Алек Попов: Абсурдизмът и критично-етичният ум

Последна промяна на 03 август 2019 в 08:50 8867 0

Защо избра да погледнеш назад чрез остър хумор? И какъв е рискът, че сатирата би могла да вземе превес над прецизните анализи, които всъщност правиш, докато правиш проучвания за роман?

Не съм избирал. Просто следвам природата на ума си, без да правя тънки сметки за ползите и вредите от този подход. Следвам и изследвам. Иронията и сатирата се раждат именно в процеса на анализа, който по дефиниция е критичен спрямо действителността. Мисля, че съществуват две основни нагласи на ума: критична и апологетична. Първата е предпоставка за демокрация. Втората – за авторитаризъм.

За кого пишеш? Питам, защото и ти си коментирал фрагментацията днес (особено заради социалните медии), както и факта, че мнозина не разбират, други живеят в своя си балон и общуват в напълно затворени кръгове.

Май и друг път съм го казвал, че пиша за малко на брой, много конкретни хора, чиeто мнение, вкус и критерий ценя. Бих могъл дори поименно да ги изброя.

Благодаря (смях).

Моля. Но това не значи, че книгите ми не достигат до един много по-широк кръг от читатели, които споделят сходна гледна точка към света. Съдейки по обратната връзка, която получавам, това са хора критични, образовани и независими по дух. Сам се досещаш навярно, че това не е най-масовият човешки тип. И тук не говоря само за България – навсякъде е така, но у нас, поради чисто демографски ограничения, тази прослойка е по-тънка. Тази публика е доста взискателна и трудно ще я прилъжеш само с лакърдии.

Какво се губи при преводите на твоите творби, според теб?

Онова, което обичайно се губи при превод. Тънкостите на езика. Нюансите на речта. Иронията, която носят определени думи, историята, която е закодирана в тях. Всъщност това не ме тревожи особено, тъй като в оригинал тези неща винаги ще останат достъпни, а и по принцип те правят впечатление само на ограничен кръг читатели.

Дойде ли време един от нас, малцината, да направи компромис и да започне да говори на езика на масите? Това ли е начинът да постигнем истинска промяна на културните кодове?

Не знам за кои точно маси говориш. В момента, в който започнеш да възприемаш хората като маса, излизаш на терена на демагогията, където важат съвсем други закони.

Да се изразяваш разбрано и ясно, без клишета, с чувство за хумор, без интелектуална надменност, но и без фамилиарно заиграване с „народната душа“, какво по-хубаво? Но ако имаш предвид онзи евтин популизъм, който въздейства на най-първичните инстинкти на тълпата и гъделичка колективните ѝ комплекси... Дълбоко не вярвам, че по този начин може да се постигне каквато и да е промяна. Който е поел по този път, обикновено деградира до нивото на този език, а не обратното – да издигне т. н. „маси“ до своето ниво. Езикът все пак е отражение на мисълта.

Кой е най-големият урок на миналото, който така и не научихме?

И малкото, което сме научили, все е от полза. Например: не се занимавайте с Македония! Това винаги води до национална катастрофа. Но уроците от миналото рядко хващат „дикиш“. Може би само тези, които са ги изпитали на собствен гръб, са склонни да не повтарят същите грешки, но тях вече ги няма. Работата с паметта е тънко изкуство. По-лесно ни е да се гордеем с неща, които нямат пряка връзка с нашето „сега“. И това е предвестник за разочарования.

На какво (или кому) се уповаваш днес? Какво те кара да продължаваш да пишеш, и то на български, тук и сега?

Нямам особен избор, освен да пиша тук и сега, съгласи се. Как го беше казал Казандзакис: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм...“

В „Христос отново разпнат“.

Да, това е и епитафията над гроба му. Изглежда по-лесно да го кажеш от отвъдното. Но аз все пак се страхувам понякога. Че няма да смогна да разкажа всички истории, които са ми на сърцето, например. А може би това не е чак толкова страшно и не всички истории си струва да бъдат разказани? Дори не се замислям вече на какъв език пиша. Работя с това, което имам. Марина Цветаева беше казала: без значение е на какъв език не те разбира никой.

