НО ЗАЩО, ЗАЩО?
Новобранецът е непознат вид от друга галактика. Инопланетянин, друга раса, различна кръв. За да се превърне новобранецът в старо куче или просто в боец, е необходимо в него да настъпят качествени промени на молекулярно ниво. Да се промени неговата изначална същност, генно да се премодифицира, връзките в деенкато му да се пренаредят в коренно различна мрежа. Новобранецът е полезно изкопаемо, което идва на порции два-три пъти за службата ти. Затова трябва да го уважаваш и пазиш. Новобранецът е неземно създание в неземни дрехи с неземно изражение, каквото ти самият не вярваш, че някога си бил. Това същество прекрачва чертата на портала с някакво необяснимо, почти просташко оптимистично настроение, сякаш ти се подиграва. Но ти като старо куче знаеш, че това той го прави от неведение и великодушно му прощаваш. Обидно е, но все пак той е твоето полезно изкопаемо. Източник на цигари, храна и забавления сред скучното ти вмирисано на телесни субстанции ежедневие. Има време, ще се поправи. Има мнооого време, спокойно.
Когато всичко това се случи в най-мътните години след последния преврат, камилите още ги навличаха в старите въшкарници от кафяв шаяк, дето като ги намокри дъждът, замирисват на овци и кошари. Уютно усещане за селските момчета и някак гнусно за гражданите. Вече се говореше, че ще се модернизираме с камуфлаж, но майката рече, че в склада има още много от въшкарниците и не може армията да разхищава дрехите просто така, трябва да се доизносят и това е. Затова всички ние бяхме пременени с шаяк модел двайстрета година и сякаш нарочно раздаваха или по-малки, или по-големи номера, за да станем съвсем грозни. На едни им стърчаха ръцете и краката, а други приличаха на ходещи чували. Първо, така да се каже, пречупват естетическото ти чувство. Естетиката е висша степен на духовната квинтесенция! Ако не е естетиката, ние хората закъде сме? Може ли някой на мен да ми каже или не може?
Майката раздаваше дрехите, ние още не знаехме, че той е Майката, а истинските ни майки чакаха на портала, за да ни видят за последно, преди да ни прережат пъпната връв. Майката беше старшината на ротата. Нарекли са го така, може би защото в първите дни след смяната на местообитанието той поема функциите на родител на новобранците. Но преди да попаднем в неговите справедливи ръце, трябваше да минем през така наречената учебна рота, която трае около четирийсет дни. Толкова време е необходимо според изчисленията камилата да разбере основните истини за живота. И неживота. Неживотът не е смърт, а просто е неживот. Вид тренировка по бездушие. Майките край портала на поделението ни не ни познаха, както бяхме покафенели. Заридаха. Майчини сълзи затекоха по майчините лица. Къде отиваш, мило мое дете! За 40 дена всички освен родната ти майка те прежалват.
Печеше септемврийско топло слънце. Не плачеше, а печеше. Моята майка се сдържаше видимо трудно. Но също не плачеше. Майка героиня. Аз се хилех. Шаякът ми стягаше и ми беше хлабав едновременно. Баща ми се усмихваше криво. Прегърна ме. Бащицата не е ходил в казарма. Краси ми стисна ръка. Той е приятел, дойде да ме изпрати. Сестра ми заплака. Тогава заплака и майка ми. Майка като майка. Аз продължих да се хиля. Строиха кафявия шаячен строй за първи път и тръгнахме. Устата ми се хилеше, а сърцето ми се късаше. Бедно мое сърце. О, жесток миг, о, небеса! Тук малко преигравам. Няма думи, с които да предам тъгата, обзела и напълнила душата ми! Направо… умирах. Преигравам нарочно, защото ме е срам от странното усещане… Всички жени (две на брой – майка и сестра) плачат, баща ми не знае накъде да погледне, Краси се опитва да вдъхне надежда, нали наскоро е излязъл от същия ад, а аз не успявам да избягам от усещането за... обреченост. За край. За преминаване на невидимата граница. Ето, сега съм с тях. Те са моите хора. Моята майка, моят татко, моята сестра, моят приятел. Отдалечавам се бавно от тях, попоглеждам ги и не мога да осъзная, че оттук нататък няма да има нищо мое и че всичко мое ще ми бъде взето. Отнема ти се всичко и ти се остава една гола и зъзнеща душа, навлечена с груб шаяк. Целта е тя да хване мазол. Вървиш нататък, продължаваш, те се стопяват някъде назад, даже не си спомняш каза ли им довиждале или сбогом, прегърна ли ги, целуна ли ги, нищо не си спомняш. След стотина метра хвърляш един последен поглед – те са там и ти се усмихват. И ти се усмихват. Запомни ги, този спомен ще ти е от полза. До края на деня може и да нямаш нужда от него, но много скоро ще ти потрябва повече от въздух и вода.
В картинката на раздялата липсваше само Ани, но нея си я носех в джоба.
От гледна точка на нужния ми КПД (коефициент на полезно действие) за боец трябваше да умра на определено познавателно ниво. Трансформирайки една своя същностна душевна проекция, аз я приведох до състояние близко до смъртта. Накрая се скапах отвсякъде. И се спуснах по уютното течение на неживота. В неживота можеш да си какъвто си искаш простак, без да си виновен за това. Можеш да пиеш и да се биеш, да псуваш и да играеш покер, да говориш за „путки“ и да плюеш по пода... И си напълно оправдан за действията си. Защото не си виновен.
Как може да си виновен, когато си мъртъв?
