Аксиния: разказ от Здравка Евтимова

Тя е от мрамор, не се отмества от думата си, не се накляна според вятъра, а вятърът се отмества да й направи път. Това е майката на моя баща, Аксиния. Преди да си събере багажа и да отиде на печалба в Испания, майка ми отишла при Аксиния.

- Това е дете на Никифор – заявила мама, а баба ми й отвърнала:

- Синът ми няма дете. Не ми е казвал такова нещо.

- Аз ти казвам – отрязала мама. Тя е такава – с думи те разсича и щом я видят по улицата, хората предварително тичат до тях да си вземат риванол. – Оставям ти дребното да го гледаш. Ще ти платя.

- Няма да го гледам - прекъснала я Аксиния. Тя също е майсторка на резитбата с думи, омесени от ръжда и киселина. Луничавите жени в тоя широк на глупост квартал Калкас освен да режат, варят и къкрят отвари. Не за смърт, защото смъртта си знае сметките и съвсем не бива квачка от Калкас да й се бърка в делата.

Жена луничава, особено ако се казва Аксиния, прави извлек за мъка – сипваш на някого, засвяткал се да пие ракия, половин капка от мъката в извлека. На сутринта нещастникът вие, същинска сирена, и всичко го боли. „Ако пък тръгнеш да надигаш и не дай си Боже, вдигнеш пестник насреща да ме удариш, утре ще се събудиш умрял,“ - казва му луничавата Аксиния и ѝ имат страха. Аз най-много.

- Няма да гледам това парцалче!– извикала Аксиния към мама, плюла в тревата и добавила: - Синът ми не хода с пропаднали свраки като тебе.

- Не ходи, но има дъщеря от пропаднала сврака като мене – уточнила мама. Тя, разказвали са ми, била бързорека и устата й побеждавала всички останали усти.

Аксиния е повече чук, отколкото жена. Видяла обаче, че с мама не се излиза на глава, избутала я извън къщата, отвъд прага и хлопнала вратата пред новородено (мен) и под носа на прясната родилка. Майка ми нито дума повече не отронила, зарязала пеленачето (мен) пред прага и дим да я няма.

Комшийките гледали – но били само три, къде ти комшийки по това време, те били на работа в София и това е обяснимо - живот тежък като градушка, всеки ден те бие, но не те убива – ако теб смаже, кого другиго ще блъска? Ти трябва да родиш друг човек, за да има кого да сплескат годините.

Обаче небето още не е родило градушка толкоз глупава, че да й стиска да се хвърли върху русата Аксиния.

Чугунената установила, че парцалчето лежи и блее по-жално от яре на прага й. Че е проклета, проклета е русата. Ако не си проклет, как ще оцелееш в тоя размирен край? Тук всеки се огъва на север и юг, за да ти продаде праха, дето ти самата си изсмукала от пода с твоята прахосмукачка.

- Нено! – викнала Аксиния, но мама или се хвърлила в първия рейс за София, или в маршрутката за Радомир, а пеленачето продължавало да лежи и да зее от земята.

В Калкас имало една комшийка, Даряна, висока жена, която се прочула, че коси два декара двор по-равно от мъжете. Та тя имала бебе кърмаче Панталейчо.

Аксения ме взела, огледала ме. Посиняло в мутричката бебе, не разбрала дори момче ли е момиче ли. Момиче било. Разгънала одеялцето и установила, че освен момиче, съм и луничава – по гърба и по ръцете светели луничките ми. Луничавите в Пернишко особено ги ценят. Те са отровителки. Ако ашладисват дърво, то се хваща и ражда сто години. Ако луничавите искат да те окрадат, костите ще ти извадят и отмъкнат, без да усетиш.

Но най-опасно е, че сърцето ти вземат и докато не намериш луничава жена, дето ти е отнесла сърцето, ходиш като без глава, без очи и без нос. Без крака и без обувки ходиш и нея виждаш в маршрутката за Радомир. Виждаш в обелката от сандвича си. Ако пък луничавата ти сготви супа от сирене, тогава ще знаеш защо си се родил под това грозно слънце – да го гледаш пожара му, да го обичащ въпреки че те пържи и пърли, и превръща кръвта ти в пот. Без луничавата няма живот - това постната й супа от сирене.

Думата ми е за комшийката Даряна и нейното момченце Панталейчо – то е яко и два пъти по-яшно от мен, но на Даряна й оставала цял буркан с кърма. Аксиния ме носела на Даряна да ме кърми. Аз съм била слаботелесна като косъмче, но кърмата на Даряна била здрава, Аксиния стояла над главата на горката комшийка и я карала да изгълта цели тави марули, за да има мляко.

