Преди 20 години на този ден болестта победи човека Димитър Воев. Още приживе, някои се удивляваха, други се ужасяваха на онова, което се раждаше в мозъка му. Думите и музиката, визиите и несъгласията, кошмарите и мечтите му – поне онези, за които от стихове и песни можеше да се добие представа… Съдбата и болестта решиха да му отнемат всичко там. Заселиха се именно в главата му. И бързо подмениха гениалната му нестандартност с черната пелена на безвремието.

Всъщност, не успяха. Установявам го и сега, след 20 години. Той остана във времето. Дори да не е Завинаги, ще е за много дълго. Докато някак се скапят магнитните носители на човеците и изгние цялата хартиена памет на човешкото творчество. Но това вече е езотерика. Или наистина – само с една дума: памет.

Шаблонът повелява да кажем, че ние, които сме го познавали някак, ще помним всичко и докато самите наши сърца и мозъци откажат. Моето лично тъжно откровение е в реалността. Повечето не си е отишло. Някои спомени ги няма. Митко Воев е останал в мен такъв, какъвто се е „наслагвал” в „запечатките” на съзнанието ми – докато се познавахме; докато контактувахме, докато се виждахме. Музиката, касетките, дисковете, книгите, поезията му съществуват и живеят свой си живот. Хубаво е, че ги има. Не ме е яд, че не помня точно какво сме си говорили, когато в едно читалище „Генерацията” записваше 5 парчета на живо, а аз следях за нивото на сигнала от изхода на пулта към дека с революционния тогава „dbx”. Или когато бяхме в Русе за онзи исторически протестен концерт, докато в София се роди сина ми. Или в някои интервюта в „Как си ти?” и „Кутията”. Или в ежедневните срещи на „Синьото кафе”.

Не е фатално. В мен Воев живее по начин, по който искам да остане. В мигове от „Рокът под звездите” или от едни много рокаджийски „семинари” на тогавашния Комсомол в Приморско. В Несебър в „селото” на Янкулов на „Рок за оцеляване” – дето почти осъмваха на плажа, за да подслонят в стаите си феновете, които нямаха легло. Или на „ритъмските” празници из България, когато за себе си реших, че феновете на „даркуейва” са Общност, а много повечето метълджии, май си остават Публика. Въпреки, че всички бяхме приятели и ентусиазмът беше и емоция и съпричастие.

Който иска - да се маха!
Ние с тебе ще вървим.
Не е време за уплаха.
С огън нека да горим!

/…/

Острови тъжни
са наш’те съдби,
дълбоки морета
ни правят сами.

Имаше период, в който си мислех, че е просто затворен. Не, не беше „пестелив” на прозренията си, а май ги споделяше, когато усети, че човекът срещу него може да ги съпреживее, да ги възприеме; че поне познава тези състояния. А образният му свят не беше нито прост, нито лесен. Хубаво, че болшинството от онова поколение беше възпитано и да чете. В Клуба на „Нова генерация” имаше и много по-млади, съвсем тийнейджъри, но и те владееха недоосъзнатото красиво бреме да виждат света и живота в един „телескоп” където от двата му края имаше само любов или тъмна земя. А по „тръбата” течеше самият живот, подреждан до тогава от други, но времето и държавата все по-малко щяха да могат да контролират и направляват. Уж! Когато всякакви журналисти, социолози, музиколози, комсомолци, идеологически философи търсеха абсурдните метафори в поетично-музикалния свят на Воев, те, горките, дори не знаеха, че с всичко което трябваше да правят или да не правят – бяха създали „демоните”, несъществуващи теоретически в социалистическата реалност.

Тъжен сезон е този кон, с който препускаме ние.
Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.

Милионер тълпите води, в култ издига своя нрав.
“Питай църквата бе, чичо, според мен това е грях.”

Няма никаква надежда. Няма, няма да се спра.
Няма да съм чужда прежда, за пуловера съдба.

