Диверсия срещу сладостната ни прозявка

Иво Алексиев Последна промяна на 08 септември 2022 в 15:45 5265 0

Проф. Пламен Марков в разговор с Иво Алексиев

Снимка Иво Алексиев

Проф. Пламен Марков в разговор с Иво Алексиев

Райнер Вернер Фасбиндер в София! Спонтанно очите ми светнаха. В следващия момент се промъкна колебание. Не е ли това прекалено голяма хапка за нашата уста? Да, считан е за най-успешния немски режисьор на всички времена. Добре е българската публика да се запознае с него. Но Фасбиндер не е безопасен! Фасбиндер може да произведе странични ефекти… Ще ни навре в очите, какво посвещение е нужно за голямо изкуство. И какво свободолюбие. Няма ли да ни засрами…?

Чест прави на проф. Пламен Марков, че приема предизвикателството и поставя на сцената на театър София пиесата му „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“. Срещу конформистката летаргия на съвремието запраща субверсивен „фасбиндеризъм“. А от последвалия разговор с него знам - проф. Марков е наясно, че в следвоенна Германия едва ли има по-добър пример за живот и творчество, които нагледно да изобличават всяка имитация на изкуство, от живота и творчеството на Фасбиндер.

Не, Фасбиндер няма претенции за светец. Нито за образцов гражданин. През 1978 г. с ексцентричност дори докарва любовника си до самоубийство. Но! Може ли някой да оспори неговата отдаденост? Да постави под съмнение мотивите на творческите му търсенията? Да го уличи в злоупотреба с изкуството по подобие на безчетните ординарци на мода, глупост и суета, преследващи доходи и слава? Дали пък не е знаел, че при талантливия доходи и слава идват сами, а и че за човек, искрено захванал се изкуство, далеч не са най-същественото?

Буквално от нищото Фасбиндер светва като светкавица. Осветлява потайностите на сивкавото следвоенно немско бюргерство. Дава му възможност да се огледа и бързо – само на 37 г., угасва. Колкото и кратък да е този немски проблясък – сравнете филмите на Фасбиндер с настоящото немско кино… - той прави революция. С него настъпва ерата на Новия немски филм. Тези у нас, които постановката на Пламен Марков ще заинтригува да се запознаят по-отблизо не само с режисьора и драматурга, но и с човека Фасбиндер, ще разберат, защо той е атентат срещу сладостната ни прозявка. Защо е антитеза на еснафското живуркане - на безкритичния навик. Защо е диверсия въобще срещу буржоазния ред. Ако считате, че преувеличавам в описанието на заобикалящата действителност, нека мъдрите ни културолози кажат: имало ли е по-еснафски период в новата история на България? Нека кажат: можем ли да преглътнем антибуржоата Фасбиндер или рискуваме да ни приседне – да загубим душевния си покой, облегнат на пухена слабохарактерност…?

Името Фасбиндер настройва за радикално мислене. Толкова радикално, че те кара да се замислиш:

Има ли в днешна България въобще изкуство?

Да - хора, занимаващи се с изкуство има. Но има ли изкуство? Има ли творци, живеещи за и в изкуството като в парадигмата на Фасбиндер? Защото явно само така става. Защото човекът на изкуството е свободен. Трябва да бъде свободен! Свободен е да бъде всичко друго, освен … изкуствен. Изкуствен ли е, е лъжесвидетел. Поредният приспивник. А в летаргични времена изкуство се прави от будители. Будител пък…идва от бунт!

В публични речи често чуваме, че голямото изкуството не било професия. Било призвание. (Или прозрение…?) Наясно ли сме обаче, какво казваме? Защо тогава наричаме декоратори и шутове хора на изкуството? Да, професиите им са важни. Но не са от сферата на изкуството! Изкуството има друга мотивация. Обикновено е следствие от дълбока вътрешна криза. Криза в самия творец. Търсене на избавление. Големи вътрешни противоречия водят и до голямо изкуство. Всичко започва с отчаяние. С търсене на изход. На себеспасение. Дори когато себеспасението - както в случая с Фасбиндер - води до преждевременна смърт…

