Моето детство не е свързано с Втората световна война, роден съм двадесет години след края ѝ. Но в последните години научих доста за нея, понатрупаха се истории и то от първо лице. От преживелите. И сега, най-често вечер, когато всичко е тихо, а домочадието и кучето спят, пред моето съзнание оживяват разказите за прелитащите ята от американски и английски ескадри. Те са там – в тъмното небе, забързали се към Румъния. Разбира се каква им е работата – да лишат Райха от румънският петрол.

После, кой знае защо, решават у нас да затрупат в руини деца, майки, старци. Ами и това е ясно защо - все пак сме съюзници на германците. Но и планът е просто за наказание, назидание и деморализация. Ето ги домовете на оцелелите – висят цели етажи, отчупени и изкормени. Някъде покривите изобщо ги няма, снегът си трупа и запълва етажните площадки колкото може. От улицата се виждат гардеробите и креслата на бившите гостоприемни дневни. Обитателите отдавна са избягали или просто вече са убити от бомбите. Мебелите им някак са се свили от страх и са застинали осветени от стотиците лампиони, които на всички следващи рейдове падат бавно от облаците и тъй осветяват града, че можеш без особено усилие да намериш игла в купа сено.

Там някъде е и домът на стария македонски четник дядо Рачо - Кибритлията, на булевард „Мария-Луиза“ и ул. „Пиротска“. След дневната бомбардировка на 10 януари 1944 го намират издъхнал, изпружил крака на стария диван, подпрян с възглавници и прегърнал една голяма икона. Роднините му не знаят каква е, никой няма и най-малка представа откъде Кибритлията я има. И изобщо твърдят, че я зърват за първи път. Къде старият комита я е криел толкова време от очите им и откъде я е измъкнал – също остава загадка. Всички са покрусени от смъртта му, но са и в недоумение. Започват да възстановяват картината и лека-полека връщат лентата на счупените спомени от момента на паническото бягство на цялото семейство към близкото бомбоубежище. Един помни едно, друг друго. Но последното е, че при алармите на въздушната тревога двама от близките карат комитата да стане и да тръгне с тях.

Дъртият инат отказва, махва с костеливите си ръце и им казва: „Туканка ке мрем бе дечковци, виждал съм и по-страшни работи! Нищо, че оная с косата все ме надзърта отгоре. Нема па да ѝ станем на крака да я зарадвам я. А вие бегайте, бегайте…“.

Кандърдисват го още няколко минути, но той се запъва. Оставят го. След като всички се изнасят, той полека става от дивана и примъква иконата от скришното ѝ място. Гушва я с двете си ръце и поляга с нея. Ония отгоре хвърлят бомба след бомба докато изпразнят железните си търбуси над града, но сградата оцелява, само прозорците са избити и вратите са изтърбушени от детонациите. А Рачо Кибритлията кой знае защо не се събужда. Може би просто му е дошъл краят. Това е успение, а не умирачка. Така, доколкото знам, в Светото писание наричат смъртта на праведниците – Успение. Заспиваш блажено, завинаги. Старата икона, която прегръща в сетните си минути хич не е малка: приблизително 40 см широка и около 60 висока. Съдържа само лика на Иисус, а отзад роднините намират поизтрит от времето надпис: „И.Х. Славолюбец“.

Откъде е това съкровище и как старият успява да го укрие дълги години от всички? Единият от племенниците, най-малкият, си спомня, че старият комита му е разказвал историята. И то не един път. Дали защото е най-малък и се върти цял ден покрай прадядо си, или защото старият решава по своему да се изповяда на най-малкия в семейството и му разказва легендарните си приключения вместо детска приказка за лека нощ.

Каква е историята?

Навремето мелнишкият валия дава цяла торба турски лири на Роженския манастир, за да откупи поляна в близост до местността Сухата чешма. Цялата драма е заради многократните молби и прошения на селяните, че няма къде да се събират за празниците и да се черкуват. По онова време (1907-1908 година) все още няма разрешение от гръцкото владичество местните селяни да ползват Роженския манастир за нуждите си. Има, но само на гръцки. А трябва да е на български. И монасите не разрешават, въпреки че има обявена от султана свобода за цялата империя (Хуриет), а години преди това пък и Хатихумаюн – ферман, който гарантира свободата на религията и възможност за масово строителство на църкви. Освен това по онова време Роженския манастир е подворие на Атон - метох на един от грузинските светогорски манастири. Оттам идва всичката парична издръжка от сто години и повече. Грузинците от Светата земя пращат пари чрез куриер за данъците в посока Цариград, които се вливат в османската бездънна хазна, по друг приносител за борчовете на обителта. Мелнишкият валия дава измолените пари за поляната, за да може околното население да използва черковнославянски език, а не гръцки както е прието по онова време. Хубаво е направил, но това не е крайното решение.

