Беше хубаво в хижата - Коледен разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 24 декември 2022 в 08:00 10067 0

Здравка Евтимова

Снимка Сергей Антонов/OFFNews

Здравка Евтимова

Неда се беше държала като много глупаво момиче. Но ако и сега трябваше да го направи, пак щеше да постъпи така. Беше повярвала, че когато е оставила в мислите на някого своята нощ, този човек ще забрави, че на света има посоки, сезони и студ. Тя беше запалила луна в хаоса на дните му, беше му подарила небе. Но сигурно нещо в подаръка й се беше повредило. На сутринта – тогава беше още по-ледено в хижата, макар че не беше навалял сняг - Явор й каза:

- Отивам си.

Отначало Неда не повярва. В кожата й запълзя таралежът на страха, с остри бодли, гладен. Страхът е празно пространство, тъмно наистина, но тя сама го беше създала. Затова, напомни си Неда, когато някой си тръгне, не се страхувай. Не мисли за пътя, който го отвежда далече. Важното е, че пътят оставя на мястото си. Всеки може да тръгне по него, но може и да се върне. Поеме ли човек на някъде, значи търси сутрин само за себе си. Тя имаше сутрини за целия свят. Страхът беше потекъл като река в мислите й. Но всяка река има брегове, от които водата не можеше да избяга. Тя, Неда, беше здрав бряг. Мътните бързеи престанаха да я плашат.

Явор я беше накарал да почувства, че е житно зърно. Малко и леко, но майката на житото е земята. Има залез, защото има земя. След залеза идва изгрев, защото земята не бяга никъде. Тя е търпелива. Нивата превръща зърното в хляб за гладния. Неда беше залезът, родил нощта, когато Явор изпя „Девойко мари хубава“. Тя разбра - ако човек си помисли „Щастлив съм“, трябва да пази тази невъзможна дума от злословие, от хвалби, от лъжа. Щастието е щедро. То опитомява самотата. Лекува. Връща се при теб, ако си запалил място за него в мислите си. Нека човекът си отиде. Ако ти е подарил невъзможната дума, мисли с добро за него. Не хвърляй сянка върху песента, която е изпял в твоята щастлива нощ. Не пълни с мрак тясната стая в хижата, макар че е студено. Студът с Явор беше щастлив.

- Да си много здрав – прошепна Неда. – Навън е страшен мраз.

Човекът, който ти е подарил щастие, е вълшебен, просветна в ума й. Често си бе мислела за пламъка на свещта. Свещта се обърнала към слънцето – „Благодаря ти, че светиш. Малка съм, силата ми е нищожна, но се опитвам да дам цялата си светлина на човека който е изгубил пътя си.“ Сага Неда беше изгубила пътя си, но не се плашеше. Човек е път – стига да поиска посока и да тръгне по нея. Честит е, ако някоя свещ му подари пламъка си.
- Ще сляза пеш до града – каза Явор.

Беше тъмно. Понякога тъмнината помага да виждаш по-ясно ума си. Зимата плетеше приказки от лед, нямаше сняг. Неда обичаше белия цвят.

- Благодаря ти, Яворе – каза тя. Беше прогонила студа от гласа си, нямаше нужда от него. След края на изречението Неда порасна за минута повече, отколкото друго момиче би пораснало за цял живот.

Той не я погледна. Багажът му беше опакован грижливо. Явор вършеше всичко акуратно, премерено, обвиваше в мълчание вещите, пътищата си, присъствието си, но тишината е безценна. Неда вярваше в мълчанието. То беше бащата на мъдростта.

- Ти ме направи щастлива. Не съм знаела какво е това.

Явор нищо не каза. С него тишината не се превръщаше в страх. Зимата беше светъл, но страшен сезон.

- Не ти казвам довиждане – продължи тихо Неда. – Вече не си онова момче, което изпя „Девойко мари хубава“. Отиваш си. Променил си се. Добре. Аз ще помня гласа, който ми подари всичко на света.

Тя вече знаеше какво е човек да се превърне в небе. Това почти никога не се получава, но с Неда се беше случило. Струма, която беше майката на нощта, се побра в сърцето й. Неда успя да сдобри двата й бряга. Може би Явор и тя не бяха бреговете на една и съща река, но бяха едно и също небе. Нямаше смисъл да му обръща гръб – това означаваше да обърне гръб на слънцето.

Явор я гледаше. Мълчанието му беше красиво – тишината преди човек да си отиде е добра. Неда не биваше да я убива с приказки.

