Хората сме часовници на Бог: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 08 август 2020 в 09:30 5584 2

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

На Мария Минкова

Лицето й беше лабиринт от бръчки, грейнали в залеза, когато каза: „Ние, хората, сме часовниците на Бога. Когато някой от нас си отиде, една от божиите реки на вековете пресъхва и времето на Бог се стеснява. Той иска широко и щедро време, затова се раждат млади и хубави деца – така времето на Бог никога няма да пресъхне.

Младата жена отвори портмонето си. Отвътре издрънчаха монети, някак тихо, както подобава на пари, които не стигат за нищо. Жената протегна ръка и затвори потмонето й.

- Няма да ми плащаш нищо, момиче – каза тя. - Може след време да ми купиш една баничка, но първо ще дойдеш да ми кажеш, че си имаш щастливо сърце.

- Няма да стане – каза младата жена. - Аз не искам. Събрах дрешките на децата.

- Като не искаш, защо си дошла при мене – преряза я старата. – Събрала била... Всеки може да събере дрешките и да се махне. Важното е да остане с децата и ако падне в пропастта, не да хленчи, а на дъното й да направи градина, да насади дърво, заленчук. Тогава пропастта престава да бъде зла, ти си я опитомила. Не събирай дрешките на децата си, момиче, не си тръгвай. Лесно е ди си тръгнеш, трудно е да се върнеш, защото може би никой няма да те очаква.

Младата жена беше мършава, бледа - толкова хилава, че дори сянка не можеше да хвърли на обяд.

- Той е все на работа – каза тя. – Видях счетоводителката му.

- Какво счетоводителката му?

- Не е като мене – каза жената.

- Толкова по-зле за нея – изрече сериозно старата и бръчките по лицето й светнаха.

- Той работи с нея. Аз гледам децата - обади се младата жена.

- И затова дойде при мене. Какво очакваш – да ти лея куршум от олово или да стопя восък – старата се засмя, залезът изведнъж се отдръпна от лицето й. – Ще ти разкажа една стара история. - Беше края на юли – време, когато всички истории оживят, а вятърът идва кой знае откъде и чака да чуе края им. – На времето Гсопод решил да направи земята, защото само онзи, който прави земя, може да види докъде стига майсторлъкът му. Така е и сега – който сади дървета, по плодовете на дървото ще го познаеш. Който гледа дете, по усмивките на малкото ще го познаеш. Който събира дрешките им и иска да си отиде, по слабостта в стъпките му ще го познаеш. – И така – никакъв восък, това е пълна глупост – всичко е в ума ти, върти те и не виждаш какво става наоколо. – Старите бръчки се отпуснаха, изчезнаха и лицето се подмлади. – Едно време Господ имал на разположение само добро и зло, за да направи земята. А защо искал да направи земята? Ти, млада ябълчице, защо искаш днес да направиш супа за децата, а утре да им дадеш варено яйце? За да пораснат здрави и красиви, умни и добри, нали. И така Господ се увлякъл – щедър бил той, направил земята и слагал в нея само от доброто. Прекрасни планини и равнини направил, места за реки и океани издълбал, всичките от добро ги създал, обаче макар и доброто да е от Бога, то се свършило. И тогава Бог си рекъл – какво извърших аз – изчерпах доброто, само зло ми остана. С какво да направя най-важното нещо на тая земя – хората? Нали те ще са нейни стопани, те ще превръщат пропастите в градини, няма да слагат дрешките на децата си, за да напуснат къщата и да мислят за оная счетоводителка, а не за красотата, която на никакво счетоводство не се подава…

И какво да стори Господ – не можело току-така да зареже работата си недовършена, не му било нито в характера, нито в кръвта да я докара до някъде и да изостави започнатото. Та пак ти казвам, ябълчице, как така ще изоставиш ти твоята земя – къщата и леглото си, а взимаш дрешките на дребните – те са парцали, а оставяш обичта да изсъхне, както изсъхва локвата през юли.

- Децата ми не са локва през юли – възрази младата, слаба като дръжка на листо жена.

- Ами, нали точно това ти казвам – прекъсна я възрастната. – Трябва да докажеш, че не са. – И така – когато на Бог му останало само зло, какво да стори? Мислил, мислил и направил от злото първо жената, после и мъжа. Затова жените първи започват да правят нещо. Защото Господ първи тях е направил. Но щом огладил телата на хората, за да са красиви, мъжът и жената веднага започнали да се карат. „Ти - креснала жената – не се прибираш у дома, не мога да ти видя очите. Децата ми ядат нервите и ден, и нощ, като ходя - спя, защото съм уморена, а нали знаеш, че ти завърши с 3.70, а аз с 5.65. Аз ти решавах задачите, а ти ходиш на работа и сигурно се осукваш около оная противна счетоводителка, а аз все около печката се въртя.