/…/

Човек със анцуг грухти през града,
с дебел пръст ме сочи на свойта свиня
и те любезно на смърт ме осъждат,
а своето семе в "Москвича"
развъждат.
Левски и Ботев останаха само на камък,
славеят на Славейков паниран е по-сладък,
а ваш'то сърце се разтваря в чиния
за "сръбско", "хеви метал" и гроздова
ракия.

Някои неща времето отнесе. Промени. Други – не. Поезията и парчетата на Димитър Воев и днес приемам като философия. Не като „революция”. Въпреки че и по времето, в което живя и пя, мнозина го охулиха. А в средновековието нямаше да преживее дълго като придворен бард. Особено като „придворен”. Сигурно Инквизицията би го привикала да го пита кой му нашепва тези тъмни картини. И е адски вярно, че малцина гении, философи, творци са били оценени приживе. В „географията” и „епохата”, в които са дишали.

Ядосаните "брадати социолози", които сигурно "изискват ред", ги има тук и днес. И не само те продължават да „направляват” битието и надеждите на сънародниците си. Най-нелогичното, което отличава битието от изкуството, е че такива като тях останаха. А Митко си отиде.

Леден, леден, леден
е и този ден.
В ледове потъва
слънцето във мен.

Няма да мога да разбера
това, което е всъщност
животът ми.

/…/

Освободени от срама
ще стигнеме до там,
където заедно с вълка
ще търсим във степта
един изпълнен с тръни път,
лишен от суета.

В радиостудията, където се събирахме тогава, а се събирахме винаги бая хора – „метълджиите” преобладаващо бяха и по-гласовити и по-напористи. Не знам дали Митко беше на онова предаване в БНР, когато Кольо Гилъна се скара с Гошо Минчев за посланията, конформизма и пътя на БГ рока. И да е бил, не ми се върти из главата, да се е дърлил разпалено с тях. И не, защото е бил „отнесен” в „тъмния” си свят. Воев ще го каже в друго интервю, почти по същия повод – за мен като доказателство, че винаги е бил „вътре” с всички нас тогава – а не „извън”: в Кула, където си „играе със стъклени перли” /както тези, които не го разбраха и не му простиха непостижимостта, го „заключваха” в скудоумието си/:

Искам да кажа, че обстановката, тя е толкова шибана, че естествено пречи, обаче има такъв момент, че в една гадна такава, затворена система, когато човек е опрян до стената и от другата страна се задава един чук, който иска да му разбие главата, тогава човек наистина може да измисли нещо, което е по-абсурдно и по-, може би пък и по-истинско. Защото, ако си пиех свободно и спокойно кафето и всичко ми беше точно, сигурно щях да правя песни, от които да излизат слънчеви лъчи и да струи радост... 

Казах вече, че някои спомени ми се губят. Колкото е останало – трябва да ми стигне. Защото има хора и генерации, които няма да го открият. Няма да чуят песните му. Да прочетат стиховете му. Въпрос на избор, на време, на възпитание, ако щете. Аз съм щастлив, че го познавах. И някои негови пророчески стихове продължават да ме натъжават. И да се инатя да не се съгласявам с тях.

Безмислена е младостта,
която лесно получаваме,
в сребро скован ни е срамът,
в смъртта и него ще оставиме.

/…/

Баща ми снощи каза:
"Ти нямаш късмет,
по-добре да бъдеш охлюв,
отколкото да си поет."

Намирам тези думи верни,
но въпреки това
не бих ги следвал,
предпочитам смъртта.

Където много малко Човеци си остават много повече от Поети. Димитър Воев, например. Завинаги.

Записът от последната Музикална кутия вече е на разположение за слушане и теглене.

Още по темата

18/08/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: „Д-р Дулитъл” и рокът на Варна, (Част ІІ-ра)

17/08/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: „Д-р Дулитъл” и рокът на Варна, (Част І-ва)

30/06/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: Артрокът на второто БГ поколение (част ІІ-ра)

28/06/2013

Култура

Цветя от края на 80-те: Артрокът на Второто БГ поколение (част І-ва)