Госпожа Илиева: разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 05 август 2017 в 09:01 6379 0

Снимка Сергей Антонов

Здравка Евтимова

Масажистката й беше възрастна, тиха жена. Думите й звучаха така, сякаш ги произнасяше с изтънялата си, светла кожа:– „Още мъничко госпожо”.

- Сега краката! – гласът на госпожата беше склад на ножове с остриета от неръждаема стомана. Масажистката, свикнала на прорезни рани, изрече:

- Кожата ви днес е неспокойна.

- Не съм те питала каква е – сряза я жената. - Зная, че си от село. Наела съм те да ме масажираш, не да разсъждаваш. Ясна ли съм? И ми говори по същество.

- Да, госпожо. Исках да кажа, че изглеждате добре.

- Знам, че изглеждам добре. За какво ти плащам, да изглеждам зле ли? Кажи сега - как ти се вижда господин Илиев? Но без да ми губиш времето с плоски лъжи.

- Господин Илиев изглежда болен, госпожо.

- Това не ме интересува. Излиза ли сутринта? - тя не погледна към масажистката и допълни: – И това не ме интересува. Плати ли ти?

- Да, госпожо.

- Колко?

Без нито секунда забавяне възрастната жена, спокойно прокарваща длани върху прасците – мощни като колони на римски храм, след това върху масивните глезени, отговори:

- Двеста.

- Дай ми сто и петдесет – нареди жената с внушителните глезени. – Той е болен и не знае какво прави.

Масажистката изглежда беше очаквала подобен развой на разговора, защото беше оставила на шкафчето три банкноти от петдесет лева.

– Виждам, че си направила калкулация – отчете госпожата с известно задоволство.- Полека те научавам да мислиш.

Мобилният й телефон звънна.

- Фреш от портокал, нар и лимон – нареди тя на масажистката си, вдигна телефона, изслуша сведенията, които електроните спуснаха в ушите й и отсече:- Не. И петте. – след това остави телефонът да обяснява още няколко минути по същество и реши: – Счупени, Валери. Всичките. На десния крак и на дясната ръка – посочи с поглед стъпалата си и масажистката се съсредоточи върху петите, после поотделно върху всеки един от пръстите на краката. – Помисли ли за Дани? – попита госпожата.

- Да, госпожо – отвърна нейната масажистка.

Остриетата в гласа отново блеснаха и наредиха:

- Изправи се и ме гледай в очите – масажистка я погледна в очите – кафяви, корави като прегоряло парче месо. – Донеси ми брадвата.

Масажистката въобще не се разтрепери, нито се сепна, със ситни крачки пое към един долап от розова дървесина – рядък растителен вид от Южна Америка, за който госпожата бе платила сак пари - отвори го и измъкна най-обикновена брадва – всъщност не беше никак обикновена – твърде голяма и тежка беше. Лъщеше.

- Ела тука – разпоредиха глезените - Вдигни брадвата. Тя е твоето огледало. Ако нещо излезе от тая стая, брадвата няма да е огледало, а ще бъде използвана...

- По предназначение – допълни масажистката.

- Макар че ще ми е мъчно да разпоредя такова нещо – никой не ме гримира като тебе, не ме масажира като тебе, не ме подстригва като тебе. И какво за Дани? Кого имаш предвид?

Масажистката продължи да се оглежда в бляскавата стомана на брадвата, където лицето й изглеждаше като белезникаво страхливо петно.

- Имам предвид дъщеря си, госпожо.

- Никога не си ми казвала, че имаш дъщеря.

Навън беше особен юнски ден – непоносима жега, бръснещ вятър, дъжд, отново жега – точно както зодията на госпожа Илиева, близнак.

– Разкажи ми за нея.

- Беше на четири години и половина, по-скоро на пет и половина, като се замисля - заговори бавно масажистката. Приказваше бавно, старателно, на правилен български език, без да прекъсва масажа по бузите на госпожата. Те бяха едри, изпъкнали, лицето също бе едро – тежко както двата глезена, взети заедно, проходили от двете страни на носа.

- Не ми губи времето – сряза я госпожата.

