Quantcast

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част III)

Николай Фенерски Последна промяна на 15 септември 2014 в 09:21 2380 3

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част I)

Деветдесет и четвърта завинаги (роман, част II)

* * *
92 – годината, в която баба умря. През есента. Представете си смъртта така – живеете с един човек дълго време заедно. Той ви е близък, роднина или любим. Живеете, живеете, живеете. Заедно сте, заедно сте, заедно сте. И изведнъж спирате да го виждате. Другите казват, че е умрял. Но какво разбират другите? Те все нещо се опитват да казват, все много знаят. Всъщност другите си нямат и най-малката представа, че вие и вашият близък, роднина или любим сте все още заедно. Живеете заедно. Говорите си. Тук другите ще ви погледнат странно и ще ви препоръчат спокойствие и лекарства. Въобразяват си, че си говорите сами. Не споделяйте всичко с другите, те могат да бъдат и агресивни. Само вие знаете, че в сънищата и наяве можете да си общувате с човека, когото обичате. Виждате го, чувате го, смеете се заедно – това наистина е той и не може да бъде плод на тъжното ви въображение.

В моментите, когато от деветнайсетгодишната ми душа не оставаше и троха, когато се разпадах на съставни части и не знаех как да се сглобя отново, единствено присъствието на моята мила бабичка ме съхраняваше. Шест месеца, в които бях разглобен и наново сглобен. Това пренареждане тогава ми изглеждаше страшно и незаслужено. Днес смятам, че съм си го заслужил. И че всеки пич, който иска да продължи да живее и да се научи да се бие с вятърните мелници, трябва да мине през пренареждането.

92 – по телевизорите някакви хора говореха нещо. Знаели са какво ще ми се случи. Но не са ми казвали. Знаели са какво ще се случи и на баща ми и на неговата малка търговска фирма, регистрирана преди година – и на него не му казаха. Държали са в тайна заговора си срещу мен и татко ми. Недоумявам как живеят с тези лъжи на съвестта си. На тяхно място бих си сложил въжето.

* * *

93 – ГОЛЯМОТО МЕРЕНЕ

- ЕЕЕЙ, ПУТКИ МАЙНИ, СТАВАЙТЕ ВЕДНАГАА! СТАНИИИИ! ВАШТА МАЙКА, КАМИЛИ МРЪСНИ! - яростни крясъци на втората сутрин ни изтръгнаха от припадъка и ни захвърлиха в космоса. Между спарките – двуетажните ни легла – сновяха ефрейторите, ехидните копиленца, дето щяха да ни обучават, крещяха и ритаха дървените части край главите ни. Размърдахме се недоумяващи и вцепенени от страх. Виковете и ритниците продължиха, докато всички не се озовахме на пода. Строихме се по бели гащи. Мигахме на парцали, от телата ни още се носеше сънната топлина.

- Имате една минута да оправите леглата, да се облечете и да се строите на плаца! Бегом!

За минута и десет секунди всички стояхме строени навън. Тъкмо се развиделяваше и се загледах на изток, откъдето бледочервена светлина разбуждаше целия свят. Зад нас кротките върхове на Родопите все още спяха и сънуваха легендите си непробудно. Първите хълмове бяха отдалечени на не повече от два километра. Какво ли бяха видели през вековете тия хълмове? Денят започваше обещаващо.

Борбата за надмощие се развихри още в първите часове. Йерархията трябваше да изкристализира. Да се изяснят подредбите и зависимостите. Ред трябва да има във всичко. Старите се наложиха на новобранците. Ефрейторите се наложиха на новобранците. Старшините се наложиха на новобранците. И офицерите се наложиха на новобранците. Самите новобранци се наложиха на себе си.

Закусвахме, марширувахме и пушихме. Запознахме се със старшината, който трябваше да ни превъзпита в рамките на 40 дни. Колкото се жали мъртвец. А ние трябваше да се преродим. Дойде сутринта към осем и половина. Вече се бяхме наяли. Старшина Апостол Апостолов гледаше като бик през очилата си, набитата му широка фигура сумтеше пред носовете ни и ни обясняваше какво трябва да знае добрият боец. Той възприемаше работата си като висша мисия и божествено призвание. А името му не съм си го измислил – явно човек се слива с името си. В двустайния панелен апартамент всяка вечер след работа го посрещаха съпругата, трите дъщери и тъщата. Апостолът сваляше очилата на прага, поглеждаше ги хрисимо като малко теленце и заемаше достопочтеното си място във фотьойла пред телевизора. Със слизането от мотрисата сутрин в осем пред портала на поделението той отново се превръщаше в говедо. В бик. Мутираше за секунди като във фантастичните филми – преди малко мравчица, а в следващия миг извънземно чудовище. По пътя във влака петнайсетина минути се нахъсваше и на слизане от вагона вече беше във форма. В осем и половина пред строя се носеше в стихията си - като торнадо. С очилатата си мутра хипнотизираше камилите и ги размазваше по асфалта като масло по филия. Страшно удоволствие му доставяше. И му доставяше удоволствие да забелязваме, че му доставя удоволствие. Главната му цел беше да унижава и прекършва своеволия, свободолюбия и мечтания.