От деца си играем с Панталейчо, а като престанахме да сме деца, той се заплесна по една съученичка. Разбрах колко е лоша обичта и се усъмних, че луничавите са самотен народ.

- Обичта е хубава – скара ми се русокосата. – Разделяш се с някого, за да намериш друг. Затова си жена.

Но аз бях много глупаво момиче. Самотата е особено време – с хора си, а все едно хората ги ням. Значи няма от кого да се страхуваш. Защо си такова перде, обръщаше се Аксиния към мене.

- Не съм перде, самотна съм – обясних й.

- Глупачка!

Но съм луничава, мама също била като мен. Ако си жена и луничава край брега на Струма, като направиш нещо, то ще изтрае по-дълго от моста, издигнат преди триста години, от вятъра по-често ще се връща в града. Затова Аксиния вместо да ме занесе на кметицата Мария за осиновяване, или на полицая Петрачко, ме прибрала и ме писала с нейното име Аксиния. Тя е синеока и силна, аз съм с кафяви като есента очи и по-силна от есента. Баща ми скитал по света, но по едно време се върнал. Видял ме и предложил: „Мамо, ако искаш да я занеса на майката на Нена. Тя да бере гайлето на тази ревлива гайда.“

- Тя е луничаво дете и ми носи името! Аз ѝ го дадох, а съм стисната жена. Никому нищо не отпускам без сметка. Ситната Акса пък на никого. Аз ще го отчувам това сукалче. Не си ли чул - в къща, дето реве луничаво, до одеялото му живее радостта.

Такава е. Аксиния измисля глупости на търкалета и ги търкаля, докато им повярваш.

- Грабвай мотиката, момиче. Отиваме да копаем царевицата. Няма да ми казваш бабо – нареди ми тя. – Аз баба никога няма да стана. Дори да легна да мра, съм Аксиния, разбра ли. Аз не одъртявам.

- Добре, бабо – потвърдих аз.

Тя ме плесна по врата. Този ден не ми даде обяд.

- Всеки човек е отрова – каза ми. – Обаче като поемаш по мъничко от отровата, тя става лекарство. Важното е да вземаш по мъничко от човека, за да е лекарство.

- Разбрах, бабо.

Още един около врата. Само хляб за вечеря.

Баща ми ту се мяркал в Перник за кратко, ту потъвал. В Англия го духал вятърът, в Испания и кой знае по какви пътища го търкалял животът – толкова тесни, че дори географската карта се срамувала от тях. Като се връщаше у дома, ми донасяше все някаква евтина плюшена играчка. Баба се заканваше да ги изхвърли всичките, но аз не давах и ги трупах върху леглото си.

– От тате са – напомнях й.

- Не сме сигурни, че е твой тате – отряза тя и още през януари изгори в печката едно по едно мечетата, еленчетата и мишките от плюш. Но аз не плаках – играчките ставаха пушек и ходеха със зимата по целия свят. При това Аксиния мразеше някой да й циври и ако това се случеше, му даваше само хляб на вечеря.

- Разбрах, бабо – казах. - Но ти не разбираш. Тате е.

- Не съм ти баба. Аз съм Аксиния – отсече тя и тя ме остави без пържени картофи на вечеря.

Луничавите са особен народ, ако се съди по мене. Например седя с хора, но ме няма там. Беше началото на юни – в началото на юни стават все такива неща, че луничките се отчайват и искат да избягат от кожата ми. В първата събота на лятото валя дъжд като река. Но аз обичам дъжда, той ми е брат и сестра. Излизам в гората да не ме подиграват комшийките и щом вали, тичам и хвърча. Мокра съм и знам, че капките стават лунички, а луничките - дъжд. Аз се превръщам в парче небе и искам да стъпя на земята.

Така се появили хорага. Небето е слязло в Перник, пораснали му крака и се родил първият човек. Значи човекът е повече небе, затова няма край - нито добрината му, нито злината му, нито луничките му. Нито хубавото в очите и ножът в ръцете му. По едно време слънцето се уморило. Спуснал се залез, от земята поникнали дървета, домати и чушки. Облаците се събрали да си отпочинат и да родят водни капки. Така, че дори да е лош човекът и злобен да е, и самотен, все някога ще тича под дъжд и ще разбере, че е парче небе.

Този ден аз разбрах, че съм небе. Една луничава жена с черна коса и хубаво лице, каквито са повечето съседки по нашата улица, дойде и викна:

- Аксиния, идвам за дъщеря си.