По-добре да помисли как да плати семестриалната си такса за университета. На Коледа баща й щеше да бъде в Каварна, където го беше отишъл, защото беше пресметнал, че Каварна е най-отдалеченият град от дома на майка й.. А може би бе заминал на още по далечно място, разстоянието до което дори математиката не можеше да изчисли. Неда щеше да празнува сама у дома. Толкова хора щяха да го направят. Беше разказала на Явор за онзи невъзможен мост над Струма, от който реката не искаше за си тръгва - затова бе оставила тук най-топлите си води и флотилията от малки патета - заради тях над моста се съмваше най-рано в целия град. Гимназистите, този огромен, неразумен облак от смях, спираха на моста, понякога се спречкваха, понякога се влюбваха и тогава мостът изглеждаше още по-красив. Но хижата беше съвсем различно място – тя бе показала на Неда къде живее щастието.

- Слушай – каза Явор.

Беше му разказала за най-тъмния път, откъдето дори бездомната глутница кучета се боеше да мине. Отвъд лая на глутницата се издигаше – всъщност съвсем не се издигаше, а мигаше схлупено техният блок. Там мъждукаше гарсониерата на майка й. Жената нямаше да се прибере дома тази Коледа, както се беше случило на предната и на по-предната. Но Неда обичаше тишината.

Една вечер Явор й каза, не няма пари за кафе в кафене „Романтика“, но има за една картонена чаша от машината пред гастронома. Беше прекрасно кафе. Неда му показа прозореца на петия етаж – там още висяха двете бели ризи, които беше изпрала за следващите дни на работа.

- Можеш да дойдеш при мене – беше му казала Неда. – Парното не работи, ще пуснем духалката за половин час. Ще стане топло като в пещ.

Не стана топло като в пещ.

Той не дойде, но мълчанието му позволяваше на историите в ума на Неда да отидат по местата си. Явор й подаряваше цяла седмица очакване. През това време измислиците в ума на Неда се опитваха да поемат нанякъде. Неда беше учила детето на братовчедката си – един страхотен юнак – да ходи. Хващаше с два пръста якичката на гащеризона и дребосъкът си въобразяваше, че някой го държи. Неда отдавна беше пуснала ръба на дрешката и малчото правеше първите си безразсъдни, клатушкащи се стъпки към бебешкото креватче. Очакването на Явор й подаряваше такива стъпки – тя задържаше с два пръста ризката на историята, превръщаше я в думи и я пазеше, докато узрее в разказ и се научи да ходи по широкия свят.

- Ще ходя по широкия свят – беше й казал Явор но с него човек не можеше да се усети дали той приказва сериозно, или просто хвърля ласо във въздуха ,за да улови вятъра.

- Аз съм широк свят - беше отвърнала Неда. - Зимата цял ден кръжи около мене и не вижда края ми. Заведи ме у вас Явор не я заведе. Отидоха на тази хижа – беше студено, но ясно. С него навсякъде беше ясно. Явор я беше научил да мисли за широкия свят. В гарсониерата на майка й парното отдавна не работеше. Грееше за малко печка - само в кухнята до леглото на Неда.

- Тясно - беше реакцията на Явор.

- Топло – беше допълнила Неда.

Голямата стая или холът, както бомбастично го наричаше майка й, беше натъпкан със стари куфари. В тях майка й пазеше дрехите си за зимата. Старите й палта, демодираните пуловери отдавна бяха станали приятели на Неда и тя нямаше да бъде сама на Коледа. Самолетните билетите по празниците бяха скъпи. Майка й не можеше да си ги позволи. Двете щяха да се чуят по Вайбър и щеше да е много хубаво. Наистина много. Гласът на майка беше празник. Неда го обичаше.

- Защо не тръгваш? - попита Неда.

Багажът – един неголям зелен сак - чакаше на пода. Неголемият сак се обърнал към планината: – „И аз тежа, и ти тежиш. Роднини сме. Все пак благодаря, че ме научи да тежа.“

Явор отново измърмори „Слушай“ – често с тази дума започваха измислиците, които й подаряваше. Мълчанието му беше езеро, беше дори прах по ъглите в гарсониерата на майка й. Този прах създаваше у Неда усещането, че самотата е къса улица, в края на която те чака приятел. Сега Явор беше светлината на свещ - тя не топлеше но беше мека и добра.

Нямаше смисъл да му задава още въпроси. Явор беше мълчалив човек. Висок, тъмен. Винаги успяваше да попадне в историите, на които Неда помагаше да проходят.

Тогава се случи нещо глупаво. Нещо напълно противоречащо на здравия разум.

Явор я целуна. Съвсем леко. Вместо довиждане, мерна се в ума на Неда.

- Аз съм същото момче – каза той. – Няма да тръгвам. Сега е Коледа.

Измислиците му нямаха край. Неда непрекъснато трябваше да ги учи на разни неща.

- Какво? – попита тя. Човек не можеше да бъде сигурен кога Явор хвърля ласо, за да улови небето. Неда беше облак и всеки можеше да я хване без ласо.

- Същото момче съм – повтори той.

Едва ли щеше да изпее още веднъж песента за онази девойка, хубавата.

Но беше страхотно в хижата.

Студът беше разкошен.

Тишината беше от злато.

Така е то на Коледа.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Можеше ли да спасим убитата Силвия?