Творецът усеща, че каквото и да загуби – дори себе си, печели много повече. Тясна е за размера на търсенията му простосмъртната логиката. Воден от инстинкта си, той самонадеяно се гмурва в дълбините на съществуването. Там, където другите не могат. Докато няма находка. Докато няма себеспасение. За сърфиращия на повърхността гражданин поведението му е неразбираемо. Поведението му е противоестествено. Сърфиращият на повърхността гражданин – поклонникът на сладостната прозявка - е все пак „длъжен“ да се пази от неоправдани рискове… Затова е творецът. Той рискува. В търсенията си големите рискуват всичко. Рискуват да се заблудят. Да се провалят. Да се разорят. Да е нужно да започнат от начало. Но остават искрени. Остават истински. Не заради друго - заради себе си. Заради себеспасение. И, чак когато са преминали през този процес, имат какво да кажат. Имат прозрение – база за голямо изкуство.

Нека видим как го е правил Райнер Вернер Фасбиндер. Той се ражда на 31.05.1945 г. в малкото баварско градче Бад Вьорисхофен в семейството на лекар и преводачка. В края на войната баща му е лекар във военен лазарет. Малко след раждането му семейството се мести в Мюнхен. Когато е само на 6 г., родителите се развеждат. Остава да живее с майка си в Мюнхен. На 16 г. прекъсва гимназиалното си образование. Отива при баща си в Кьолн. Започва да пише. Самообразова се. Приятелите му са впечатлени от начетеността му. Чете много, особено книги по философия, психоанализа и обществени науки.

По онова време негов личен неуспех става зародиш за успеха на бъдещия режисьор. След двугодишно частно обучение по актьорско майсторство се явява на държавен изпит за прием в актьорско училище в Мюнхен. Бива отхвърлен. Кандидатства и в новосъздадената Немска академия за филм и телевизия в Берлин. Също не е приет. Фасбиндер и не помисля да се откаже. Стартира по своему - като самоук. Може би точно това е бил късметът му. Никога не бива усреднен. Никога не бива ограничен и опорочен от догми на формално образование. Съдбата позволява да бъде себе си.

През 1967 г. Фасбиндер е приет в ансамбъла на Екшън-Театър (Action-Theater). Съдбата отново е благосклонна - попада в най-авангардната мюнхенска театрална трупа от онова време. Скоро влиза и в ролята на режисьор. Довежда в Екшън-Театър Хана Шигула и Ирм Херман - две основни актриси, с които работи в бъдещите си филми. Впрочем играят и в едноименния филм от 1972 г. „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“. През май 1968 г. колективът на Екшън-Театър се разпада. По инициатива на Фасбиндер част от членовете основават театралната трупа Антитеатър (antiteater – основателите умишлено изписват с грешен правопис, за да заявят бунт срещу правила, б. а.). Между август 1967 и септември 1969 г. ансамбълът поставя 16 пиеси. Текстовете са на Фасбиндер. На режисьорското място са или той, или Пеер Рабен. Още в началото на кариерата производителността на Фасбиндер впечатлява. „Огромната ми нужда да работя е трудно обяснима“, споделя той. „Щастлив съм само, когато правя нещо, и това е, ако щете, моята дрога.“

В средата на 1971 г. Антитеатър фалира. Оказва се, че цялата си дейност е извършвал без регистрирана фирма. Фасбиндер се нагърбва сам да изплати огромните натрупани дългове. Същевременно регистрира продуцентската фирма Танго-филм. Още през август 1971 г. представя първия си филм от нейно име. Освен филмите, които снима, е и режисьор в театрите във Франкфурт, Бремен и Бохум. През сезон 1974/75 е директор на франкфуртския театър „Театър ам турм“. Филмите му участват в международни фестивали - например в Кан. Получават награди и добра критика. Само в родината си често е недолюбван - поради безпардонния си подход за развенчаване на немското бюргерство. Чак през 1982 г. предпоследният му филм, „Страстта на Вероника Фос“, получава на Берлинале наградата Златна мечка.