Тя казва и нещо по-важно: „Умирая, не скажу: была/И не жаль, и не ещу виновных/Есть на свете поважней дела/страстных бурь и подвигов лобювных“.

Да... (Пауза) Благодаря ти, че ми напомни.

Как разграничаваш тънката линия между писател, творец и интелектуалец, и къде в „спектъра“ искаш да присъстваш? И нека да премахнем тежкия (и безумен) контекст, в който вирее думата „интелектуалец“ в България, като че ли е най-пошлото и долно състояние на света.

Аз съм преди всичко писател. Това е занаят. Другото е по съвместителство, тъй като се предполага, че писателят е и интелектуалец. Но има твърде много интелектуалци без занаят, което навярно е причината това човешко състояние да не се приема чак толкова сериозно.

Сблъсъкът „Изток/Запад“ неимоверно занимава всеки от нас, който се опитва да обясни последните 30 години (след Фукуяма). Но не е ли време да кажем, че тази дихотомия е толкова впита в общественото съзнание, че се превърна в мисловен модел?

Твоят въпрос ме връща към разсъжденията ми по повод един мой разказ, писан в началото на 90-те: „Метаболитните хора“. Някой се беше сетил за него и ме попита как виждам днес отношенията между Източна и Западна Европа през призмата на тази метафора. Част е от сборника „Митология на прехода“, който обаче трудно се намира по книжарниците. Ето накратко за какво става дума. Ученият Густав Шмайхел изобретява метод, т. нар. „метаболитна терапия”, чрез който хората могат да се хранят с човешки екскременти. Политиците на Запад съзират в това шанс да се преборят с кризата в Източна Европа, без да нарушават комфорта на собствените си граждани. Хората на Изток се подлагат масово на т.нар. „метаболитна терапия”, а от Запад потичат тонове лайна под формата на хуманитарна помощ. Сделката е нещо от сорта: храна срещу спокойствие. Но резултатите са противоречиви. Освободени от досадната грижа за насъщния, източноевропейците се отдават на духовно развитие - процъфтяват изкуствата, културата и науката. Докато Западът се оказва „впримчен в капана на собствената си щедрост”: налага му се да произвежда все повече „суровина”, за да изпълнява „хуманитарните доставки”. Въвеждат се задължителни норми за всеки гражданин и т. н. по спиралата на абсурда… Докато великата някога цивилизация се превърне в машина за лайна. Разказът е сатирична дистопия в добрите традиции на Суифт, Оруел и Хъксли, и, разбира се, е силно метафоричен. В него са намерили израз някои от интуициите ми от началото на т. нар. „преход“. Като че ли развитите богати общества стават заложници на собствения си успех. Всъщност това важи и за индивида. Настъпва някакъв предел, отвъд който всичко се обърква. Така и се нарича: криза на предела. Не съм сигурен точно как работи, но може би има нещо общо със ситуацията днес. Животът явно не се свежда само до имането и нямането – нещо, което сякаш пропуснахме да забележим в началото на 90-те. За хора, израснали в условия на дефицит, това е напълно обяснимо. Но изобилието сякаш води до същото. Човек забравя, че просперитетът е само функция на нещо по-голямо и се вкопчва в конкретните материални придобивки. Не случайно е казано: ако някой прекалено много се страхува да не загуби нещо, ще го загуби.

Да намеся и Хюм: той говори за седем вида философски отношения. Най-важното от които е причинността. Т.е. ние не можем да се разсърдим на „прехода“.

