Още тогава трябваше да се усетя – сред цялата група гениални и амбициозни като взрив момчета и момичета, Слав се приближи до моята маса, последната, но не в редицата до прозореца, а тази до сляпата стена вдясно... Тогава за пръв път погледите на гениалните ми колеги се обърнаха към мен. Сигурно не знаеха името ми. Те печелеха конкурси, през ден споделяха информираното си мнение за работата ни по разни телевизии – така и не разбрах каква е тази работа. Всеки имаше задача, всеки беше уникален, велик и блестящ, всички с изключение на мен – Сара... Някой беше изтрил трите последни букви от името ми и бе останала само „С“.

- Ти… - как се казваше? – попита Слав.

- Сара – отговорих.

- Всъщност си Сяра – ухапа ме нашият лидер.

Точно така, носех името на дядо си Сяро – когато се чуе Сяро на юг от Витоша, всеки се опасява, подозира какво може да очаква, но Слав не бе роден и никога не беше живял на юг от Витоша. Той беше гръмовержецът, личността номер едно, пред която всички гениални и брилянтни се огъваха, надпреварваха се да му носят кафе, сменяха цветята във вазата на бюрото му, закупуваха свежи плодове и му ги носеха в прозрачни пластмасови кутийки– защото „важно е да генерираме иновации“, а Слав генерираше. Беше „роден талант“ – точно затова не му вярвах.

Както останалите от група „Иновации“ не вярваха на мен – най-слабата по успех, поредният парашутист в елитното им общество на философи и мислители, червейчето, втурнало се с кожа и нокти към някое тихо пристанище за посредствени, за да гребе пачки, както багер изважда тиня от реката. Брилянтните и гениалните са жестока банда – извличаха цитати от есетата ми и ги четяха пред Слав, за да изпъкне вродена ми ограниченост и пълната ми неспособност да правя смислени изводи за приоритетите в цветущото ни общество.

Ако някои глупци ползваха идеите, внушени от моите съчинения, горкото общество не би могло да процъфти повече на сантиметър от землянката. Всички на север, юг, изток и запад от Витоша щяха да останат на ниво амеба.
Затова изненадата беше огромна, когато Слав спря точно до мен.

- Сяра – каза ми той.

- Името ми е Сара.

Има нещо бунтовно във факта да бъдеш дъното на групата. Не ти пука, че ще изгубиш позиции, най-долният слой ти принадлежи, дъното е свободна територия, но и много самотна - защото всички бягат от нея.

- Значи си Сара?

- Да, точно това значи – потвърдих аз.

- Тогава това е за тебе – Слав извади от чантата си един бял плик и ми го подаде.

- Когато ми подават бял плик, първо трябва да ми платят, за да го отворя – казах аз.

Дъното те научава да не се стесняваш от никого, подигравки текат във вените ти, кръвта е станала корава като метал.

Представете си какво ще се случи, ако блестящата група мислители загуби най-тъпия член на академичното общество. Тогава щяха да прегризват вратове, да забиват пирони в окото на опонента. А колко спокойно, когато си имат дъно - Сара, върху която се изливат свлачища от подмятания и присмех. Гениалните са жестоки.

- Всъщност едва ли е важно за мен как се казваш – отбеляза Слав и хорът гении, доказали съвършенството си, избухна в дискретен смях.

- Важно е– коригирах го аз.

- Дядо ти е от Радомир, казвал се е Сяро и е бил велик присаждач. Облагородявал е всякакви дървета.

Мълчах.

- Хората около Радомир разправят, че научил и тебе. Така ли е?

- Предоставям информация срещу заплащане – съобщих му аз. Знаех, че ще ме изключат от общество „Иновации“, но нямаше да им предоставя този шанс. Щях да се самоизключа. Бях написала в едно от есетата си, че блестящите са измислили Бог, за да има кой да опрощава грозните им греховете, да приема и обковава със злато подлостта им. Гениите са прекалено страхливи сами да очистят позора от безценния си живот. Бог го правеше вместо тях.

Слав ме беше подиграл за есето ми и ме уведоми да се готвя за напускане на общежитието.

- ще си тръгна, когато аз пожелая – обърнах се към него аз.

Два дни след обявлението, че ще ми изхвърлят, Слав ми даде бял плик и заговори за дядо ми Сяро.

Малко разяснение: около река Струма, особено недалеч от извора й, край село Чуйпетльово, стърчат стари къщи, изградени от стари родове. Мъжете били пияници и побойници. Десетилетия, дори векове, оставало загадка как жените ги изтъпявали, как побойниците не ги смазвали и смачквали. Можех само да предполагам – дядо ми Сяро беше от рода Сярови, диви и жестоки типове, но никога не съм го виждала да повдига ръка срещу баба. Баба ми ми казваше Мария. Дядо ми поставил условие – ще и припише половина имат, ако приеме името Сара – коеуто означавало сяра, отровно име, не за момиче. За гол охлюв.