Аксиния, която не ми беше баба, изфуча:

- Дотътри се, значи. Добре. Трябва да платиш. Колко време я гледах – остави ми я парцалче, стана момиче.

- Ще платя – каза жената. Беше висока, с кафяви очи като есента, точно когато започва студът.

- Водила съм сметка – каза Аксиния. – Ще платиш много. - Беше висока и руса. Въобще не побеляваше, напротив - косата й а ставаше още по-жълта от боята, която й купувах от супера. Стоеше й хубаво. На Аксиния всичко стоеше хубаво. Дрехите от втората употреба, новите дрехи и чантите, които й подаряваха приятелки и врагове за силните й отвари, които вареше и бъркаше.

Дереше до кост и отвъд кост дереше Аксиния. Но да накараш побойник да се свие като гъсеница от болка – за това си струваше да се бръкнеш. Излизаш напред, главата ти вдигната като знамето пред кметството и казваш – „А си ме ударил, а утре си се събудил умрял, човече“. Лесно е да извикаш това в ухото на побойника, омотан като кълбо сезал от болка.

- Да видя колко ще дадеш, Нено – каза равно Аксиния, още по-руса в началото на юни. В събота русите не остаряват, подмладяват се, особено Аксиния.

- Толкова - каза жената и извади тесте пари – в евро.

Сините очи на Аксиния станаха лилави. Тя много обича да гледа Евро.

- Аз не само я отчувах. Водих я на училище. Аз я изучих. Може да вари извлек за болка. Може да седи с двайсет човека и все едно никой няма край нея. Накарах я да не се плаши от самота. Това струва скъпо. Комшийчето Панайот я захвърли заради друга, но тя не трепна.

- Кръстила си я Аксиния – каза жената. – Дала си името си.

- Име не се дава, то се заслужава. Моето име струва скъпо и за него отделно трябва да ми платиш.

- Хубаво - подхвърли жената и измъкна още едно тесте. Гъсто и плътно тесте, от левове този път.

Аксиния с цялата си боядисана коса и със сините, полалавели вече очи, литна към парите. Грабна ги и ми нареди:

- Заминавай при майка си. Добре, че Неда най-после се довлече. Отдавна ми омръзна от тебе.

- Тръгваме, Акси – каза висота жена, която виждах за втори път. Веднъж беше дошла, когато щях да умра от пневмония в Пернишката болница, но доктор Бонева ме отърва. – Хайде, моето момиче – подкани ме тъмнокосата. - Имам пари. Ще работиш в ресторанта ми. Ще учиш в Мадрид.

- Тя не е да я затваряш в ресторант. Луничките не стоят в затвор. Тях ги вика тревата, отровата и лека в нея – заговори Аксиния.

- Край!– нареди високата жена. – Платих ти. Хайде, Акси.

- Дрехите ми … -измърморих аз.

- Никакви дрехи. Отиваме в най-скъпия магазин.

Тъмнооката, тънка като луната жена ме хвана за ръка. Тръгнах. Тук беше съседната къща на Даряна, която ме откърмила. Тука живееше единственото момче - то ме беше зарязало и ме научи, че раздялата е отключена врата към друг човек. Тука беше училище „Елин Пелин“ и госпожа Вучкова - тя ме беше научила колко е хубаво да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне. Но яз нямах баща, ако не се броят плюшените играчки, които изгорихме в печката през януари. Тук беше Струма, но всъщност Струма е навсякъде, защото човек я носи със себе си.

- Хайде - подкани ме тъмнооката жена. Беше по-висока от мене. По-светла, но линучава.

Тръгнахме. Вървях. Гледах надолу, към обувките си. Не исках да си отивам от този къща, от тази улица - повече дупки, отколкото асфалт. Тука чаках дъжда и ставах небе. Тук Аксиния ме научи да правя извлек за болка.
Изведнъж… Какво глупаво нещо – русата Аксиния се втурна към мене. Сините й очи от камък. В тях не живееха сълзи. Тя ме сграбчи. Притисна ме към кокалите си. Аз я прегърнах.

- Ти си ми пеленачето! – прошепна тя. - Ти си извлек срещу всичко.

После двете тестета пари – едното с евро, от което очите й бяха станали лилави, и онова с левовете - се изсипаха на улицата в дупките от асфалт.

- Нено – каза Аксиния. – Вземи си парите.

Хубава беше старата Аксиния. Баба ми.

Хубава беше.

Човек не може да изгуби луничаво момиче.

Човек не може да си тръгне от русата Аксиния, която не остарява.

Следете новините ни в GoogleNews