Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част I)

Николай Фенерски Последна промяна на 02 септември 2014 в 12:44 18351 0

Николай Фенерски
Николай Фенерски

Предварителни уговорки

Изпитвам някаква кротка благодарност към

Пинк Флойд,

анимационната Розова пантера,

Металика (до 90) и ...

Кърт Кобейн

за моето мъчително разглобяване и пренареждане като човешка конфигурация,

понеже всички те са били и продължават все някъде да бъдат

организми,

чиито мечти ме водеха упорито по един криволичещ път.

Металистите не носеха прекалено мъдри послания, но бяха толкова агресивни, а това ми даваше сила. А за сиатълския тип ще ви разкажа повече... Ние с него спорихме по разни въпроси.

След скитосването насам и натам все пак се самоубих.

И после се родих. И стигнах до другите.

* * *

Двама от участниците в тази игра вече не разнасят телата си от плът и кръв по пътечките на планетата. Хванаха на автостоп по магистралата накъм паралелните светове. Посвещавам думите си на тях. Дано в онези части на Вселената да се чувстват добре. И без друго нямаха време да се порадват достатъчно на видимия живот. Ако сега не са на прохладно и уютно местенце, би било жестоко. Васко и Чочо Райков бяха весели момчета. Те за нищо на света не биха се предали. Без бой. Истински другарчета. Заслужават да бъдат в Рая – така се нарича най-добрият възможен паралелен свят. Не може да са другаде. Децата не отиват в ада... Майките им ще жалят чак до края. И ще си задават безутешните въпроси. И тук сега няма да се опитвам да им отговоря на тия техни майчици. Само ще им разкажа повече за живота на дечицата им, това може да ги успокои леко. Съвсем леко.

Искам да спра да сънувам, че съм ВЪТРЕ… Това не е роман, главният герой съм си само аз, второстепенните герои са страховете ми, епизодистите са сънищата ми. Преразказвам себе си. Преразказ за моето доброволно пречупване. Онази гадна машина само ни обели и почисти. Прилича на пералня от онези старите, като цилиндър от желязо. КБ-20 пишеше на нея - картофобелачка номер двайсет. Усъвършенствана версия на деветнайсет. Но не е виновна машината за бунта и пречупването. Бунтът и пречупването са задължителни атрибути. Всеки трябва да се разбунтува и да се пречупи в детските си години. Щото ако не го направи, си остава закърнял, физически недоразвит. През оная епоха навън вреше и кипеше, преминахме съвсем набързо през толкова много страсти – декаданс, нихилизъм, анархия, насилие - всеки ден ни качваше на различна въртележка. Всеки ден и всеки час всички говореха лъжи, сънуваха лъжи, ядяха лъжи и се завиваха с лъжи. Получи се удивителна комбинация – вътре в пубертетските ни чисти сърца вреше и кипеше от истини – навън в мизерията вреше и кипеше от лъжи. Как трябваше да примирим тези две състояния?

* * *

Пролог

Имало едно време една страна, в която живеели едни хора. И понеже тя била тяхната страна, те я обичали и живеели в нея – не може да не обичаш своите неща. Особено тези, за които жертваш грижата си. Хората обичали страната си и я пазели. Защото своите неща трябва да се пазят. Защото са свои. Защото да имаш нещо не е като да нямаш нищо. Но с времето това се променило и на хората им казали, че вече не е нужно да пазят своето, защото то не им е съвсем свое. Казали им, че тяхната страна няма нужда да бъде пазена. След като спрели да пазят страната си, хората постепенно спирали и да обичат тази своя страна. Своето почнало да се отчуждава от тях. Прекратяването на пазенето водело до изчерпване на любовта. Така между тях и тяхната страна започнало да липсва онова, което го имало преди. Отворила се една пукнатина, в която пропадали всички опити да се обичат отново. Любовта изчезнала. На нейно място се появявали всякакви други неща. В разнообразието от фалшиви творения дяволът е силен. Нито едно от тия неща не било истинско. Истинското нещо им било отнето. И понеже и то – истинското нещо – също имало нужда да бъде пазено, а вече не било пазено, също спряло да бъде такова, каквото било преди. Променили се и хората, и страната им. И вече тази страна не била страна. Превърнала се в парче земя. Хората не били хора. Превърнали се в двукрак консумариат.

И така внезапно свършила цялата приказка – никой си нямал нищо. Вместо хора, които да пазят, вече имало хора, на които им давали пари, за да носят униформи. Да носи дрехи може всеки, но да обича не може всеки. Малкият принц пораснал и го излъгали, че трябва да взима заплата, за да охранява своята роза. И да навлече камуфлаж. Той ли бил глупав, или като цяло всички оглупели - от приказката не става много ясно.

РЕЧНИК

А вместо увод ще дадем няколко примера от известния казармен език, простотиите, дето всеки почва да ги дрънка, когато мине малко време и речникът му се стопи до стотина думи, крайно необходими за оцеляване. Останалите се забравят. Излишното се редуцира. Ненужното отпада по естествен път. Това е част от осакатяването и няма как да го пропуснем. То не пропуска никого, та ние ли да го пропуснем? А и по него си личи, че вече си свикнал вътре, копеле и не ти пука, ако ще светът утре да се разкапе съвсем и да се пръсне на милиарди цветни петна. (И да омаже разширяващата се Вселена… Учените твърдят, че се разширявала тая мръсница с голяма скорост, а ние се чудим откъде идва отчуждението... И разстоянието помежду ни се увеличава, и самотата ни става по-голяма...)