- Това държи юмрука му далече от мен – разправяше баба ми и ми показа едно шишенце. – Дядо ти ме прекръсти на Сара, он аз съм Мария. Жените в рода всички се казват Сара. Пази шишенцето. В него има отрова. Ако някой те удари с ръка или с дума, то ще те спаси.

Беше ми дала рецептата и беше добавила:

- Тази отрова помага на дърветата. Когато присаждаш, замазваш отреза с няколко капки и дървото се прихваща.

Дядо ми Сяро имаше девет внучета. Отклонявал се често към други жени, но беше достатъчно баба да го погледне вечер в очите и той млъкваше на мига. Достатъчно беше да му покаже шишенцето.

Това направих и аз сега. Показах на Слав едно шишенце – отличниците, които разсъждаваха за философските устои на света, ме наблюдаваха, но дали се изумяват или спят, за мене нямаше никакво значение. Дъното не се интересува от върховете. Дъното ги поглъща. То е в основата на всичко.

- Мога ли да видя шишето? – попита Слав.

- Може, но ще струва много – отговорих.

Така постъпваше дядо ми Сяро.

- Не се пазаря - заявяваше той. - Ако нямаш пари, заминавай. Аз съм зает човек.

Само на баба ми Мария, която бе нарекъл Сара, никога не приказваше за цена и за заетостта си.

- Ти - беше ми казал дядо . – Ти си Сара, носиш моето име, само ти от деветте внучета.

Другите внучета сякаш бяха червеи, не им обръщаше никакво внимание.

- Ти ще присаждаш – нареди ми дядо.

- Не искам – озъбих се аз . - Не те обичам. Искам да играя с другите деца.

- Тогава няма да ядеш – очите на дядо ми бяха зли.

Така ден и половина. Не ми даде нито залък. Плаках от глад. Накрая се огънах. Пих мляко, ядох. Отидох да присаждам дървета с него. Порязах се веднага.

- Щом намокри ножа с кръв, от тебе ще стане присаждач.

Стана. Първите три джанки, върху които присадих кайсии, се хванаха – до една. Знам защо – заради шишенцето на баба Мария. Отварата в него можеше да спре всеки юмрук и да изпрати човека при Бога или дявола, които според баба ми Мария бяха измислица, за да има на кого да се молят и с кого да се плашат глупавите хора. След години присаждане отварата на баба Мария престана да ми трябва. Обичах дърветата, присаждах ги цяла пролет, окопавах, поливах и те литваха към небето с клони и листа.

Когато ме видеха след гъстите издънки на сливите, хората от Чуйпетльово казваха тихо – „Сяра“.

- Името Сара присажда – каза ми баба Мария преди да издъхне. – Той е Сяро, майка му беше Сара, Дядо му е Сяро и всички бяха присаждачи. Тебе те кръстиха Сара. Ти присаждаш.

- Отвори плика – нареди ми Слав.

- Не отварям плик, преди да ми платят – повторих. Тъй или иначе щяха да ме изключат от елитното общество. Симона, момичето предпоследно по-успех, не можеше да ме понася. На нея щеше да й се наложи да стане дъно след заминаването ми.

- Добре – каза Слав. Пред очите на всички гениални философи извади пари. Петдесет лева, сто. Двеста и така до петстотин.
Винаги съм се съмнявала в Слав. В очите му имаше същия мраз, както очите на дядо ми, големия присаждач. Фигурата на Слав, тънка, ловка като нож, ме стряскаше. Забелязах, че Слав и брилянтните ми колеги се спогледаха. Защо не проявих прозорливост? Защо не допуснах, че ги свързва някаква схема срещу мен?

Защото не можех да предположа какво са постигнали и как са го подготвили. Групата ни носеше гръмкото название „Иновации“ – иновации с тези дърдорковци?

Глупавата аз – преброих бавно всичките банкноти, окъпана в славата на десетте секунди, докато брилянтните ми колеги ме наблюдаваха. Отворих белия плик –в него имаше калеми от сливови дръвчета. Прекрасни, дебели колкото малкия ми пръст, мечтата на присаждача.

- За тебе са – каза Слав. – Всъщност, ако не си се досетила досега, приеха те в проекта „Иновации“, точно защото можеш да облагородяваш дръвчета.

Косата му беше свело кестенява, очите кафяви, съвсем обикновен тип – и все пак, все пак… усещах заплаха. Такъв аромат на бадеми има бъдещето, в което не е написано нищо добро за тебе. Но аз не вярвах на суеверия. Бях убедена, че аз пиша бъдещето си с дясната си ръка.

- Искам да присадиш едни дървета – каза Слав. – В Чуйпетльово ми разказаха за рецептата на баба ти, за шишенцето, в което държала отварата.

- Искаш или молиш? – прекъснах го аз.

- Моля те да присадиш дивите издънки на сливи, с калемите, които ти дадох. Моля те.

- Молбите не струват пари – казах аз.- Цената ми е две хиляди.

- Хиляда – предложи Слав.