- Да кажем – беше на пет години, баща й беше счетоводител, изкарваше пари, пестелив, пресметлив, а аз – глупава. Мислех си, че Господ ме е създал да направя света по-добро място за несретниците - такива небивалици. Казах на дъщеря си: „Да знаеш, че от утре умирам, Ано. Нямаш майка.” Взех си багажа, продадох телевизора, хладилника „Мраз”, масата с холната гарнитура, съпругът счетоводител по това време беше командирован във Велико Търново. Заведох Павла на свекървата. Свекървата не ме понясаше и аз - нея, много се изненада, че й водя детето, но беше умна и пресметлива. „Искаш да ми захвърлиш детето и да избягаш?”

- Отивам на лекар – излъгах я аз. - Може да е най-лошото.

- Змии като тебе не умират от най-лошото - каза тя, но взе детето. Преди да затворя вратата, подхвърли: - Поне й кажи сбогом.

После знаете, госпожо, българска филология.

- Много трева щеше да пасеш, ако бе останала да гниеш с тая филология – отсъди жената.

- Така е. От малка ме биваше в рисуването, подстригвах децата за двайсет стотинки, подстригвах бабите за левче, момчетата за лев и петдесет. Потръгна ми с гримовете, платих луди пари за масаж - онова, дето го имам вместо Господ - мрак ли да го нарека, самота или просто студ – ми е дало дарба да познавам по кожата кой човек какво го боли. По миризмата, госпожо, куче ли имам в носа си, не зная.

- Какво ще кажеш за моята миризма сега?

- Напрегната сте госпожо, но по-малко от миналия вторник.

- А за мъжа ми какво ще кажеш? Помирисваш ли смърт в кожата му?

- Да, но малка смърт, не голяма. Смъртта няма да го напусне, ще стои в него и той ще мъждука като очите ей на оная риба в големия ви аквариум, госпожо.

- Не ми дрънкай за риби. Откъде дойде тая глупост за смъртта в ограничената ти глава?

- Тази мисъл не е моя. Майка ми приказваше така. И тя, майка ми, хващаше миризмата на смърт във всеки човек.

- Кажи ми - нареди жената с мощните глезени, дори се надигна любопитно от стола си и вдигна показалеца на дясната си ръка, което означаваше, че гримирането може да престане. Ако вдигнеше показалеца на лявата си ръка, хонорарът на масажистката се стопяваше наполовина. – Хайде. Говори ми за смъртта.

- Майка ми вярваше, че всеки човек носи смъртта в себе си – като ключ от апартамента си, като четка за зъби. Ако човекът не спазва добър режим, ако например се тъпче с мазни храни, пие алкохол и прочее...

- Само кажи още един път „прочее” и Валери ще се погрижи да получиш фрактура на шийните прешлени – заявиха глезените.

- На смъртта й става неприятно да остава в този човек, вдига си шапката и го напуска. Тогава човекът умира – така мислеше майка ми.

- Майка ти е била много тъпа – отсече госпожата и вдигна левия си показалец. Възрастната жена продължи да я гримира с леки, плавни движения, като че миеше новородено бебе. - Продължавай за дъщеря ти. Значи каза на дребната, че ще пукнеш, вдигна си багажа и се спаси в града.

- Да, така беше. Имах голяма любов с един голям човек. Каква глупачка съм била. Големите хора взимат големи жени, не просякини като мене. Живях във вилата му, богато, сито, охолно, докато един ден пристигна жена. Много красива жена беше, по-красива от мене, много изискана, придружаваше я много здрав и мускулест господин. Той ме преби от бой и естествено за такива случаи поруга честта ми.

- Моля? Какви са тия смехории. Просто се е възползвал от случая.

- Меко е да се каже, госпожо – отвърна масажистката – Това е в миналото и не искам да си спомням за него, освен това сега живея с този човек и той бавно и тихо си плаща за онзи ден.

- Как си плаща?

- Тогава кожата му миришеше на любов. Знаех, че такъв човек ще ме потърси още утре, че му бях взела кръвта, мозъка и костите, държах смъртта му в синините, които беше оставил по тялото ми. Оказах се права, госпожо. Още същата вечер дойде в бараката за мотики и лопати, където ме беше захвърлил. Заведе ме в къщичката си – старата му майка ме видя и ме прокле да умра по-скоро, но клетвата й отиде при нея - след няколко дни я блъсна камион. Не мога да ви опиша, госпожо, колко нежно се грижи този човек за мене – мисля, че открадна мотоциклет, за да доведе лекар в черната си къщичка, после открадна още нещо. Не съм сигурна дали беше някаква таратайка, или няколко синджирчета от вратовете на заможни жени...