Фасбиндер разбира се е и дете на своето време. Време, в което западната младеж обявява бунт срещу наследените неправди и репресии. Време, в което младите решават, че веднъж се живее, а животът е право на избор и експеримент. Случва се сексуалната революция. Социалният експеримент става повече правило, отколкото изключение. Съжителството в комуна в онази епоха е широко разпространено. И причината далеч не е в непосилен наем… През целия си самостоятелен живот Фасбиндер живее под общ покрив с хора, с които работи. Обикновено в комуна с няколко човека наведнъж. Прави го съзнателно – за да обвърже времето, с което разполага, с темите на театъра, а в последствие и с темите на киното. Така намира хората, с които в последствие работи. Съгласен съм, че и епохата е помогнала Фасбиндер да стане Фасбиндер. Какво ли би направила с него днешната…?

Според обществените разбирания в Германия от 1970-те Фасбиндер е радикален аутсайдер. (Не крие своята хомосексуална ориентация. Всъщност е бисексуален - две години е женен за актрисата Ингрид Кавен, а в края на живота си има приятелка.) Не това обаче е причината да замени семейството в класическия смисъл на думата с хората, с които работи. Важно му е по-често и по-дълго да е сред тях. По възможност под един покрив. Именно по този начин се утвърждава легендарният „клан Фасбиндер“ - постоянният му работен екип. „Кланът“ е неговото семейство. Фасбиндер толкова добре се сработва с членовете му, че става най-продуктивния немски режисьор на всички времена. Опознавайки до съвършенство актьорите си, съумява пред камера да изрази най-фини, най-интимни усещания и взаимоотношения. Нещо, което със сменящи се актьори би било почти невъзможно.

Проф. Марков ми обърна и внимание, че режисьорът Фасбиндер не е страдал от скрупули. Извличал е докрай способностите на актьорите си и чрез манипулации. Нерядко чрез психоаналитични атаки, а понякога и чрез интриги, използвайки болезнени кризи и комплекси. В крайна сметка Фасбиндер не е искал да бъде перфектният човек, а перфектният режисьор. Нерядко е описван като тираничен режисьор. В разговора с проф. Марков се сетих за Сократ и знаменитите му диалози със събеседници. И той е твърдял, че в диалога просто „акушерства“. Че помага на събеседника да изроди това, което вече има в себе си, но сам не е в състояние да осъзнае.

През 1969 г. с актьорите от Антитеатър Фасбиндер прави първите си игрални филми. В някои от тях е и актьор. От 1970 г. работи и за телевизията. Следват по няколко филма всяка година. Бързо става най-важният основател на течението Нов немски филм. Спомага за коренна промяна на темите и визията в немското кино. Тогава се появява и мотото му: „Да правя много филми. За да стане животът ми филм.“ „Напълно го оставях да води, защото виждах креативното му превъзходство“, спомня си любимата му актриса Хана Шигула. „Нямаше как да не забележиш, че в него има нещо.“ Често не разбирала, какво точно иска от нея и какво точно прави. Благодарение на голямото доверие към него обаче ѝ било възможно да го „остави да я води“. Ирм Херман, друго редовно присъствие във филмите на Фасбиндер, казва, че винаги е знаела, че „той е гений.“ Единствено не знаела, че тогава всичко било анализ на неговия интимен живот.

В нощта на 10-ти юни само на 37 г. Фасбиндер умира. Сърцето му спира, след като е взел едновременно кокаин и хапчета за сън. Алкохолът, наркотиците, транквилантите и преспивателните са постоянно присъствие в живот на границата на човешките сили. Неговият колега - големият немски режисьор Вернер Херцог, в този смисъл определя Фасбиндер като „непокорен звяр“. До тялото намират сценарий за филм, посветен на лявата икона Роза Люксембург. Че са били повлияни от Фасбиндер, днес признават знакови режисьори като Педро Алмодовар, Франсоа Озон, Мартин Скорсезе и много други.

Революционерът в немското кино продължава да е по-популярен извън Германия, отколкото в родината си. Въпреки краткия си професионален път оставя четиресет игрални филма, два сериала, три късометражни филма, двайсет и четири театрални и четири радиопиеси. Има години, в рамките на които прави по седем филма. Фасбиндер е признат в немското кино и като важен хроникьор на следвоенна Германия. След неговата смърт, животът и творчеството му редовно са тема на изложби и изследователски сбирки. Последно между 10-ти септември 2021 г. и 22-ри март 2022 г. Бундескунстхале в Бон показа ретроспективата „Методът Райнер Вернер Фасбиндер“.