* * *
Първата вечер мина добре. Раздадохме всичките си цигари на старите. Те много ни се радваха. Усмихваха ни се и искаха цигари. Не можехме да им откажем. Помислих си, че е невъзпитано така да присвоиш всичките цигари на някой, но после реших, че хората навярно много страдат без цигари. Копилетата ни се подиграваха през тази първа вечер съвсем открито. А ние не се стресирахме от безмилостната им простотия. От двата пакета Честърфийлд ми остана само една цигара. До вечерта се ослушвахме. Почти не говорехме помежду си, опитвахме се да предугадим накъде ще избие този ден, ще оцелеем ли, ще можем ли да издържим на тая гадория, без да се пречупим. Бяхме влезли в едно поделение двайсет човека от техникума, все стари познати или приятели, но не си говорехме. Май че не се и забелязвахме. От приятелството ни не бе останало нищо. Ослушвахме се, ушите ни свикваха с новите и странни звуци.
Вечерта се строихме пред стола за първата си вечеря. Чакахме команда да влезем. В тъмното от близката беседка зад храстите се носеше тъжна песен и звън на китара. Старото куче знаеше, че го слушаме и влагаше всичкото си кучешко старание, за да звучи казармената песен още по-кучешки. Пееше за любимата, която го оставила, за службата, която не свършва и за смотания си живот. Много тъпа песен. Извивките се издигаха нагоре в топлата вечер, разливаха се в тишината на мрака и се забиваха жестоко в разстроените ни души. Тогава край строя се спря друго старо куче, което ни излая да не се размотаваме и че ще ни се стъжни. Ние да му дадем цигарите си, а той така да ни крещи! Един от ефрейторите ехидно му каза да почака, да не ни стряска още отсега. Това ни довърши. Нервна тръпка премина през телесата ни. През тази кашава и неориентирана маса. Разкапването настъпваше в редиците ни. А от тази пихтия трябваше да се образува войнишки строй.
След вечерята се качихме в спалното помещение. Леглата бяха на два етажа. Четирийсет човека общо. Аз и Седемнайстия се паднахме на една спарка. Приятелче от училище. Той отдолу, аз на втория етаж. Легнахме и почнахме да спим. Но не спяхме. Първо не спяхме, а после заспахме. Този първи сън бе като припадък. Нито сънуваш, нито дори подозираш, че още си жив. Съзнанието отказва да приеме реалността и се изключва. Тази и следващите нощи около четири сутринта, времето, което не съществува, внезапно се съвземах така, както и припадах. Изправях се рязко в леглото и се оглеждах - къде съм? Трийсет пръдливи задници, потънали в неведение, кротко дишат, похъркват и не подозират своето съществуване. А над тях в дрезгавината се носят размазаните им сънища. Видът на това спокойствие ме приспиваше отново.
Първата сутрин ни събудиха любезно като хотелски румсървис към осем и половина:
– Хайде, момчета, ставайте, време е за закуска. - Фалшиво добронамерено, някак прикрито. С дръзка усмивка, която казва хей сега след малко ви чакат чудесни изненади, тъпанарчета вчерашни.
Станахме, какво друго да направим. Старото ни се усмихваше приветливо. Този ефрейтор и още трима щяха да се грижат за нашата подготовка в учебна рота. Изглеждаше добър човек. Всеки човек си е различен… Ти, аз… Всеки. Тяхната грижа за нас се прояви още в първите дни. Явно ги бяха избирали с конкурс за лицемерие. Най-коварният от тях носеше руската фамилия Рогликов, притежаваше бебешка физиономия и жестокост в неизчерпаеми количества. Само след седмица, когато вдигнах температура, а трябваше да окопаваме с мотики някакви тъпи градинки, колкото да се намираме в работа, следобед към пет, спрях за малко да си почина, усещах температурата като виене на свят и замъгляване. Сякаш се отдалечавах от себе си и от мястото, където стоя. Трансформирах се. Рогликов видя, че ми е криво, дойде до мен и започна да крещи. Копиленце гадно, помислих си, с какво удоволствие бих разцепил с юмрук сочните ти бебешки украински устнички. Но стоях и мълчах. А когато стана нетърпимо, им казах, че повече не издържам и спрях да работя. Да си ебат майката. Рогликов искаше да ме убие. Дърпаше ме и ми крещеше да продължавам и да не симулирам. Но с всяка секунда долавях силуета му все по-далече и все по-слабо дочувах думите му... Не съм припаднал, само потънах навътре в себе си.
Първият ден мина. Стомахът ми беше блокирал. На следващия ден също. Десет дни ядях нормално, а отделителната ми система не работеше. Явно не само съзнанието, но и стомахът отказва. Храната се превръща не в отпадък, а в страх. Който също е вид отпадък. Това са първите симптоми за молекулярното преструктуриране на новобранеца. Превръща се в ново същество. Наместват се частите. Слягат се и се сработват новите механизми. Влизах в кенефа вечер единствено, за да крия там предателските си сълзи. Гаднярски сълзи. Плачех не за нещо друго – плачех за мама. И за себе си. Самосъжалението е тъпа работа, но се лекува. Да се плаче в кенеф е подходящо и приятно, кенефът е създаден, за да се плаче в него.
И така дни наред. Някъде по време учебна рота, на неравноделни интервали, в спазми и болезнени конвулсии, в съня и наяве, на света се роди и заживя редник ZX. За сметка на това АЗ се отдалечих от всичко и се превърнах в пасивен наблюдател на събитията. В плач, скърцане на зъби, висока температура и треска ние се отделихме един от друг. Отдръпнах се от него, отчуждихме се и често недоумявах какви ги върши и дрънка копелето тъпо. Един от първите му непонятни за мен въпроси той си задаваше вечер, докато стискаше юмруци в кенефа, скимтеше и виеше: „Но защо, защо?“ Може би имаше предвид защо точно на него му се случва или пък защо се случва всичко и на кого е нужно… Не можех да го разбера и това си е. Тъпо парче. Добре, че се разделихме.
