Откакто съм станал на човек, не спира да ме тревожи един изключително сложен и интимен въпрос. Гъбите повече животни ли са или са повече растения? Казват, че били отделно царство. Добре, щом така твърдят, няма да спорим с тях. Са по-умни те. Не били нито животни, нито растения. Били гъби. Но пак не спира да ме човърка и изяжда извътре – може ли чак такъв неутралитет да има, след като всички знаем, че едно нещо прилича винаги на друго нещо и не може да бъде напълно независимо. Така понякога аз лично се чувствам повече растение, някаква грудка, картоф, едно ми е уютно, неподвижно, тъмно. А друг път съм животно, кон някакъв, галопира ми се на воля по поляните, цвили ми се, честно ви казвам. Не ми се влачат талиги и каруци обаче, да се разберем.

Но аз съм човек, имам разум и затова понякога съм такъв, а друг път инакъв. Днес животно, утре растение, вчера охлюв, днес водорасло. Шегувам се, много ясно. А гъбата дали може да бъде човек? А човекът може ли да бъде гъба? Щото познавам един, дето може. Доказано е. Сложни въпроси, проклети въпроси. Но въпреки тяхната проклетия, някои неща са безспорни – че нещата си приличат. Човекът прилича на маймуната. Понякога е истински шебек. Но човекът прилича и на прасе. Не само метафизично, но и напълно физически. Има си зурла, търбух, грухти по медиите, цапа около себе си. Отваря си прозореца на колата и изхвърля отвътре отпадъците си в движение. А после си надува оная квичащата музика.

Но думата ми беше за гъбите. Невъзможно е, казвам ви, така е устроен светът, няма начин те да не клонят повече към едното или към другото. Към растенията или към животните? Сериозно ви питам. Може би имате мнение по въпроса. И предполагам, че повечето от вас ще заявят, че гъбите са предимно растения – не се движат, стоят си на едно място, имат стъбло, излизат от пръстта под тях. Само че, драги мои приятели, това е тяхната грандиозна измама. Тяхното коварно прикритие. Те само се правят на растения. Имитират растенията, прикриват се зад растителна външна форма, а в действителност вътрешно по характер и душевност те са си почти животни. Ми така де, медузата да не би да изглежда по-умна от една гъба? А си е животно. Къде е мозъкът на медузата? Ми тя прозрачна цялата. И главата й дори прозрачна. А гъбата хич не е прозрачна и следователно крие разни тайни от нас. Логика, братле.

Убеден съм в това, което ви говоря. Знам, че може да ви звучи налудничаво, но ако малко се замислите, ще разберете, че въпросът е сериозен. Често ходя за гъби. Само когато имам друга работа не ходя. Трудя се. Ставам човек. Изграждам характер. И гъбите тогава се радват, че не съм ги затворил в буркани или изпържил. А може би трябва да е тъкмо обратното – аз да бъда затворен в буркан или изпържен? В собствен сос. Колко въпроси възникват покрай гъбите, а! А как невинни изглеждат на пръв поглед. Ах, колко са долни теее... Събирам само печурки, манатарки и сърнели, щото ги познавам. А с отровни гъби не искам даже да се срещам. Отровната гъба може да ти съкрати живота по-бързо и от жена ти. Обаче не е сигурно. Но имам стратегия вече. Знам какво да направя. Нещата ще се променят, казвам ви.

Ще отида следващия път в гората и ще намеря някой по-едър екземпляр. Манатарките малко темерутести ми изглеждат, като стар български писател е манатарът, печурките са твърде прости, мязат на чалгарки, затова ще се наведа край някоя по-голяма и млада сърнела. Сърнелите са елегантни външно, което намеква и за вътрешни достойнства. Най-малкото, от едното възпитание ще се държат любезно с мен. И така, намирам голямата красива сърнела и лягам в шумата до нея, за да я гледам отблизо. Добър ден, Зоя, ще я поздравя любезно. Как си днес? Тя отначало ще се срамува да говори, но после ще разчупим ледовете и приказката ще потръгне. Що пък Зоя? Ми щото звучи така тънко като пънчето на сърнелата. А ако ще си говориш с някого, той трябва да има име. Значи прасето може да е Гошо, кравата да е Милка, а гъбата не може да е Зоя, така ли? А бе както искам ще си я наричам, гледайте си работата. Това си е моята гъба.

И тогава ще й предложа на моята гъба. Така и така разкрих твоята животинска същност, дарлинг, знам, че по душа ти си представител на фауната, не на флората. Не ме заблуждавай повече с някакво свое гъбено царство. Значи може царят в оная приказка да издаде заповед – отиди там, не знам къде, донеси онова, не знам кое, а не може гъбата, която ужким си има царство, да стане ходещо същество? Логика, сестро. Сега слушай ме много фнимателно. Ти крака нямаш и няма и да ти пораснат, щото си нямаш дупе, а на главоного не ми приличаш, обаче ще предприемем друга тактика. Ще заповядаш на своя мицел да расте само в една посока, да се захваща за тревичките и коренчетата и да те издърпва полекичка. Колкото да се скриеш да не те препикават зайците ще успееш. С времето ще свикнеш и ще почнеш и по-бързо да се движиш. И ще ми бъдеш благодарна.

Тая работа не е като оная. Да научиш една гъба да ходи е занимание изтънчено и благородно. Сърнелата Зоя ще бъде едно създание, което е повярвало в своите сили и знае, че промяната е възможна. И няма да е далече мигът, в който ще постигне своето собствено личностно съвършенство. Тя ще бъде една щастлива гъба, която е постигнала вътрешно равновесие и хармония. Защото движението е живот и започвайки да се движи, тя ще увлече след себе си и другите гъби, дори тромавите манатарки и претенциозните смръчкули. А за пачия крак да не говорим – той ще върви може би най-бързо от всички. И гъбите имат права! Единствените губещи навярно ще са гъбарите, щото гъбите ще почнат да се крият из храсталаци и хралупи, но какво да се прави, щастието иска жертви. Може би Нобеловият комитет ще реши да ми присъди голямата награда за мир, като разбере как съм научил Зоя да ходи, но аз ще я откажа от скромност. Не са важни хората, а делата им. И всеки има някакви амбиции. И ето, аз ви разказах за моите. Сега е ваш ред.

Още по темата

29/03/2017

Нашите автори

Еволюиращите риби

20/03/2017

Нашите автори

Тест за човечност

03/03/2017

Нашите автори

Ад за 90 стотинки

08/02/2017

Нашите автори

Национализъм за терапевтични цели