- Не се пазаря и не преговарям – казах. – Чу цената. Ако не можеш да платиш, отмини. Зает човек съм.

В този момент отново трябваше да се усъмня.

Всички брилянтни и светли членове от група „Иновации“ извадиха портфейли и портмонета. Измъкнаха цяло купче банкноти. Преброих ги. 1978 лева.

- Казах две хиляди – напомних аз.

- Искаш ли да вземеш часовника ми? – попита Слав.

- Не. Лаптопа.

- Окей. Сега ще отидеш ли да присадиш дивите издънки?

- Няма да ходя пеш. Ще ме закараш – казах. Дъното има лоши черти – нагло е. Но от дъното няма по-надолу, не можеш да потънеш. Без друго ме бяха изключили от иновациите.

Калемите бяха седем на брой. Прекрасни, свежи, с добре развити пъпки. Избилите издънки, които трябваше да присадя, бяха точно седем – далече от сградата, където блестящите ми колеги развиваха своите теории за света. Стената – висока и стабилна - образуваше затворено пространство, защитено от студен вятър. Тук би било добре за смокини, помислих си, докато пригаждах дивачките. Защо не се запитах – как се случи така, че броят на калемите беше точно колкото са издънките. Добре знаех, че при Слав случайности не съществуват. Приключих с всички присадки за 45 минути. Спечелих две хиляди и лаптоп. Не е зле за жена, която изключват от „Иновации“ поради вродените й мързел, ограниченост и тъпота.

Още един знак, който би трябвало да събуди подозренията ми.

- Сара, не забравяй, че си член на елитна група. „Иновации“ е висок символ – изрече високо Слав. Усмивката, покатерила се на лицето му, беше особена. Твърде особена.

И седемте фиданки поеха калемите на Слав. Прихванаха се. Не беше нужно да използвам рецептата на баба Мария. Ходех през ден-два да наглеждам присадките – радвах се, бях щастлива с тях.

- Красавици! – казвах им. Така се обръщаше дядо ми Сяро към дърветата. Единствено тогава в гласа му нямаше ръбове, с които срязваше баба Мария и мен.

Да, учудих се, когато забелязах, че цялата тежка група „Иновации“ начело със Слав се е събрала до входа на сградата за дискусии. Оттам можеха да наблюдават всяка моя стъпка. Гениите със сигурност бяха чули, че наричам дърветата „красавици“ и бяха решили, че съм луда. Защо ли иначе биха се взирали така в мен?

След минута разбрах защо. Помислих си, че наистина полудявам.

Седемте дървета, които бях присадила, се движеха! Крачеха. Плъзгаха се, тичаха към мен. Седемте нови присадки, избили към небето, ме обкръжаваха. Това беше невъзможно. Стволовете приближаваха упорито, заобикаляха, образувайки плътен кръг около мен. Пред погледа ми от всички страни стърчаха стволове. Това беше невъзможно – аз не съм луда. Внимавай. Гледай. Поех си дъх. Едва тогава осъзнах - почва и дървета се придвижваха едновременно, Не фиданките крачеха, крачеше земята, която държеше котените им. Седем ствола притискаха ребрата ми. Седем ствола, стегнали в менгемето си моето дишане. Стягаха, блъскаха.

Телефонът ми иззвъня.

- Нали помниш, че групата ни се нарича „Иновации“ – обади се Слав. – Калемите, които ти дадох, са иновативни, нали? - телефонът започна да вибрира, подскачайки с гласа на Слав.

Дърветата ме мачкаха. Сигурно вече имах счупени ребра. Клони се забиваха в челото ми.

Задушавах се. Отивах си. Изведнъж пръстите ми напипаха шишенцето – съвсем празно, единствено по външност наподобяващо онова, в което баба Мария държеше отварата.

Измъкнах го. Беше много мъчно, но го вдигнах над главата си . Така понякога баба ми Мария го размахваше под носа на големия присаждач Сяро.

Дърветата замръзнаха на месата си. Стволовете се отдръпнаха от костите ми. Земята престана да крачи срещу мене. Какво правеха моите присадки? Каква нова лудост замисляха? Клоните им рязко дадоха кръгом и се втурнаха – как въобще е възможно дърво с корен да се втурне – земя, корени, клони, листа, дървета затичаха към брилянтните ми колеги от общество „Иновации“. Обкръжиха Слав –седем присадени фиданки притиснаха мършавия като плъх човек.

- Спри ги! Сара, спри ги! – изкрещя високата тънка фигура.

Блестящите ми колеги побягнаха кой накъдето свари. Това беше поредният знак – иновативните не бива да се подиграват на човек, който се казва Сара.

Знаех какво ще правя следващата година – щях да измисля калеми, които могат да накарат дърво, земя и корен да режат.

- Спри ги, Сара. Моля те – беше очевидно, че Слав се задушава. Клони го подпираха от всички страни.

- Пет хиляди – казах аз.

Никой никога не бива да твърди, че знае кой е дъно и кой блести.