Но не е ли това, бихме попитали ние с възклицание, основна задача на всяко военно формирование - да ампутира органа за разбиране и чувстване? Като се почне от езика. Защото този орган е ненужен. Нормалното говорене създава само проблеми и навежда на зловредни мисли. Поради тая причина е крайно нежелателно. На мястото на нормалния език се намърдва животинското мучене, грухтене и сумтене. Едно куче кòли или един делфин са безкрайно по-интелигентни същества от един изпечен редови боец. Нивото на общуване при тях е много по-извисено. Защото боецът е поставен пред елементарната дилема – да оцелее или да оцелее. И така бива зачислен в биологичната йерархия доста под упоменатите животинки. Това важи като цяло, а в частност всяка отделна бойна единица достига успешно различни нива на падение. Едни регресират щастливо чак до нивото на медузите и гъбите, други постигат висотите на тапирите и носорозите, а трети успяват да се изкачат дори до разбиранията и убежденията на свинята. Има и друга фауна, но тя също не блести с особена интелигентност или нравственост, да не кажем, че такава въобще си нямат... Така или иначе, всички до един се разграждат до безсловесни организми.

Не знам защо, но когато си чуеш фамилията, трябва да отговориш: „АЗ!“. Те, простотиите, са необясними принципно… Навярно трябва да се възприема като доброволна самоидентификация, един вид, името ти е част от твоето Аз, свързваш името си и Аза, за да потвърдиш, че още не страдаш от шизофрения, да речем… Представи си, като си чуеш името, да отговориш: „ТОЙ“… Не върви някак. Като кажеш АЗ, старото куче не пропуска да те предизвика: „Праз!“. На което просто си длъжен да отговориш: „Уволнение за вас!“. Ако го кажеш достатъчно вдъхновено и старото куче е останало доволно, те поощрява: „Имаш добре!“. Това пък какво е? Разбира се, покана за ново изпълнение: „Старият с путка на море!“. Но ако точно тогава старият боец е усетил прилив на желание да пообщува с някого, ако просто му липсва човешката близост, нямаш шанс да се измъкнеш: „И само това ли… Ти май ебаваш старото? Имаш добре, казах!“. Почваш отначало:

„Старият на море с черно беемве, с пълно портмоне…“

„А къде забрави путката бе, камило бясна? Ти май ебаваш старото?“

„С путка. Не, не го ебавам.“

„Как!!! Не ебаваш старото? Така ли бе? Значи не ебаваш старото?“

„Ебавам го…“

„Какво?!? Ебаваш ли ме ти мене бе? А? Значи ебаваш се? Двайсет лицеви!“.

На това място започваш да симулираш лицеви опори, което още повече изнервя старото. Докато правиш лицевите наужким, може да си помислиш над отношението към жената в армията. Това е синекдоха, назоваване на цялото с част от него, както на велосипеда се казва колело. Така жената се назовава с една своя анатомична част, а останалото се пропуска, що да губим време за простотии?! Когато си говорят за гаджетата, старите започват така: „Моята путка ми пише, че…“. И понякога дори открито заявяват, че жената е просто придатък към вагината или някакво почти излишно украшение, лукс, който вреди на основното с капризите си. Човек с въображение доста ще се посмее, като си представи пишеща такава телесна част. Старите са голяма работа.

Ако старото се ядоса на нещо и иска да си го изкара на теб или просто си получил писмо от някого, си го получаваш по определена процедура:

- Гътни баката!

- Полагам манерка, бойна, празна, мазна, готова за инструктаж. - И навеждаш глава.

Тук следва удар по врата. Ако има писмо, то се надува и предварително се залага на врата ти.

- Откат нормален, повреди няма, заповядайте пак!

Когато старото е просто доволно от живота и от факта, че ще се уволни преди теб, се забавлява: „Мирно! Свободно! Мирно! Кръгом! Ходом марш! Стой! Свободно, почеши коня!“. Последната команда означава не просто да се отпуснеш в свободно, а и да се почешеш по чатала, като в същото време цвилиш. След няколко пъти свикваш и почваш да цвилиш с удоволствие, да пръхтиш и имитираш кон с ровене на предния крак в прахта. Старите са страшно доволни от импровизацията. Получаваш ДОБРЕ, а може и глътка ракия да те почерпят вечерта, когато се разиграва цялата тази сценка. Току виж си получил и ОТЛИЧНО. Старият ебе тактично.

Диалози. Такива диалози могат да продължават по цял ден. На старото никога не му омръзва, няма за къде да бърза. Основният принцип е да минава времето. На една от вратите в кенефа пише: „Сери бавно, служба да тече!“. Веднъж, когато приятелките от махалата Еми и Нели още учеха в Свищов, написаха писмо на войника, с колажи от списания и остроумни шеги като коментар. Много забавно, с налепени мацки, бикини, заглавия като „Истински мъж“... В края на писмото молеха да им бъде описан кенефът в казармата. Нарисувах им го подробно с химикал. Бяха впечатлени. Този кенеф играе основна роля в историята. Там се разиграха такива страсти, каквито надали друг кенеф е виждал. Защото новобранецът няма къде другаде да се скрие, освен при лайната. Целта на старото е да накара новобранеца да се чувства уютно единствено в кенефа.

На принципа „служба да тече“ се подчинява целият казармен живот. И този на попадналите случайно тук, и този на изкарващите хляба си старшини и офицери. Никой за никъде не бърза и нищо не е спешно. Много важен и полезен метод на работа. Схванеш ли го, нямаш грижи. Чешеш си топките, плюеш наляво и надясно, лежиш по цял следобед и го дървиш, пърдиш, псуваш камилите, наливаш се с каквото има и чакаш да те пуснат. Защото като те пуснат, си е друго. Там, навън, можеш всичко. А тук, вътре, е гадно, защото е гадно. Влизаш и веднага разбираш колко е гадно. Тук битието придобива различен модус. И се осираш отвсякъде.

Следва продължение...