През септември 1908 г. има неуспешно покушение над Яне Сандански близо до Солун, но Пиринския орел се спасява само с раняване. Година по-късно войводата Яне научава за епопеята с откупената от валията поляна и веднага брои необходимата сума за построяването на черквата, но минава време, докато се вземе разрешението. Междувременно дюлгерите започват темелите и зидането на камъните. Постройката е вдигната за нула време, но чак към 1914 г. е завършена окончателно. Кръщават я „Свети свети Кирил и Методий“, а над една от вратите, както е положено да се прави, е издялан каменен надпис с годината и името на дарителя. Да се знае!

Ще попитате къде е историята с иконата? Още малко търпение.

Войводата Яне междувременно участва в Балканската война (1912-1913), а към края ѝ разбира, че черквата е почти готова, но е оставена откъм такъми и никак не се изографисва. Няма майстори, няма и материали. Поп се намира, но другото куца. Тогава Пиринския цар решава въпроса по следния начин: изпраща хора от войската си да вземат по някоя друга икона от всички села и черкви в околността. Да товарят и прибират само най-хубаво изографисаните икони и да ги носят в новата черква „Св. Св. Кирил и Методий“ до Роженския манастир. И понеже подозира, че местните люде ще се запъват и бунтуват, Яне предварително нарежда категорично следното на пратениците за лов на икони:

„Просете ги со кротце и со благо, ама ако се наложи и со малко кютек ги земете!

Тръгват неговите хора да събират свещените образи по селата. Както и предполага войводата – хората се разлютяват, не си дават иконите. Обясняват им както ги инструктира войводата, че те не са кърджалии или хърсъзи, и че това не е обир, нито пък разбойничество – това било от Бога и пак за Бога! Явно обаче е имало и малко кютек.
Това се потвърждава и от спомените на наследниците на дядо Рачо, който е един от събирачите на икони. Според семейната история, стигайки до черквата, той оставя всички реквизирани икони, но една запазва за себе си. Издъхва с нея в ръцете си.

Оплаканото тяло на стария комита Рачо Кибритлията още същата вечер е натоварено на зарзаватчийска гальота (количка за зеленчук) и пренесено чак до далечния от центъра храм "Преображение Господне" в Лозенец. За опело в близките църкви и дума не може да става, там се трупат ковчези на загиналите от същата бомбардировка. Същата вечер след 22 ч. София е нападната от небето за втори път – сега пък от около 80 британски самолета. Една бомба пада върху храма и го разцепва на две. Всичко по средата е изпепелено или излетяло, превърнато в малки трески. Като по чудо оцелява само олтарът, който е сега вграден в новата черква, построена с малко по-разширен проект, който може да се види в наши дни.

Така дядо Рачо умира два пъти – първо в дома си и после в черквата. Тялото му не е намерено сред покойниците. Иконата изгаря в пламъците, защото е сложена при комитата.

Преди години, когато събирахме фотографии от бомбардировките, се запознах с отец Васил от същата черква, който ми подсигури няколко фотографии с автентичния ѝ вид, както и от вече изгорялата черква. На други бяха заснети литургиите отвън на поляната, преди да се построи новата сграда. Част от снимките попаднаха в албума „Бомбардирана София“, издание 2017-та.

Що се отнася до Яне Сандански, то през 1915 г. той отново попада в поредната клопка – правят му коварна засада. Трупът му бива пренесен именно до тая църква „Св. св. Кирил и Методий“, чийто ктитор е той, и която е построена с негови средства през 1914 г. (оказва се после, че е частично). Гробът му също е там.

Това е връзката между дядо Рачо Кибритлията, героичния Пирински цар, поп Васил от „Преображение Господне“ и скритата икона на Спасителя, която вероятно е унищожена от пламъците на британската бомба. За всекиго се знае по нещичко, може да се напише и много повече, единствено за съдбата на иконата нищо не е ясно. А може би някой ден тя отново ще се появи? Кой знае…

Източници:

Разказ на наследници

„Истинскиятъ ликъ на Яни Сандански, убиецътъ на Борисъ Сарафовъ, И.Гарвановъ и Михаилъ Даевъ“ – изложение от родителите на тримата убити до българското правителство за анкетиране дейността на Яне Сандански, издание 1915 г.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.