- Добрият боец изпълнява, без да пита. Отговаря само със „слушам“, „тъй вярно“ и „съвсем не“! Поддържа шкафчето си изрядно подредено. Кърпите сгънати на „скатки“! Обувките лъснати! Гладко обръснат всяка сутрин! Чисто бяла якичка и закопчано телено копче на куртката! За четирийсет дни всички вие, мамини синчета, ще се научите да се строявате като един и да марширувате като един. След четирийсет дена вие ще бъдете ЕДНО цяло! Край на лиготиите! Тук майките ви ги няма! Ясен ли съм?
- Тъй вярно…
- Нищо не чувам!
- ТЪЙ ВЯРНО!

Скатката е идеално сгънат квадрат от кърпи и фланелки. Слага се на най-видно място в шкафчето. Теленото копченце е най-горното копче на въшкарника. Когато се закопчае, притиска шията и дишането става невъзможно. Бялата якичка е парче бял памучен плат, което се пришива всяка сутрин, за да предпазва врата от прежулване и яката на въшкарника от лоясване. Всеки боец има няколко. Пере ги редовно и ги сменя всекидневно. Докато не прехвърли задълженията си върху някоя камила. Новобранецът – камилата – пришива освен своите якички и тези на някой стар. Якичките са еманацията на бойното изкуство. Който поддържа якичката си изрядно бяла и добре зашита, никога няма да предаде Родината и другаря си. На такъв човек може да се разчита за всичко. А по време на ядрен взрив ще запази самообладание и дори има шанс да оцелее. Всичко се крие в чистата якичка. И Ахил, и Хектор са били с чисти и ослепително бели якички под железните ризници...

- А сега за раздвижване – слушай командата ми! До вратата на гаража и обратно – бегом… марш! - Апостолът се радваше на гласа си.
Затичахме се с пълни търбуси. Изпълнихме задачата. Аз останах последен.
- Боец!
- Аз!
- Как ти е името!
- ZX…
- Зет Хикс си при майка си, тук си редник Xикс! Ясно?
- Тъй вярно.
- Как се казваш?
- Редник Хикс.
- Заради Х още веднъж - бегом марш!
Отново. Пак останах последен. Не обичам да се гаврят с мене.
- Заради Х трета обиколка - бегом марш, казах!
Не го правех нарочно. Почти. Проницателните очи на Апостола се опитваха да разберат дали се ебавам.
- Ей, Х, после ще те претрепем, копеле! - чух зад себе си и се обърнах в движение. Един мижав охаец ме гледаше нагло. Явно не знаеше какво говори. Охайци наричахме охранителите, ротата, чиято служба се състоеше само от даване на наряд… въоръжен наряд през ден… без сън, до края на света… Сдуханяци и нещастници. Тоя младеж не знаеше какво го очаква и се опитваше да ми се наложи още в учебната рота. Хилав и глупав при това, нямаше шансове.

Редник Х извади сгъваемото си джобно ножче, забави крачка и се приближи към смотаняка. Озъби се и го насочи срещу лицето му. Онзи се дръпна по инстинкт. Хвана го шубето, щото не очакваше такава реакция. Правило номер едно – винаги бъди по-зъл.
- Кво искаш бе, мамка ти тъпа! - изсъска Х.
Аз се бях свил на топка някъде встрани на тревата и гледах цялата сценка. Х явно се забавляваше. Нямаше да му е скучно тук. Играта започваше добре и не изглеждаше войникът да има проблеми с приспособяването.
- Бойци, десет минути почивка. След това продължаваме.
Седнахме край оградата направо върху земята.
- Пич, виж сега, не е виновен Х. Не разбираш ли, че този се заяжда с нас и иска да ни скара? Разделяй и владей! - дочух да се обръща към охаеца някакво друго момче. Я виж ти, имало и философи тук.

Обърнах се към тях и им смигнах. Запалихме по цигара, кефехме се на почивката, а есенното слънце гальовно стопляше нескопосано ушитите въшкарници и голите ни глави. Дрънкахме глупости и си мислехме за бъдещето. Нищо светло нямаше в него. Бъдеще просто нямаше. Остана ни само сега.