- Стига! - Креснал мъжът и нали бил направен от зло, допълнил: – Да, така е, счетоводителката е по-красива от тебе и ако искаш да знаеш, тя много по-добре ме разбира. Вижда, че ми се вие свят от работа, заспивам на волана, спирам на някоя отбивка да дремна, а ти само се заяждаш. Това не може да се търпи. Парите не стигат. Ще ме уволнят, вместо да ме оставиш да спя, ти надигаш. Мизерията се е озъбила срещу мене...

Господ слушал, слушал и се хванал за главата. Какво направих аз, рекъл си той. Защо издълбах пропастите, защо изваях върховете – щом има хора, не трябват пропасти на тая земя, върховете ще се срутят върху тях и ще ги погребат.

Натъжил се особено много. Вгледал се по-внимателно и забелязал, че жената плаче. И нали очите на Бога виджат и невидимото, забелязал: макар и направена само от зло, тази жена била много привързана към мъжа, а той също бил издялан от зло. Господ усетил, че жената полека-лека, без сама да знае как, започнала да превръща злото на мъжа в добро, сълзите й били толкоз горещи, слабите й ръце ли били толкоз хубави – зад гърба на мъжа дебнела змия и чакала да го ухапе, но жената я зябелязала, грабнала камък и я смазала. В тоя момент жената въобще не мислела, че след милион години, а може би милиард или сто милиарда години ще се раждат счетоводителки, тя просто прогонила змията и така мъжът срещу нея, който непрекъснато я дразнел, който винаги нямал пари, все нещо го боляло и й крещял, че го дразни, изведнъж я погледнал и казал: –„Колко си хубава!“

Господ се взрял и не могъл да повярва на очите си – злото, от което бил направен мъжът, изведнъж започнало да се превръща в добро – на Господ му станало ясно, че макар и омесен от зло, мъжът можел да превръща злото в добро, като забелязвал колко е хубава жената до него и колко мила я правели сълзите й.

Господ не можел да повярва - само хората от цялата прекрасна земя, която създал с всичкото добро, което имал, умеели да превръщат злото в светлосиньо небе, пропастите в градини, върховете – в пътеки, които водят до собственото му божие сърце. Разбрал, че всъщност небето и хората били едно и също нещо, равно по красота и дълбочина.

Та, разбра ли ме, момиче - само жената може да превръне злото, от което е издялан мъжа в добро, защото е привързана към него, както вятъра към безкрайността. Само тя, без да го поглежда, вижда колко е съсипан от работа през деня, ясно ѝ е, че този мъж трудно изкарва пари, защото не краде, не убива и не лъже, точно както Господ смятал да го създаде, но всъщност го създала такъв тя, жената. Но какво и да правила тя, в него оставало по малко от лошото, за да има за какво да му мърмори.

- Това е много наивна история и е лъжа от край до край – заяви слабата като дръжка на листо жена. – На мене няма да помогне.

- Това е история лъжа от край до край - съгласиха се бръчките на старата. - Няма да ти помогне, но на него ще помогне в бедността, в безпаричието да вижда колко си хубава. А ти си хубава, ябълчице, и двете ви дъщери сигурно са хубави и не си струва да натикаш дрешките им в два куфара и да си заминеш.

Слабата жена остави десет лева, свити на четири на столчето до старата и тичешком литна към вратата.

- Чакай, не ти искам десет лева за тая история. Не ти лях куршум, нито ти лях восък, защото това са глупости.

Прибери си парите. Ако обаче наистина те е грижа за него, казвам ти, момиче, след месец нека той ми донесе една баничка. Само той, не ти.

- Глупости – измъромори младата и натика парите в чантата си.

- Оттогава хората са най-верните часовници на Бога – прошепна зад гърба й старата.

Юли беше горещ като вряща вода. След него дойде, разбира се, август, благороден и надменен, царят на лятото и точно, когато август щеше да се превърне в септември, към къщата на старицата с бръчки, които държаха в кошницата си цялото й лице, пристигна един мъж – висок и слаб като крило на сврака. Той носеше цяла тава банички. Отиде при старата, остави на масичката тавата и после измърмори:

- Тя е много хубава.Добре, че дъщерите ни са се метнали на нея.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1005

2

Valentina Mitova

10.08 2020 в 02:04

Колко е лошо да си глупав, но да се правиш на умен! Здравка Евтимова,ще остане в Българската и световната литература!"Диди" никой няма да я знае! Понамалете омразата в себе си "госпожо"!

5014

1

Диди

08.08 2020 в 10:56

Не ви ли омръзнаха тъпотиите на тази жена? Има подходящ израз за подобни разказвачи, че "пият вода от празна стомна".