"Мъртви поети" оживяват на БГ сцената

20 години след Димитър Воев, на невъобразимото рок-възпоменание се случиха много неща, за които бяхме решили, че са останали само там назад – при „цветята от края на 80-те”. Но на Улица „Нов живот” се появиха групи и рокаджии, които си мислехме, че днешната публика не познава, а и че са сменили попрището и ще останем само със записите им. Ала и те, и самата публика ни опровергаха. Такъв е случаят обаче, не само с „Клас”. Своя забележителен comeback направиха и „Мъртви поети”. С хора, дошли от далечна чужбина за тоя гиг. Както винаги – и преди 20 години – в своето типично уж непридирчиво амплоа: скромни, амбициозни, но непарадиращи със статута си на също легендарна група. Защото именно те откриват концерта – превърнал се във филм – в „малката” зала „България” от 92-ра на „Генерацията”.

Оставят зад себе си в българската рокхроника на „второто поколение” едва два албума – първият дори се нарича „Демо”. С кратък и твърде стилен и интелигентен път и публика, която не ги е виждала често /извън столицата и Бургас, Благоевград, Русе, примерно/. С инцидентно събиране преди 4 години. И някои опити на членове на състава да продължат на други нива с други хора /Matchpoint с „портокаловото момиче”, също примерно; а тенорът Момчил просто смени роксцената с оперната/. В опит да ги хвана заедно и с повод от Лайфа в Микстейп5, а и преди пак да са поели отново по света – ги очаквам като специални гости в поредната Музикална кутия тази сряда в Оффроуд радио.

Въпреки, че твърдят да са повече „алтърнатив”, макар личните им слушателски предпочитания да са още по-широки; в началото „поетите” са преди всичко импресионисти /но не и зъболекари, какъвто романен вариант съществува; един от тях, все пак, е психиатър – истински!/. Онези парчета от първия им „Демо”-албум са някак по-меланхолични и мрачни като естетика, макар чисто тоналната им динамика да не е непременно „дарк”, нито „вълна”. И макар години по-късно, именно психиатърът да се шегува с „Ю Ту”, приличат ми повече на такъв интелектуален тъмно-носталгичен, но не и чисто медитативен експеримент. „Апатия” е по-скоро прогресив рок, „Обсебен” /от по-друго време/ пък опира в джаз-рока. „Навикът на телата” или „Морето” са привидно в концептуалното подреждане на албума, а могат да се опреличат на алтернативна чувственост между интро- и екстра-вертния творец, между импресията и експресионизма. Но няма да им правя дисекция, колкото и да обичам да търся местата на българските групи в рамките на жанр, стил и творческо присъствие в нашата рокхроника.

Достатъчно мистика обвива и наличната информация около групата. Трудно се намират даже снимки в Нета. Вечерта в сряда, на самото предаване, ще установим, дали моето копие от древния им албум е по-качествено от онова, с което те самите разполагат. Румен Бончев от „Рива Саунд”, провокиран от молбата ми да потърси някакъв работен „мастер”, от който вероятно са извъртели касетките – не успя да изрови нищо от онова „поетично” минало. Или наистина проектът е бил само „Демо”? И с информацията в Мрежата положението е почти същото. Хайде, намерете нещо повече за началото: когато към вече събралите се Явор Сидеров, Христо Ангелов и Момчил Караиванов се присъединява и Веселин Тенев. И се ражда групата „Мъртви поети”. В самия календарен край на 80-те години на миналия век. Затова, ще се доверим единствено на съвсем инцидентно интервю на Марта Евтимова в „е-вестник” точно от преди 3 години и една седмица. Не за музиката, или по повод някакъв reunion, а за „американската кариера” на д-р Веселин Тенев. Веско, днес 40-годишен, се отправя отвъд Океана, „поканен от Американската психиатрична асоциация на годишната им конференция, като представител на Българската психиатрична асоциация.”

„През 2006 г. съпругата ми д-р Христина Колева започна специализация по психиатрия в Департамента по психиатрия към Университета на Айова, в Айова Сити, щата Айова. Това е място, в което работят световни светила в психиатрията като Нанси Андреасен, Робърт Робинсън, Доналд Блак и много други. Един изключително силен университетски център. Аз се включих към един изследователски екип към същия департамент.”  Но нататък разказът на Веско е май единственият достоверен спомен за събирането на групата, за първите стъпки, за времето – когато и Митко Воев бе също там, на живата БГ-сцена…

„През 1989 г. Явор Сидеров, Христо Ангелов и Момчил Караиванов си се бяха събрали по студентска линия, тъкмо влезли първа година във Факултет „Класически и нови филологии” и бяха започнали да посвирват. Аз се присъединих към тях. Започнахме сериозни репетиции. Христо измисли името на групата от един популярен тогава американски филм. Беше изключително приятно и прекрасно преживяване. Имаше някакъв ентусиазъм не само у нас, но и в хората. Имаше глад за българска музика. Първият ни концерт беше с „Нова генерация” в малката зала България, през 1992 г.. Хората започнаха да ни свързват с Димитър Воев. Истината е, че бяхме доста далеч в музикално отношение от „Нова генерация”, въпреки че за мен приятелството с Митко ме топли и до ден днешен. Просто той тогава се държеше като истински откривател на таланти. Подкрепяше всякакви групи, включително млади рапъри. Беше един от малкото групари с drum машина.