След строевата подготовка и обяда ни измислиха най-разнообразни и приятни занимания, а след пет следобед ни подхвърлиха на старите. Щото работното време свърши. И личният състав се прибра при близките си хора да се радва на живота. Да пие ракия, да се кара на съпругата, да псува децата, да се оригва и да отделя въглероден двуокис. Личният състав си има личен живот. А старите това и чакаха с потекли лиги, горките. Пред нас се изтъпаниха Чайника, Паскула и Шакил. Криваци. Киртаци. Кучета. Красти. Копилета. Чайника беше откачалник, висок метър и петдесет, с криви крака и безумен поглед. Шакил беше висок и сух, с флегматични движения, но това беше тарикатски камуфлаж, зад който се криеха котешки рефлекси и светкавичен удар. Пръв взе думата Паскула. Най-големият кривак. Човек без любов в живота си. Щеше да свърши по затворите или в някоя канавка с простреляна глава. Понякога стават и чудеса и такива негодници се променят...

- Чшшш, путки майни, мирно! Ей тука да се отделят свръзките. Останалите да се махат.
Строихме се отделно разпределените в бъдеще към свързочна рота. Задачата ни по време на война щеше да бъде да управляваме подвижни релейни и радиостанции, да осигуряваме наземна радиоподдръжка за хеликоптерите, които още не са паднали.

- Свръзки! Нищо не чувам. Що не отговаряте бе? - Паскула се възмущаваше. Мигаше с някакъв изкуствен тик, който трябваше да ни внуши ужас. Повдигаше си едното рамо и си тръскаше главата сякаш е избягал от лудницата.
- Свръзки! – поредната им простотия на тъпаците. Явно тук е царството на простотиите и по-добре да свиквам по-бързо. Свикнах. Много бързо. Чак се учудих на себе си. Тоест на редник Х, още се бъркам.
- НИЕ! - извикахме го в хор.
- Сега, моите момчета, сложете си ръцете на очите. Точно така. Виждате ли нещо?
- Не, не… - дочуха се гласове от редицата ни.
- Как не, бе, путки майни!
- СЪВСЕМ НЕ! - креснахме като един.
- Ето това е вашето уволнение. Това, което виждате.
Прозвуча убедително. Пред очите ни имаше мрак.
- Вие, путки майни, сте бесни камили! - продължи Паскула. Чайника и Шакил край него се хилеха. - Ясен ли съм? Не чувам!
- Да, да - осмелиха се няколко гласа, стадото се разлюля леко.
- Как да, бе путки майни, как да! Тъй вярно, тъй вярно и нищо друго! Ясен ли съм?
- ТЪЙ ВЯРНО! – това беше началото на превъзпитанието. Получавахме официално възпитание и неофициално превъзпитание. Съставът от старшини и офицери доволно потриваше ръце пред телевизорите си и се радваше на мисълта, че старите тук довършват делото началническо.
- Вие сте камили бесни! Камилиии! - крещеше старото куче - Ние се отговаря бе, лайнари! КАМИЛИ, казах!
- …
- Що не отговаряте бе, путки майни! Ей, ще ви избия, вашта мамка тъпа! Камилиии! Ние!… Не чувам отговор!
- НИЕ!
- Камилиии!
- НИЕ! - викнахме все по-уверено в хор. Що пък камили?
- Путки сте вие! Аааа, можело значи… Добре отговаряте!
- Служим на Република България!
- Ще служите ми, къде ще ходите! Вие сте тъпаци! ТЪ-ПА-ЦИ! Ясен ли съм?
- Тъй вярно!
- Тъй вярно ми, кво друго… Чшшшш, ей, ще ви избия! - Паскула се хилеше злорадо. - Старото ще си побара ташаците още пет месеца, а вие тук ще изгниете. Такъв е животът, да ви еба майката. Скачайте сега от една цигара всички.

Заизваждахме цигари. Седемнайстия и Пеловеца вдигаха рамене: „Не пушим“.
- От утре да пушите всички.
- Слушаме.