- Какво искаш да кажеш? Че и мене може да ме нападне някой идиот по същия начин? Нека опита. Ще му извадя единия бъбрек, ще го сваря собственоръчно и горкият нещастник ще го изяде пред мене и пред тебе. Повярвай ми.

- Вярвам ви, госпожо – жената продължи да гримира дясното кафяво око - гнила слива, мътно и сърдито.

- Продължавай – нареди жената. Извади от джоба си сто лева и ги набута в джоба на синята престилка, прецизно огладена, светеща от чистота. – Интересно ми е. Спри с гримовете и ходи да ми направиш мляко с какао – направи си и на тебе. Заслужаваш. Стой, първо ми разкажи за онзи идиот.

- Да, госпожо. Лекарят, който ме прегледа, каза, че едва ли повече ще мога да имам деца. „Ще оживее ли”? – попита мъжът, който ме беше пребил. „Не” – каза лекарят. Мъжът тогава се разплака – не можех да разбера за майка си или за мене. За кого беше нужно това лигавене, така ме болеше всичко, че си помислих: – смърт, излизай от костите ми и ме остави да си умра като хората. Не се трае вече. Той ми даваше всеки ден сок от лимон с мед, леко ме разтриваше, толкова внимателно и умело, че проходих след три месеца, макар че лекарят не се надяваше да оживея. "Убиецът" - извинете, че го наричам така, не бих искала да коментирам нищо относно Валери – този човек ме научи да масажирам болни тела. Той не знаеше, че можех да усещам аромата и вонята на бъдещето. Миризмата му все така казваше, че ме иска, че го държа окован с верига към утробата си, която бе съсипал и не можеше да върже плод.

- А моят мъж мирише ли така? Аз държа ли го в моята утроба, в моите карантии искам да кажа – подхвърли жената и се усмихна. В този момент лицето й беше пропаст.

- Как искате да ви кажа истината, госпожо, по-нежно, за да не ми удържите целия хонорар, или точно както си е, за да знаете за какво става дума?

- Карай направо – нареди едрото лице и дълбоко в кафявите очи блесна нещо подобно на поглед.

- Кожата му е уплашена, госпожо.

- Знам. Друго?

- Друго.... ами може би е рано да приказвам такива неща.

- Казвай, или не само ще ти удържа хонорара, но ще се срещнеш с Валери.

- Като ми счупи пръстите на ръцете, как ще ви масажирам, госпожо?

- Не само едно магаре се казва Марко – отвърна тънко, дори пронизително тънко госпожата.

- Госпожо, кожата му мирише на самота – това мога да кажа. Не зная как ще го изтълкувате, можете например да положите усилия да го приближите към себе си, да заемете мястото на самотата в сърцето му, а може да го оставите и тогава ... самотата не търпи празно пространство. Някой друг ще я заеме вместо вас.

- Този плужек... той не може да направи нищо на жена. Кажи сега как така онзи, който те съсипа, плаща за гадната си постъпка?

- Смъртта има различни начини, по които си тръгва от човека – неговата е бавна и мъчителна смърт. Онова, което някои наричат „Господ”, а аз наричам случайност, му прати неприятна болка. Той ме обича госпожо, онова което другите наричат „обич”, аз наричам робство. Заклела съм се никога да не бъда повече роб, госпожо. На никого.

- Хайде бе! – възкликна госпожата с широкото, упорито лице, което грейна, истински развеселено. - Така могат да разсъждават единствено цървуланковците.

- Имате право, госпожо – съгласи се масажистката, впила поглед в левия показалец на своята работодателка, която й подсказа незабавно да продължи с фон дьо тена.

- Значи предлагаш дъщеря си да се грижи за моята дъщеря? – попита жената. – Да стане бавачка на Нети. И как така те намери тази дъщеря? Нали си й казала, че си умряла.

- Имах неблагоразумието, когато се роди внучката ми, да й изпратя хиляда лева подарък. Тогава моят партньор не беше така зле – има масажи, които вдигат много болни хора на крака. Открадна нещо, не мога да си спомня точно какво, госпожо, но ми даде хиляда лева, които подарих на внучката си. Грешна постъпка, разбира се. Моята съгледвачка ми съобщи, че зетят ми пропил парите за два дни в Гърция. Дъщеря ми, която смятах за ограничена и нека се изразя по-директно – отчайващо глупава, се оказа нещо съвсем друго. Беше разкрила моята съгледвачка...