В началото на 90-те се засили даркерското движение, за което пък голям принос имаха Васо Гюров и „Ревю”. „Мъртви поети” бяхме по-скоро близки до британския индипендънт, готик музиката. Слушахме Sisters of Mercy, Mission, Cult, Bauhaus, Fields of the Nephilim, Depeche Mode,  естествено The Cure, както и по-експериментални неща Tuxedomoon, Swans, Laibach от същото време, а също и някои от мейнстрийма – U2 (къде без тях), Faith No More. Въпреки многообразието на музикални влияния, стилът беше компактен, мелодичен и запомнящ се. Направихме доста самостоятелни концерти в София, Бургас, свирили сме в Благоевград, Русе и на други места. Имаме 2 издадени албума.

През групата преминаха доста хора. До днес не можем да прежалим Иван Няголов, който дойде от Созополската „Ерекция” и „Акт 16”. Почина адски нелепо. Не сме се разпадали официално. Просто всеки си потегли по своя път. Последният път, когато се качихме заедно на една сцена, беше импровизирано през май 2008 г. Момчил стана оперен певец. Явор - преподавател по политически науки. Христо - преводач и китарист на „Мачпойнт”. Аз вече повече от 10 години се занимавам с психиатрия. Прекрасно би било да се съберем отново някога и да посвирим или издадем нещо. Материал има предостатъчно. Идеите не спират и досега - и като текстове, и като музика.”

Май д-р Тенев развива най-мащабна социална дейност, не само като лекува душите в Айова, САЩ, но и с участията си в наши медии. Показателен е онзи дух, който преди 20 години всички рокаджии – металисти и уейвъри – имаха и защитаваха: за националните идеали, за свободата, за глобалното приобщаване /не глобализацията, срещу която се митингува днес/ на хората. В предаване на „Алма Матер” и интервю за Тони Митов /екс-„Как си ти?”/ в webcafe от 2011 г., Веско защитава и днес концепцията на гражданина на Света, но и на един от българските музиканти, които продължават с идеала за общочовешките ценности – този /заедно с протеста срещу отминаващата тогава епоха на социализЪма/ в цялото творчество на групите от Второто БГ-рокпоколение.

„Много ми е странно, в България... В съвременното ни общество всичко е толкова глобализирано, че във Фейсбук вече дори има услуга - пускаш снимка и търсиш човек, което е много хубаво, но от друга страна е зловещо, защото контролът става страхотен.

Глобализацията е реална и в тази ситуация няма никакво значение, че ти си купуваш цигари от Сърбия, които ги пушиш в Гърция, докато пазаруваш там някакви други неща с долари, чувстваш се македонец, а прадядо ти е живял в Австралия, например.

Нещата са толкова смесени, че най-глупавото е човек да бъде националист, защото мрази някоя съседна държава. Аз мисля, че най-добрия прочит на национализма би било да намерим неща, с които да се гордеем, че сме българи днес.”

Е, колкото и мъничка, на фона на всичко останало от историята ни, една такава гордост идва и от качествената и интелигентна българска рокмузика. Която е изкуство с широки възможности. И хич не е вярно, че рокът се е „капсулирал” в генерациите и отделния актуален избор на публиката си. Концертите в памет на Димитър Воев, в онези три дни на Улица „Нов Живот” го доказват. А „Мъртви поети” отново бяха част от събитието и също има с какво да се гордеят.

Полу-на-шега в предаването нарекохме "онзи" период от първия им албум - демо-годините. Спомени за Воев, концерти и записи, и музиката от двата им проекта: всичко вече може да се чуе на записа от снощи. (Адресът е в новата ни "туба").

Още по темата

13/11/2012 Култура

"Трендафил и Чугра" влизат в "Кутията"

29/10/2012 Култура

Нощта на рокдинозаврите - 20 г. след Димитър Воев

10/10/2012 Култура

"Улица нов живот"- 20 години след Димитър Воев

05/09/2012 Лица

Димитър Воев: Отвъд смъртта

Следете новините ни в GoogleNews