После разбрахме, че Лалко Паскулов, както се казваше всъщност Паскула, искаше да докаже на целия свят колко е луд и че никой не може да го настигне в тази спортна дисциплина. Аз, говореше всеки негов жест, съм най-гадното и откачено копеле, някой иска ли да се пробва? Из поделението се разнасяше легендата как някакъв старшина се заяждал с него, когато бил новобранец. Една сутрин старшината намерил колата си на паркинга пред поделението с разрязани гуми. После, за да излезе в отпуск, Паскула си хвърлил бордюр върху крака и го счупил. После редник Зет Хикс, тоест моето второ Аз, заживяло в един измислен свят, се опита да стори почти същото, просмукан със спирт редникът цяла нощ би с един чук по малкия пръст на ръката си, заложен между две тухли, но без успех…Пръстът подпухна, но костите му бяха здрави и не успя да ги строши.

Година по-късно, когато на нас вече ни предстоеше да се махнем, Паскула дойде веднъж на свиждане. Беше се сприятелил с Биг Бен, подмазвача, когото в техникума смятахме за тъповат цървул с претенции за лидер. Правеше се на алфа животно, но реално спадаше към периферията. Споделяха си мръсните тайни. Кой кога кого как измамил, окрал, излъгал, ква далавера направили и т. н. Биг Бен излезе на портала да говори с Паскула и като се върна, ни предаде разговора. След като се уволнил, Паскула отишъл в Германия нелегално. Уж за да работи, но със сигурност е знаел, че отива да краде. Полицията го сбарала. Преди да го екстрадират, лежал един месец в затвор, пълен с някакви турци, които май го обезчестили. Сексуално. Щото иначе той си беше душевно безчестен по всички параграфи. Биг Бен разправяше, че Паскула изглеждал много депресиран и отчаян. И Маргарита намерила своя Майстор…

Шакила и Чайника бяха само наблюдатели, от така наречените шестаци, стари кучета, но на по-малка служба. Тяхното настървение беше още по-жестоко. Слюнките им хвърчаха от удоволствие… Забелязал веселбата, към компанията се присъедини Леновеца. Дълбокопровинциален блед заек със заешка уста и хилави мускули. Леновеца, на същата служба като Паскула, уволнявка след 5 месеца, почна самоуверено:

- Шшш, камили, вие на тшарикати ли ша праите бе, шшш, тука ште ша шдухате бе, аз ште ви наутша ваш да лъшкате обувки и да шиете якитшки, докато ша омагьошате - засъска като спукана гума дребното сипаничаво копеле от село Леново. Устната му беше сцепена при някакъв инцидент и приличаше на Бъгс Бъни, но само външно, значи, поправям се, мязаше повече на Зомбайо. - Ееей, швръшкиии!
- Ние!
- Пушки сте вие!
Леновеца остана доволен от намесата си. Може би в жалкия си живот навън никога повече няма да се почувства толкова значим.

Казармената легенда разказваше, че някога в поделението нямало вода и новобранците ходели до близкото село на километър разстояние с по две кофи на рамо. Оттогава им казвали „камили“. Новобранецът си е просто новобранец. Нищо и половина. А камилата е вече обучен и възпитан новобранец. Камилата е метаморфозното състояние между новобранеца и старото куче. Добрата камила е незаменимо благо. Добрата камила оправя леглото на старото всяка сутрин, без да чака подкана, цепи дървата бързо и винаги поддържа топло в спалното, шие якичките умело, винаги разполага с цигари, готова е по всяко време да отиде до селото за пиячка, прикрива старото, не се скатава за работа и мълчи. Всеки обича добрата камила.

След една седмица ни подкараха към банята да се къпем. Крайно време беше, овчата миризма на въшкарника вече се кръстосваше с леко прокисналата воня на собствените ни уплашени тела. Според всички казармени правила добрата баня трябва да трае един час. Разделиха ни на две групи, за да имаме време да се изкъпем порядъчно, да изтрием страха и кирта от душите си. Нашата група тръгна под строй към тъмносивото помещение, приличащо отдалеч на крематориум. Баняджията беше стар слаб човек с добри очи. Усмихваше ни се и ни съжаляваше. Той си вършеше добре работата. Разпалваше нафтената горелка така че и в най-дълбоката зима вътре ставаше отвратително приятно от горещина и топлата вода не свършваше. Африка – това беше заповедта да се поддържа топло в спалното помещение. Искам Африка. Крематориум. Ето ти крематориум, за да изпепелиш мизерията си в него.

Засъбличахме се неуверено. Изглеждахме жалко голи и остригани. И объркани. И нелепи. Голотата променя хората. Представете си човека, от когото ви е страх, представете си някое чудовище в човешки облик, някой убиец или тлъст политик разсъблечен до кожа, унизен, остриган и затворен в концлагер – пред голотата всички са равни. Водата обаче има вълшебни свойства. Връща живота. Покрива тялото с нещо странно, с тънък филм, с живот, който го освобождава, отваря порите му и дава възможност на всичко старо, лошо и затлачено да се оттече навън… Попаднали под струята на душа, ние за първи път от влизането си се усетихме човешки същества… За миг раздвоената ми същност се съедини отново… но само за миг… Докато не ни погълна абсурдът на контраста и меренето отново се превърна в единствената възможна реакция. Това им е слабост на момченцата.

