Европейското гражданство на България

Последна промяна на 05 януари 2017 в 12:57 4075 1

Десет години не са достатъчен период за равносметка. В навечерието на фактическото присъединяване на България към Европейския съюз българското общество възприемаше този процес по-скоро като завръщане в Европа. Изследванията на общественото мнение показваха, че нараства подкрепата за разбирането, че ние сме естествена част от европейската цивилизация и затова нашето място е именно там. Само половин година след това тази нагласа се пречупи и се завърна отново към разбирането, че сме „европейци, ама не съвсем”.

Българският политически елит меркантилизира представата за европейската интеграция на България. В рамките на собствения си интелектуален и житейски хоризонт българските политици успяха да формулират единствено аргументи от типа на това, че ЕС е „клубът на богатите” и затова, понеже сме бедни, пък сме европейци, те ще ни дадат. Единствената тема, по която българските политици бяха готови да говорят бе свързана с европейските фондове и възможността за тяхното „усвояване”. След всички тези години, все пак, не можем да махнем с ръка и да кажем: какъвто елита – такъв и плебса.

Част от позитивните проевропейски нагласи в България бяха свързани с дълбокото разбиране, че ние сами не можем да се справим с некадърния си и корумпиран елит. Надеждата бе свързана с очакванията, че институциите на Европейския съюз ще успеят да санкционират безобразията на българските политици и ще защитят собствените ни интереси. Първото дълбоко разочарование както у нас, така и в ЕС бе свързано с липсата на каквато и да било реакция от страна на правителството след унищожителния доклад на Европейската комисия от 2008 година.

Санкциите дойдоха по-късно, а ефектът от тях бе минимален.

От дистанцията на времето най-после би трябвало да си отговорим на въпроса защо България постигна своето европейско членство след останалите страни от бившия „социалистически лагер”. Причините за това, както и за съществена част от проблемите, пред които сме изправени днес, са едни и същи. Основната причина е, че реформите в България започнаха седем години по-късно. Това беше времето, което отне на всеки от нас амбицията на бившата комунистическа номенклатура да се пренареди така, че да оцелее. Това коства на всеки от нас нарастващата социална цена на пропуснати възможности и преки загуби.

Фактът, че България и Румъния първи приеха изцяло нови конституции, за да поставят на основата на правото политическите си трансформации не помогна на страните ни, защото тези конституции бяха доминирани от кадрите на бившата комунистическа партия. Няма обща линия в развитието на конституционните реформи на „бившите социалистически страни”, които за благозвучие започнахме да наричаме Централна и Източна Европа.

Унгария последна прие изцяло нова конституция едва през 2011 година. Всички останали страни от нашия „лагер” преминаха през период на конституционни промени, който подготви приемането на изцяло нови конституционни норми, които да им помогнат да се освободят от неоколониалната зависимост спрямо Съветския съюз. Техните бивши комунистически партии се опитаха да се модернизират по-бързо и дори станаха по-убедени европейци, отколкото можеше да се очаква. Единствената бивша комунистическа партия, която и досега продължава да се съпротивлява яростно на идеята за модернизация е БСП.

Очакванията за бърз икономически подем след присъединяването към ЕС не се реализираха напълно.

Икономическият ръст е безспорен факт, въпреки че напоследък в епохата на пост-истината всеки факт бива оспорван. Няма съмнение в това, че България днес, десет години по-късно, е много по-развита и модернизирана страна. Няма съмнение и в това, че ако България не бе станала част от НАТО и Европейския съюз, съдбата ни нямаше да се различава съществено от онова, което се случва в Сърбия или Македония. И въпреки всичко напредъкът ни е ограничен, но не от европейската бюрокрация, а от собствената ни неспособност да се справим с проблемите, които подложиха на съмнение пълноправното ни членство в ЕС.

Значението на присъединяването не се изчерпва с достъпа до структурните и кохезионния фондове на ЕС. Прекият икономически ефект от тях е по-малък, отколкото би трябвало да се очаква и това е част от истинския проблем, който продължава да ограничава българските перспективи. Най-същественото значение на интеграцията ни е в приемането и установяването на нови норми и правила. В периода на подготовката ни за присъединяване бе извършена огромна по обем работа за хармонизирането на българското законодателство спрямо нормите на европейското право. Проблемът продължава да бъде свързан с прилагането на правото и следването на нормите.

Защото това е истинският източник на българските проблеми – ние не сме способни да постигаме съгласие относно правила и да ги спазваме.

Огромните предимства на свободното движение, гарантирано от европейското гражданство, у нас продължават да се асоциират с факта, че само у нас хората продължават да бягат от страната си. В останалите страни от нашия „лагер”, миграцията постепенно придоби характера на индивидуално развитие в европейски мащаб. Само у нас хората продължават да бягат от България, а не да търсят възможности за учене и работа в чужбина. Причината за това е същата, която продължава да компрометира европейското гражданство на България. Отказът от установяване и спазване на правила не позволява да бъде установено равенство на гражданите пред закона. Това ще бъде така, докато не успеем да преодолеем съпротивата на един псевдо-елит и неговия плебс, срещу европейското гражданство на България и срещу българските национални интереси.

Десет години не са достатъчен период за равносметка, най-малкото защото децата, които се родиха в европейска България все още се борят с образователната реформа в средното образование. За тях, както и за „децата на прехода” миналото се свежда до онова, което техните родители посмяха да им разкажат. Те възприемат европейската интеграция на България като естествен процес, като нещо дължимо, а не като резултат от собствените ни усилия. Именно затова изглежда толкова лесно разпространяването на примитивната евразийска пропаганда, чийто основен противник е именно идеята за Обединена Европа, в чиято периферия винаги ще останат Русия и Турция.

Младите хора у нас все още трудно разбират, че Европа не е Брюксел. Ние не сме между Европа и нещо друго. За тях, както и за техните родители ценността на мира, който успя и продължава да поддържа Европа, изглежда по-малко привлекателна, отколкото войнствената агресивност на азиатските авторитарни режими. Затова изглежда по-лесно днес да се говори за това как Европа отслабвала и била объркана, докато азиатските тирании просперират.

Все пак никой не желае да емигрира там, което е гаранция, че и онези, които се опитват да ни ги натрапят тук нямат шанс.

Европейското гражданство не може да бъде постигнато без демокрация. Степента, в която успяваме да установим и поддържаме демократични норми в собствената ни страна ще продължава да бъде мярата за степента, в която можем да отстояваме нашето европейско гражданство. То не се свежда до преминаване през границите с лична карта, а не с международен паспорт. То няма отношение спрямо размера на „усвоените европейски средства”. То не зависи от етническите, религиозни или културни различия помежду ни.

Европа е тук. Европа е и такава, каквато я правим ние в България. Докато позволяваме на всякакви самозвани пророци да ни обясняват, че сме били малка страна, в периферията на интересите на Великите сили, че сме някъде между Европа и Азия, но винаги по-близо до Русия, качеството на европейското ни гражданство ще продължава да бъде под въпрос.

Нашето европейско гражданство зависи от това доколко сме готови да бъдем истински граждани на собствената ни държава. Предателството към българските интереси винаги ще бъде и предателство спрямо идеите и ценностите на Обединена Европа, такава каквато я правим всеки ден, чрез нашите собствени избори.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

-7140

1

стринка минка

06.01 2017 в 02:16

Българската номенклатура не само, че се пренареди, ами и стократно увеличи заграбеното по време на работническо-селска власт, чрез кражбите на европейските фондове, превърна политическата си власт в икономическа и предаде на своите изчадия.