- Съгледвачка! Какви са тия малоумни такова... – сряза я госпожата. - Ти да не си Отец Паисий, че мяташ такива ръждясали думи!

- Имате право, госпожо – светкавично се съгласи масажистката. – Разкрила доносницата още на втория ден. След известно време дъщеря ми цъфна в къщи, при онзи, с когото живея и който ме беше съсипал. Нима има по-голяма награда от тази да гледаш как се топи човекът, който те е превърнал в безплодна купчина кокали? Дъщеря ми пристигна и заяви – „Ти си моята майка. Радвам се, че не си умряла, както ми беше казала. Може би си оцеляла, защото аз винаги се надявах, че по някакъв начин ме наблюдаваш отгоре, за да ме пазиш от злия свят. Сигурно затова сега се срещаме. Било ми е любопитно как изглеждаш – добре изглеждаш. Това ли е човекът, с когото живееш?”

Очаквах, че дъщеря ми ще проси пари. Тя не поиска нито лев, дадох й десетачка. Госпожо, аз вярвам, че човек трябва да се поти за парите си. Пари, дадени даром, са нож, който се забива в душата ти и я прави слаба като на заек. Човек, който взима незаслужени пари, се научава само да бяга. Дъщеря ми стоя само десетина минути. Тръгна си, не каза „довиждане”, не каза „сбогом”, не ми даде телефон, просто изчезна. Знаете какво правят змиите – днес са под един камък, утре останал само камъкът и никакви следи под него.

- Дръж простотиите за змии за себе си. Не се интересувам от влечуги. Как се свърза сега с дъщеря си?

- Тя отново ми се обади. Дойде у нас при човека, който много бавно и много тежко си отива от мене. Каза: – „Няма къде другаде да отида. Не мога да се върна у дома. Мъжът ми отдавна живее с жена, която е три пъти по-едра от мене. Ако се мярна наоколо, ще ме убие. Сигурна съм”.

- Страх ли те е? – попитах я аз. - Ненавиждам страхливци, госпожо. Ако дъщеря ми, която е наистина много красива жена, е станала медуза, торба желе, пълна с истерии и паника, просто не е моя дъщеря. Толкова години изкарах без нея, че сега с нея или без нея, все ми е едно. Дали ще задуха южнякът, или ще вали – нали имам покрив над главата си и долари в банковата сметка. Забележете, благодарна съм ви за съвета - парите ми са в Германия.

- Не дъвчи празни приказки – съсече я госпожата, която междувременно бе започнала да сърба млякото с какао. Беше едра на кост, с обилна плът около костта, млякото с какао й беше противопоказно, затова след масажа двете с масажистката играеха Радомирско хоро. Масажистката смяташе, че от него мускулите на краката се освобождават от така неприятния целулит. Наистина - въпреки че беше 55 плюс, масажистката нямаше никакъв целулит. – докато си изпиеш млякото, разкажи повече подробности за дъщеря си. Толкова ли е стабилна, че да й поверя дъщеря си?

- Тя каза следното: - „Тръгнах с един човек, който има известно влияние и пари. На всеки четиридесет километра спираше и настояваше за интимност."

- Защо не се научиш да говориш нормално? Омръзна ми от превземки и лицемерие. Той я използвал на всеки километър, о, колко интересно.

- Точно така, госпожо. Не мога да кажа точно в кой момент моята дъщеря му отказала и въпросният господин я изхвърлил от колата си, заедно с куфара й. След това се върнал с колата обратно. Дъщеря ми предвидливо прескочила канавката и се втурнала надолу по склона, а господинът започнал да хвърля камъни след нея.

- Много интересно – прошепна госпожата със здравите глезени и за пръв път този ден по лицето й пробяга – не само пробяга, но и се закова истинска, любопитна, решителна усмивка. Лице на гладен човек, в чиито ноздри е попаднала миризма на пържола. – Слушай какво. Наемам дъщеря ти. Нека се грижи за моята дъщеря. Но при едно единствено условие – искам и настоявам тя да ме свърже с онзи човек с четиридесетте километра. Типът, който е мятал камъни по главата й, докато тя се е търкаляла по склона. Според мен наистина е заслужавала някое парче гранит да й разцепи черепа.