като най-ценен „капитал”, за умножаването на който се полагат грижи, това ще се отплати с по-добри резултати в трудовата им дейност. Тогава всички икономически агенти ще бъдат доволни от по-ефективната си работа, а и хората ще чувстват удовлетворение от уважението, което се демонстрира към тях. За да се противодейства на пълзящата напоследък дехуманизация са достатъчни дори и малки крачки – например третирането на служителите в дадена фирма като „състав от личности”, а не като „човешки ресурси”.