Пръв започна Биг Бен. Той понеже още от ученическите години имаше комплекса да си показва половите белези наляво и надясно из училище, понеже анатомиите му притежавали изключителна големина според него, не можа да се сдържи и в това откровено голо пространство да не си ги демонстрира пред очите на всички. Като че ли останалите средностатистически индивиди от мъжки пол му завиждахме за таланта да е толкова безсрамен… За първосигналните примати твърдението, че сексът е в съзнанието, е неразбираемо. Чезето от своя страна беше с по-малки анатомии от средностатистическите, но какво можеше да стори той… Нищо. И не се срамуваше от факта, колкото – толкова. За елементарните полуживотни сексът е равен на клатене, сумтене, освобождаване от натрупаните секрети и заспиване. Затова същите полуживотни се опитваха да компенсират тесния си кръгозор, като се стремяха да ни го наложат и на нас останалите. Успяваха.

– Хайде да видим кой пръв ще го вдигне, предложи от своята кабинка Биг Бен. Кабинките бяха открити, без врати, и единственото, което ни отделяше, бе обилната пара. Ако някой искаше съвсем да се скрие, просто се обръщаше с гръб и заставаше най-близо до душа, парата поглъщаше пространството помежду ни и ни освобождаваше.

Интересно как всички му се вързахме. Страшни комплексари бяхме. И още сме, не се заблуждавайте. На двайсетина метра от тъпите старшини и офицери, в средата на идиотското поделение, върху островчето свобода, наречено баня, ние почнахме с такова усърдие да мастурбираме, за да се възбудим, че замириса на изгоряло… Представих си как ни вижда някое момиче отвън през прозорчето. И ми стана толкова смешно, че още петнайсет минути изобщо не можех да превключа на сексуална вълна. Затваряш очите и си представяш друга обстановка, друго време, онова момиче твоето край теб, гушнало се е, притулило се е в ръцете ти...

Някой все пак успя. Да постигне целта. И извика с пълно гърло да го видим. Ей го е, това е успехът! Наистина беше успял. Показваше си гордо успеха. Може ли част от анатомията да е повод за гордост изобщо? Вижте какъв красив крак имам, вижте колко е неповторим нокътят ми, извивката на петата ми, вижте ми космите какви са изящни, а този кучешки зъб е вдъхновяващ... Формите могат да възбуждат, да. Дори повече от мислите понякога. А най-силната възбуда се получава от съчетанието на мисли и форми.

Един по един всички се хвалехме, показвайки постиженията си, като всъщност тайно си ги мерехме. Това беше голямото мерене. Макар да не го казвахме, всички мислехме точно за това. На кой колко му е голям. Това се превърна в основното ни занимание през цялата тази година и половина. И дори после. През остатъка от живота ни. С това по принцип се занимават мъжете. Докато се правят, че работят, че правят политика и бизнес, войни, докато си съперничат пред женските… Всъщност просто си ги мерят. И меренето е тяхната глупава игра. Това е метафора, естествено – въпросът за анатомичните размери не спада към темата, мъжете не четат „Космополитън“. Голямото мерене като метафора предизвиква световните катаклизми, войни и революции, промяната в борсовите индекси, голямото мерене се изразява в статистики и не се интересува от човешкия живот, голямото мерене е присъщата на международните тежкари агресия – от руски или американски произход. А когато сред тежкарите се намесят и комплексарите, играта наистина загрубява. Мъжете от казармата до края на живота си живеят в Страната на чикиите.

Според Фройд „момчето и мъжът цял живот са длъжни да доказват на света отново и отново, че не са жени, че имат пенис“. Велик извод. Всеки един индивид обаче си има съвсем, ама твърде различни потребности. И такива като Фройд и подобните нему ги смятат за гейове там, откъдето идвахме всички ние простаците. Простодушни и простовати простаци. По-елементарна първичност не мога да си представя, честна дума.

За година и половина от тези плочки почнаха да се носят слаби гласчета: „Тати, татенце“… И всеки, който си хвърляше семето тук по време на къпане, ги дочуваше… Толкова материал се съсипва по света, че би захранил хиляди козметични фабрики години наред…

Да – чикиджийството няма нищо общо с липсата на любов. Просто индустрия.

Голямото мерене продължи.