Според Хюм, да. Но ние все пак си псуваме... (смее се). На това му се вика да изтеглиш късата клечка на историята. В съзнанието ми на човек, преживял Студената война, сблъсъкът Изток-Запад ще си остане завинаги свързан с изкуственото разделение на Европа след Втората световна война. Западната част продължи нормалното си развитие, докато източната преживя жесток социален експеримент, който хвърли жителите ѝ в бедност и унижение. Този опит като цяло не бе разчетен съвсем правилно на Запад. След промените всички, включително Фукуяма, много прибързано и лекомислено решиха, че нещата някак си от само себе си ще се наместят. Дошъл е краят на Историята и какъв живот ни чака само... (смях). Те, източните хора, всъщност изобщо не бяха подготвени за тези промени и донякъде не ги и желаеха особено, тъй като се досещаха, че добре подрената им къщичка ще се разбърка. Не бяха оценени истинските размери на бедствието, което беше държало в лапите си половин Европа половин век, а в случая с Русия – още по-дълго. Нахвърлиха се на икономиката, съвсем не безкористно при това, без да се държи сметка за психологията на този сложен преход. Хората и без това бяха травмирани, бяха хвърлени без всякаква подготовка на пазарните стихии и оставени да се оправят кой както може. Отсъстваше онзи дух на солидарност и взаимопомощ, който въздигна Западна Европа от руините на Втората световна война. Ето един урок от историята, например, който не беше научен. Западна Европа забрави, че е била на същия хал и дори се опита да представи разликите в стандарта на живот едва ли не като непреодолима културна бразда. Тежък еснафлък, от който винаги са си патили. Еснафлъкът има свойството да се изражда в сълзлив сантиментализъм, подхранващ социалните утопии. А ваксината срещу този вирус може би се намира именно тук, в Източна Европа.

Но да не се възгордяваме от страданията си! Изолацията по време на комунизма позволи тук да оцелеят други вируси, не по-малко опасни. Лечението за тях пък се намира на Запад. В този смисъл, ако не искат да бъдат разкъсани от собствените ни демони, бившият Изток и бившият Запад са обречени на взаимодействие.

Всеки малко по-хитър апроприира ключови думи като „либерал, консерватор, демократ, социалист“ в своите безумни „проектчета“, които се превръщат в стандарт. Как можем да обясним на следващи поколения, че всъщност нещата са другояче? Ти, например, се бориш срещу „романтиката“ на тоталитаризма. Но чува ли те някой?

Когато пиша, избягвам да се боря с друго, освен със себе си. Камо ли с романтиката на тоталитаризма! Няма такава. Има набор от пропагандни клишета, които съм деконструирал по съвсем естествен път, докато работех върху романите за сестри Палавееви – предполагам, че имаш предвид точно тези произведения, макар че темата присъства и в някои разкази. Един от тях лично си пускал в „Егоист“ – „Спомени за косачката“.

Разбира се. С незабравимата Кони Лапалайнен, предполагаемата финландска любовница на Ленин. (смях)

Аха... Но романтиката на революцията е нещо по-различно – винаги е съществувала и ще съществува, за да вдъхновява хората за борба срещу несправедливите потиснически режими. Общо взето, революциите са като земетресенията – може донякъде да ги предвидиш, но не и да ги избегнеш. Те са обречени на крайности, поради скалата на разместванията и трусовете в обществото. И винаги са играли огромна роля в изкуството, което работи именно с крайните човешки състояния. За мен беше особено важно да вплета тази енергия в наратива. Волята за промяна, която е двигател на всяко истинско приключение! Не съм сигурен доколко нашето общество беше подготвено за тези книги, макар че не мога да се оплача нито от критичните отзиви, нито от продажбите. И все пак, струва ми се, че сериозният им прочит тепърва предстои.

А за повече контекст: какви са твоите политически убеждения по скалата „либерал/консерватор“, „ляв/десен“ и т.н.?

Хашек казваше навремето, че е привърженик на „Партията на умерения прогрес в рамките на закона“. По принцип, не смятам, че убежденията са нещо, издялано в камък. Както си се убедил, така може и да се разубедиш, ако видиш, че една идея има вредни последствия и сее предимно мизерия и смърт. Това не е опортюнизъм, както и сляпата лоялност към идеи и личности не е добродетел. За някои проблеми има ляво решение, за други – дясно, има и чисто човешки решения, които не са нито леви, нито десни. Не съдя за човека по етикета, а по етиката! По това как постъпва в критичен момент, изискващ смелост, човещина и почтеност. Има неща, които никога няма да приема: свеждането на хората до средства за постигането на чужда цел, робството, корпоративното зомбиране, фанатизма, морализаторството и цензурата. Харесвам поп-арта, музиката от 60-те и 70-те, нудизма, отворения код... Прецени сам в кой ъгъл на таблицата се намирам. За мен либерализмът е по-скоро начин на мислене и житейска практика, а не кабинетно занимание. И мисля, че либералните ценности изгубиха много от това, че започнаха да бъдат налагани като догма от разни дълбоко нелиберални в същността си индивиди.

Каква е най-голямата грешка на всички нас, които не успяхме да „завършим“ прехода?

Страхът. И това не е грешка, а грях! Страхът да се изправим пред близкото минало такова, каквото е. Да се прочете, да се изгребе, да се погребе. Но май избързахме с погребението... Оттам тръгват всички беди. Някак си твърде лесно приехме тезата, че такова било времето и няма конкретни виновници за всички безобразия, вършени през този период. Заметохме и жертвите под килима – нещо, което една уважаваща себе си нация просто няма право да извърши. Да погребеш не значи да забравиш, а да изпълниш сложен ритуал на помирение с мъртвите, който се предшества от разкаяние. Призванието на десните беше да потърсят отговорност, а на левите – да я поемат. Това не беше свързано с чак такива опасности, но и двете страни се скатаха от историческите си задължения. Едните да не си развалят бизнеса, другите - да не си загубят електората. И съвсем заслужено изпаднаха от властта. После нямало историческа справедливост. Има, и още как! Но няма да седнем да плачем за тях на фона на общата безпаметност. Боя се, че не осъзнаваме до каква степен това засяга всички: и десни, и леви, и либерали, и консерватори, дори тия, които никога не гласуват. Миналото е страшно именно със своята недоизказаност.

Оттам идват призраците и кошмарите. От тъмните ъгли на подсъзнанието, където сме изтласкали тези неща.

Много точно! Имал съм среща с тях. Предполагам, че и други са имали. Това е на границата на паранормалното. Ако намеря сили, някой ден ще ви разкажа. Боя се, че сключихме дяволска сделка с паметта. Приехме да живеем с нещо, което бавно и невидимо ни отравя, като ерозира фундаменталните ни понятия за добро и зло. Ако бях суеверен, бих казал, че сме се натоварили с много тежка карма.

Чувстваш ли остро масовата липса на ирония и самоирония днес? Общуваме по нов модел, който вече изцяло не позволява да има „етажи“ в общуването, да има втори, че дори и трети смисъл?

Нека не се заблуждаваме. Самоиронията никога и никъде не е била преобладаващо състояние на духа. Хората са склонни по-често да се обиждат, отколкото да се смеят над себе си. Не търси у тях чак толкова много планове. Човекът има само два интереса, както е казал Хармс: земен – храната, пиенето, топлото, жената, отдиха, и небесен – безсмъртието. Иронията е продукт на културни натрупвания. Парадоксът е, че живеем в постмодерна ситуация, докато голяма част от обществото още пребивава в някакво предмодерно състояние. За това грях носи и закостенялата ни образователна система. Цели сегменти от литературата и изкуството – и то именно тези, които формират критично мислене и модерно светоусещане – са изключени от българското образование. Откъде тогава да дойде иронията?

Ще цитирам една твоя скорошна реч и ще те помоля да коментираш: „Шегата е тест за интелигентност, на който следва да се подлагаме всеки ден.“

Бих добавил и останалото от този пасаж: защото без интелигентност няма и толерантност. А без толерантност сме загубени. Целият текст може да се прочете в мрежата. Има го на български в сайта на в. Дневник, на македонски в офф. нет и на английски в списание the Bridge. Заглавието е „Босът на старата чаршия“.

Често те оприличават като писател „абсурдист“ – което, по моему, е глупост. Но има ли по-голям абсурд от този, в който сме живели, и в който, някак постулирано, живеем и днес?

Не знам защо всеки път се налага да откриваме колелото или топлата вода. Човешкото съществуване е абсурдно. Свикнете най-сетне с тази мисъл! От зората на сътворението, та до ден днешен. Един абсурд сменя друг. Имаме ли основание да мислим, че 19-ти век е по-малко абсурден от 20-ти? Цялата разлика е, че днес си даваме по-ясно сметка за тази ситуация, благодарение на екзистенциалистите – вечна им памет! А що се отнася до етикета, вече знаеш какво мисля за тези неща... Впрочем какво му е лошото да си „абсурдист“, като изключим терминологичната несъстоятелност на това определение? Не се сещам за голямо произведение, което да не разглежда абсурда на съществуването под един или друг ъгъл.


Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и авто