Постановката на проф. Пламен Марков „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ в театър София не впечатлява само с представянето на Фасбиндер пред българска публика. Блестящи са сценографията и костюмите на Марина Райчинова и нейния екип. Истинска находка е идеята да оформят спалнята на модната дизайнерка Петра фон Кант в П-образен моден подиум. Този подиум проф. Марков превръща в нещо като гладиаторска арена. В границите й тя - новата, еманципираната жена, която се появява във времето на Фасбиндер, води гладиаторска битка със собствената си съдба. Съдба на жена, която животът заставя да играе роля, за която времето още не е написало сценария. Жена, прелъстена в процеса на разкрепостяването си от нови възможности. Но и загубила се в тях. Загубила се до там, че да спре да съзнава, кои са истински важните неща в живота - например нейното дете.

Не ѝ е лесно на аристократката. Израснала е с мисълта, че потеклото ѝ предопределя живот на пиедестал. Майка ѝ в знакова реплика казва, че мнението на нейната класа е не просто мнение, а всеобщ закон… Предразсъдъците, в които е заклещена Петра, не отменят обаче общочовешката нужда да бъдеш обичан. След разочароващ втори брак случайно се влюбва в младо момиче. Каприз? Експеримент? И тя самата не е съвсем наясно.

В избраницата си, плебейка - дъщеря на месар, който се е самоубил, след като е убил жена си – смята, че е намерила човешкото същество, което ще задоволи нуждата ѝ от искрена, страстна любов. Смята, че с парите и социалното си положение, няма как да не заплени бедното момиче. Няма как да не стане негов кумир. И си „намира майстора“. Карин се държи безразлично. Вади Петра от равновесие. Иначе недоближимата аристократка, обучавана в елитен интернат, постигнала звездна кариера в модния дизайн, третираща асистентката си като предмет, се превръща в молещо се „пуделче“. Невъзможността да накара Карин да ѝ дава вниманието, от което се нуждае, я срива. Обладана е от фикс-идея. Всичко друго губи значение освен едно -подчинението на младата ѝ любовница. За това сякаш е пиесата: разкрепостяването на порядките – свободната любов, не увеличава вероятността за пълноценна заедност. Разкрепостяването не отменя желанието за подчинение и собственичество.

Със сюжета от „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ Фасбиндер донякъде предрича собствената си съдба. През 1974 г. се влюбва в … месаря Армин Майер. Живее с него до 1978 г. С течение на времето разбира, че сексуалното привличане не може да компенсира интелектуалното неравенство. Фасбиндер губи интерес и го занемарява. Отчаяният Армин Майер се самоубива на 31.05.1978 г. в съвместното жилище в Мюнхен, докато Фасбиндер празнува в Париж 33-тия си рожден ден…

Използвайки режисьорската си свобода проф. Марков добавя в сюжета още едно централно послание, отразяващо типичната за Фасбиндер социална критика. Сподели ми, че го е заимствал от друго произведение на немския режисьор. Зрителят трябва да е внимателен, защото то е изречено сякаш между другото. Невръстната дъщеря на Петра признава на майка си, че в интерната се е влюбила.

Когато Петра иска да разбере повече за избраника ѝ, дъщерята между другото споделя, че той изготвял списък за елиминиране на хора като майка ѝ. Известните и богатите правели масовия човек нещастен, лъжейки го колко щастливи са, бидейки точно обратното. Мечтаейки да бъде като тях, масовият човек влизал във фатална заблуда. Представите му за начина, по който се постига щастие, се изкривявали. А именно това била причината за всеобщото нещастие…

Любопитно ми бе режисьорското решение за оцветяване на сюжета със загатната бутафорност. Особено към края. В безутешната трагедия, която разказва едноименният филм, няма нито хумор, нито дори проблясък на оптимизъм. Проф. Марков е на мнение, че жанровата колебливост, която прилага, е техника за задържане на зрителското внимание. Дори в трагедията, модерният зрител търсел забавление…

В ролята на Петра фон Кант е Лилия Маравиля. Лилия Маравиля…! Когато тя излиза пред публика, сцената се изпълва с вулканична енергия. От къде я взима, само тя си знае – а може и да не знае... Тази енергия с помощта на проф. Марков прави магии, на които, седейки беззащитно в публиката, няма как да устоиш. За пореден път: поздравления!

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови