Изчезналите софийски чешми, фонтани и воденици

София винаги е изобилствала с речна и термална вода.

Северните склонове на планината Витоша, под която лежи градът, са ни изпращали от памтивека три потока: Владайската река, Крива река и Перловската река. От Крива река се е отделял един голям ръкав и под ново име, наречен от местните „Градска река“ или „Речката“, минавал през южната част на София. Немалко пътешественици и пътеописатели (каква хубава дума, за жалост забравена), както и един френски, който ще цитирам, са споменали, че града се пои от река, която минава навътре през улиците: „qui passe par dedans les rues“.

„Градската вада“ се надигала обикновено напролет, буйно политала надолу по склоновете на планината и навлизала в града откъм улица Солунска. Наводнявала всички къщи над праговете по целия „Кафене Баши“ (Главното кафене, намирало се на пл. Славейков), после потопявала всичко по пътя си чак до улица „Славянска“.

Но не само това - образувала и просторни блата по пътя си. Едно такова затлачено мочурище винаги се образувало на терена на бъдещия Народен Театър. Застоялата там вода се задържала много време, чак до лятото и раждала безбройни армии от досадни комари, изпиващи кръвчицата на всички преминаващи хора. А разлива на реката не се спирал. Запълвал де що види ями и дупки по своя път, а те не са били малко. Накрая мирясвала и се вливала бавно в Перловската река. Това ставало някъде около днешния Орлов мост. И там също имало комарово царство, тормозещо околните жители от блатото, намирало се е точно на мястото на паметника на Съветската армия. Понякога водата там се задържала чак до зимно време, когато замръзвала и се използвала дори за ледена пързалка.

Що е Хендеко или Ендеко?

Копие от скицата (хаидрис 446) на първия чертожник на новия кадастър на София - Йосиф Обербауер, от 1894 г., с маркиране на моста на бул. Христо Ботев и вадата на „Хендека“. Допълнително вляво се виждат старите Православни гробища, където предположително е погребан Васил Левски.

Градският земен вал бил наричан от софиянци „Хендеко“ или Ендеко.

Ако изключим римското време, когато са съществували други военни прегради, то Ендеко е бил най-старата земна преграда, използвана за защита като част от стратегическите укрепления на града. Валът обаче често се наводнявал от градската река „Боянски ручей“ или от „Перловската река“. Валът имал следните порти, наричащи се на турски „Капии“.

Били са с тежки, железни врати: Ломска, Пиротска, Боянска (или Кюстендилска), Цариградска и Подуянска (Орханийска). По турско време се е смятало, че неканените гости трябва да бъдат изпроводени да си ходят през капията, откъдето са влезли. Също така, ако са осъдени, да бъдат екзекутирани до тая капия, отдето са влезли, както е с Апостола Васил Левски, влязъл в града през Орханийското шосе и обесен тъкмо на изхода му.

Ендеко е минавал през средата на площад „Македония“ (днес името и улицата са останали същите без изменения).

Граница са били последните къщи от западните квартали на града, разположени от югоизточната страна по продължения на днешния бул. „Христо Ботев“.

Когато не е имало нужда от отбрана, водата е протичала свободно там, и е била използвана за напояване на зеленчуковите градини и бостани от двете страни на рова. При опасност от нашественици обаче, чрез запушване на отделни части от рова „Ендеко“ се запълвал бързо и стъпаловидно. Целта е била да се образуват недостъпни и непревземаеми кални водни тераси по стръмните му брегове.

Дори с доста фантазия, днес вървейки по паважа, не мога да си представя нито този пейзаж с отбранителния ров, нито с крайните улици в района.

Те са опирали чак до ръба на рова, къщи почти не е имало или са били много нарядко. По зелените морави - там, където не е имало градини със зеленчуци, е можело да се видят стада, кротко пасящи тучната зелена трева. Изобщо не мога да представя как по тези места по лятно време са се белили платната или бельото на близко живущите „гражданье“. Красива и отминала идилия, далечна от традиционния шум на днешния безобразен уличен хаос.

След 1879 година, за съжаление никъде няма сведения в коя точно година при благоустройството на града въпросния вал е бил засипан с пръст, а водата - насочена в други русла. Всъщност, загадка е колко са били необходимите количествата пръст за насипа, откъде са взети и с какво са докарани. Освен това са трябвали много време и хора, завзетата от водата и калта земя да се слегне, че после за да не пропаднат прокараните нови улици.

Уви, няма сведения за това.

А също и какво е станало с водите, текли стремително по тези корита.

Например, на един по-късен етап започват да се появяват инциденти, както при един от ремонтите на Народния театър през седемдесетте години. При изкопа за „Камерната“ зала под салона водата на вадата „Речката“ изведнъж се показала и издавила много време и средства на строителите за нейното изолиране.

Тук ще спомена и малко по-ранен период с около 50 години, за който Петър Мирчев пише нещо подобно:

„... при възстановяването на Народния театър след пожара през 1923 година се наложи да се изкопаят дълбоки основи за част от новия строеж на сцената защото реката се откри“.

Строителите тогава спрели градежа за месеци, докато изтъпанят грамадни железобетонни кубове, на които постройката да може да стъпи. Тъкмо това не са прочели при започване на новия строеж през седемдесетте години техническите ръководители, за които споменах по-горе.

Какво да се прави, обичайния пропуск по български модел – да не си направиш справка за абсолютно нищо, преди да се захванеш с ремонт на стара сграда. Подозирам и че никой не е изследвал дали подземните реки къде все още текат тихичко под земята, какво влияние оказват върху здравината на сградите построени върху тия или ония почви.

Всъщност, пиша това малко подразнен от факта, че малко съвременни архитекти знаят какво има отдолу, но бързат да изготвят многоетажните си сгради върху проектите си и едновременно с това изливат потоци от слова в своя защита. Вместо първо да се занимаят по-сериозно с едно такова изследване.

Чешмите, и каква вода са пиели нашите предци

София в турско време се снабдявала с вода за пиене чак от Бояна.

Инженерната мисъл е създала не много сложен път за ценната течност през издълбани дървени борови тръби. На няколко места, преди да стигнат до градския потребител, в града е имало отклонения с отворени отдушници, наречени „хазни". По тях водата е стигала първоначално до първия разпределител - кварталът „Буката“.

Станцията за преразпределение във всички необходими посоки се е казвала „Таш-терезия" (в превод от турски „Каменни везни“).

От тези везни-разпределители потоците вода са продължавали по пътя си към другите квартали на града. Най-пивката вода според предосвобожденските жители на Сердика и шопите от околните села, идващи да продават стоката си на гражданите е била водата на „Язаджийската чешма“ (известна и като „Азаджийска“).

Намирала се е под един старовековен бряст, за съжаление няма запазени фотографии, дори не може да я локализираме точно. Но, предполага се, че е ставало дума за чешмата с бряста, описана в някои източници точно пред “Челеби джамия“ - постройката, служила освен за молитви, и за противопожарно наблюдение, за която стана въпрос тук в предишния материал.

Впрочем, на ъгъла на банката има вградена чешма, сигурен съм, че неведнъж сте спирали там.

От устата на месинговата лъвска глава тече вода, и твърде вероятно е точно там да е била старата „Язаджийска чешма“, но кой знае. Надявам се обаче никой градски идиот да не си позволява да я ”разкрасява” със спрейовете си, както става периодично.

Друга известна питейна чешма с изключително вкусна вода и то много наблизо, е била тази при „Буюк-джамия“ (днес „Археологическия музей“). Също и „Баш-чешма“ и „Куру-чешма“. От всички тях пътници са си наливали, колкото могат да съберат и отнесат вода за пиене, тъй като бунарите в местните дворове не са позволявали да се използва хубава вода за тия цели. Ставала е само за поливане на градините и цветята.

„Новата чешма“ или „Чукур-махлеси“ се е намирала източно от старите християнски гробища, до мелницата на Вайс, за която ще стане дума по-надолу (сега площ. Възраждане и бул. Ал. Стамболийски).

Още една точка за чиста и вкусна питейна вода е бил „Жежкият бунар“ на днешната ул. Веслец, предоставящ гореща минерална вода, за която още римляните са знаели.

Забавен факт е, че е имало местен поминък на живеещите наоколо неколцина предприемчиви жители. Това са били продавачите на вода. Този занаят е бил известен още от Средновековието – нарамили по един гюм (метален бидон) с широки превръзки през раменете и вързани с кожени колани, за да не морят кръста. На същите тия колани е имало джобове, на които да окачат 2-3 чаши за най-жадните потребители на място. Тези юнаци обикаляли дори по-далечните махали с възгласите:
„Вода, вода! Сама вари яйца, корем лекува!“.

Освен ръчното разнасяне на питейна лековита вода, от Жежкия бунар е тръгвала и известната „Гореща вада“.

Този поток обаче не е използван за напояване на градините, тъй като е топъл, което естествено ще похаби реколтата, но пък е водоснабдявал домашно устроените околни бани на жителите. Освен за пране и миене, всички наоколо са ценели лечебните й свойства - дори някои се хвалели, че овцете им оздравявали, като газели из жежката вода.

„Бояджийската чешма“ също е интересна, тя се е намирала в самия център на града - на тогавашната ул. „Арда“ (улицата буквално е изчезнала след бомбардировките, а и поради последвалия нов проект), която е свързвала ул. „Търговска“ с „пасаж Св. Никола“. Мястото на „Бояджийската чешма“ по скромни изчисления е точно там, където е сега източната страна на сградата на ЦУМ.

Всъщност този водоизточник се е намирал каптиран и изграден в центъра на кръглия каменен басейн на „Платнарската чешма“. Тя била с дълго около 3.5 метра каменно корито, в което от желязна „шопка“ (чучур) с диаметър 7-8 см. течала изобилна, чиста речна вода за пиене. Наоколо, в ограденото с каменна зидария езерце на платнарската задруга, са използвали разлива - там бояджиите са перяли боядисаните вещи, които от своя страна оцветявали всичкия калдъръм наоколо в цветовете на дъгата.

