През 1918 година, на ъгъла на ул. „Г. С. Раковски“ и бул. „Ал. Дондуков-Корсаков“ се намира щабът на противовъздушната отбрана на София. Състои се от няколко души, сред които и актьора Владимир Тенев. Макар и и позабравен днес, той се ражда през 1882 г. в София, учи в Рисувалното училище (бъдещата Художествена академия), успоредно се увлича и от театралното изкуство.

В средата на 20-те години младият Тенев сменя художествения занаят и се включва като актьор в трупата на Народния театър „Иван Вазов“, където за следващите две десетилетия се налага като блестящ артист, сетне режисьор-постановчик, а през 1941 година дори е избран за директор. Ръководи паралелно Народната опера, както и Българската държавна филхармония. Какво друго може да се каже, освен че е бил много талантлив човек?

В далечната 1918 г. Владимир Тенев ръководи звеното от войничета, обучени за наши противовъздушни сили. Службата и дежурствата им вървят много добре, няма напрежение. Идилията обаче продължава до момента, когато неприятелят връхлита внезапно над софийското небе. Камбаните на храм „Александър Невски“ тревожно започват да бият. Точно тогава Тенев е дежурен на „ул. Г. С. Раковски“ и пръв дочува шума от пърпорещите мотори на тогавашните „двуплощници“ - самолетите с открита кабина и двата реда крила с обтегнати метални жици между тях. Обажда се на батареята да бъде в готовност и изскача на улицата.

И наистина след минута забелязва самолет, който прелита с максимална скорост ниско над центъра. След малко го губи от поглед и не вижда как аеропланът пуска бомба в далечината. Чува се само шумът от взрива, последван от няколко изстрела, вероятно на отбранителното звено, което предизвестява по-рано. Във вечерните новини съобщават, че аеропланът е френски, а бомбата е пусната на ул. „Оборище“. Жертвата е... един стар кон, а собственикът и неговата стока, натъпкана в претоварената каруца, оцеляват. Други пострадали няма. Самолетът е свален от смелата ни противовъздушна отбрана, а пилотът французин е пленен.

След няколко дни Тенев привиква децата, които живеят около щаба. Събира ги от дворовете под канцеларията му на ул. „Г. С. Раковски“ и им съобщава, че ще ги води да видят пленения френски авиатор. Децата зарязват всичко и хукват презглава. Отиват и какво да видят – в кабинета на чичкото от щаба седи човек с дебели кожени дрехи и нахлупена на главата качулка, а върху нея сложени големи авиаторски очила. Брей, чудо невиждано! Всеки иска да го пипне и да се увери, че всичко е автентично.

Хлапетата оглеждат авиатора, любопитно опипват джобовете, дърпат металическите катарами, прикрепени върху тях, и цъкат с език. Французинът оглежда посетителите си и им дава знак да се отдалечат и да се строят в редица. „Immédiatement, immédiatement“ (веднага, веднага – фр.), виква той на децата. После вади портфейла си и започва да поставя в малките ръчички дребни монети от 5, 10 и 20 сантима - повечето бронзови и една сребриста с дупка в средата. Дава им ги ей така, за спомен от срещата им с него.

Всички хлапета завиждат на онзи, на когото се пада паричката с дупката. Няма друга такава. Веднага се намира и приложението ѝ – малкият собственик се бои да не я изгуби, а и да не му я откраднат, та я занася в дюкяна на шивача на мъжка мода чичо Панчо. Ателието е в съседната сграда на щаба, надолу по улицата. Бай Панчо дълго разглежда монетата, сетне измайсторява канап от много здрав, тройно изплетен тънък конец за кожени копчета. После завързва на вратлето на гордия притежател кожената верижка със съкровището с въпросните 5 френски сантима.

В следващите месеци трофейната монета е показвана на всички деца из квартала, включително и на тези от съседните. Кой ли не знае за продупчената монета и за нейната френска история! Измислени са и още версии за придобиването ѝ. Всеки цъка с език, пробва да я захапе, за да се увери, че е от чисто сребро. Измислят се истории за френски пиратски кораби, за превземането на крепости, за морски битки, как монетата се изтъркаля между сандъците със златни луидори и прочее плячка, как прадядото на авиатора я намира и запазва. Цели сценарии за сериали и филми циркулират из училището и околностите на улица „Раковски“. Детски фантазии през ония години.

Дребосъкът пораства, а кожената връзка на чичо Панчо с френската монета все още виси на шията му. Всъщност той се казва се Стефан и е по-големият доведен брат на баба ми. Или както тя го нарича - Стефчо. В началото на 30-те години младежът отива да учи за офицер артилерист във военното училище. Кадетите виждат монетата, а историята е разказвана и преразказвана много пъти, но в натуралната версия, без никакво преувеличение. Все пак честна офицерска дума се дава.

Идва есента на 1944 година. Един ден Стефан, който вече е поручик, го призовават под българските бойни знамена, за да воюва в заключителната фаза на Втората световна война срещу Германия. Преминава през ожесточените битки на река Драва в Унгария, после стига криво-ляво до Австрия, по-точно до Клагенфурт. И точно в предпоследния ден на войната, на смрачаване, е ранен с шрапнел от попаднал наблизо немски снаряд. Така е решила съдбата.

Българската войска пред река Драва, Унгария, 1945. Личен албум на Михаил Савов, ветеран, участник в преправата

Санитарите отнасят Стефчо в полевата болница и го настаняват до един тежко ранен чужденец - френски пилот. Човекът е свален от нашите войски погрешка, защото пилотира трофеен немски Месершмит и противовъздушната отбрана не успява да го разпознае в тъмнината по знаците на френската авиация. Долу на земята виждат новите отличителни знаци, но вече е късно. Самолетът се разбива при опит за кацане и за щастие не избухва. Пилотът е изваден от отломките на кабината и пренесен в болницата. На следващата седмица състоянието на Стефчо се влошава и той тихо се преселва в небесното царство.

Коланът с кобура, ръчният му часовник, както и някои от вещите му са изпратени на семейството ни от французина. Има и писмо от него, което, за съжаление, не е запазено до днес, но по спомени на по-възрастните от семейството в него човекът описва последните си разговори със Стефчо в болницата. Сред вещите, в отделен плик, е онзи конец, изработен от модният шивач бай Панчо, на който толкова отдавна и с такъв мерак е закачена монетата, подарена от сваления над София френски пилот.

Снимка на българското военно гробище в Унгария, 1947, албум на Михаил Савов, ветеран

Днес държа в ръцете си това малко, кръгло, сребристо парче метал с дупка в средата и си мисля какво ли щеше да стане със Стефчо, ако се беше завърнал жив и здрав от войната. Може би нямаше да го очаква нищо добро, защото знаем какво се случва с всички царски офицери след войната – разстрел, съд за измислени прегрешения или лагер. Или в най-добрия случай - изритване от армията. Опитвам се да си представя какво ли е станало с френския авиатор, който през 1918 година раздава на децата от квартала стотинките от портфейла си, докато седи пленен в щаба на врага си на ул. „Раковски“?

Писмото е загубено, но какво ли е чул другият французин пилот през ония дни от ранения Стефчо преди той да издъхне през май 1945 година? Френските му роднини, децата му и внуците знаят ли за това приключение?

Разбирам, че трябва да предам нататък преплетените съдбовни нишки и този малко объркан поток от мисли. Някак не искам историята с двамата френски пилоти и хлапето с френската монета на вратлето да остане недовършена още век или два. Записвам я, прибирам монетата при останалите семейни реликви, които пазя за моите деца и техните внуци – нека знаят какво е съдба.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.