„На Витошка и Солунска имаше огромна чешма с три чучура. Това струва ми се беше и единствената чешма в истинския смисъл на думата, с денонощно течаща вода. Бистра и студена тя привличаше софиянци от всички краища на града“ – това споменава Райна Костенцева в един от спомените си.

В заключение за чешмите, мога да добавя и че няколко махали в София до Освобождението са носили имената на чешмите си, например „Куру чешме“ (пресъхнала чешма), махалата „Баш чешме“ (Главна чешма), махала „Нова чешме“, махала „Мала чешме“ и т.н.

Фонтани и други разхладителни благини

До Освобождението е имало водоскоци, например в Кавафския (обущарския) пазар, както и до Кафене баши (площад Славейков).

Пътешественикът Бианки например споменава много чешми и фонтани в централната градска част, около които са се трупали много хора и са търсили прохлада покрай тях ведно със сянката на столетните околни дървета.

Не са описани подробно, но се споменава в някои стари източници, че в Сердика/София през вековете са съществували дълбоки кладенци, чиято вода се е вадила и раздавала безплатно на населението.

Такъв водоизточник например е имало срещу Археологическия музей. Открит е при възстановените разкопките в двора на Президентството. Описано е и близкото аязмо (лечебен извор) в ранно-християнската черква „Св. Георги“, както и друго такова, каптирано и вградено в черквата „Св. Петка“ (до входа откъм ул. Съборна). Това си има своето обяснение - било е обичай строителство на чешми около джамия или други богоугодни сгради, ханове и прочее за мохамеданското вероизповедание.

Турците много обичали и шадраваните и обикновено сядали пред големите кафенета върху рогозки, наслаждавайки се и освежавайки се от прохладните струи на бликащата вода.

Един такъв фонтан е имало на днешния площад „Народно събрание“, там е било голо поле, а фонтанът е махнат, вероятно малко преди издигането на паметника на Цар Освободител.

Дори топлата вода е била улавяна със специални съоръжения, за да се вкара например във „Жежкио шадраван“ (Горещия шадраван), за чиято вкусна, питейна вода стана въпрос по-горе. Шадраванът се е намирал между днешната Централна Баня и ул. „Веслец“. Направен е от Селим паша, когато след голямо земетресение там избликнала топла вода. След една година обаче (предполага се за 1818 г-1819 г.) водата както внезапно се появила, така и изчезнала. За съжаление, няма данни дали шадравана е продължил да действа като такъв, захранван със студена вода или изобщо е бил премахнат.

Водениците

Зад Халите до Владайската река е била прочутата „Теляк Хасанова воденица“. Тази воденица се задвижвала от ръкав на Владайската река, която слизала, след като обслужвала малко-по горе „Вайсовата воденица“ (била е точно в центъра на днешния площад „Възраждане“). Преди Вайсовата е била „Баталовата воденица“, мижава подстройка, до днешния бул. Стамболийски. Има две запазени картини от художници - шуменеца Чоторов и Павел Тодоров, учещи в началото на ХХ век в Академията в столицата. Те рисуват „Баталовата воденица“ от различни перспективи, на които се вижда освен воденицата и вадата с водата.

Приблизителна схема на местонахождението на Вайсовата воденица на пл.“ Възраждане“ (ул. „Кн. Клементина“ е днешният бул. „Ал. Стомболийски")

План-карта на София, изготвена през 1881 г. с регулационен проект на улиците.

„Вайсовата воденица“ е интересна в това, че сградата е била една от най-големите в София, построена съобразно модерните тогава изисквания на мелничното строителство.

Притежател е бил чужденецът Артур Фьодорович Вайс, обезпечил надеждно своята воденица да работи, без да прекъсва, можела е да се движи хем с вода, хем и с монтиран парен двигател. Вадата се спускала в мелницата, излизала от нея след като си свърши работата с мелничните колелета в друг широк, покрит канал. Той минавал покрай пазарището и отново се е вливал в майчиното си русло на Владайската река. По покрития канал е бил единственият начин да се стигне до Вайсовата мелница с волска кола или каручка, което е било удобно, но за пешеходците с дребни поръчки бил построен малък, паянтов дървен мост, намиращ се над вадата точно срещу някогашния държавен цирк. Сега е трудно да си представим къде е било това, защото се издига висок строеж, но ако застанем на ул. „В. Позитано“ с гръб към него и с лице към ул. „Дамян Груев“, то моста е бил на 50 метра вляво, както се вижда на една от картите.

------------------------------------

Източници:

„София преди 50 години“ – Георги Каназирски Верин, мемоари, изд. „Българска книга“, 1947 г,.
„Градоустройство, бит, растителност и градини в София“, Дико Диков, изд, „Информа принт“, 2010 г.,
„Моят роден град София“ – Райна Костенцева
„Книга за София“ – Петър Мирчев, изд. „Отечествен фронт“ 1979, изд.“Отечествен фронт“, 1971 г.

Следете новините ни в GoogleNews