'Слънчеви зайчета и други зайци' вече на книжния пазар (откъс)

"Слънчеви зайчета и други зайци" е сбирка от импресии, описващи една младост, преминала в началото на втората половина на двадесети век в България. Това е носталгичен поглед към отлетялото време, ненавиждано по политически причини, но същевременно и обичано заради неповторимите младежки години. От всеки ред лъха любов към този период от живота, който като всеки друг няма да се върне никога.

Описаните истории са често необичайно буйни, но са пресъздадени с изискан и оригинален език. Тази стилна комбинация е примесена с помитащ хумор, който дебне от всеки абзац, дори на места, при които духовитост не може да се очаква. А докато устата на читателя е разтворена в широка усмивка, изненадващо следват моменти, изпълнени с топлина и задушевност, както и такива, подканващи към размисъл за непреходното в живота.

Интересно е да се прочете как силните духом са преодолели епохата, в която са се чувствали като в усмирителна риза, без да допуснат младостта им да бъде ограбена. Това превръща книгата във възхвала на човешкия дух, който е в състояние да намери път в мрака и без да сътрудничи на дявола.

Поради безпристрастността на изложението - тук не става дума за рай или ад, а за щастливо съществуване в мрачен зандан, възниква въпросът дали времето, в което се развива повествованието, е било добро или лошо. Отговорът на този въпрос ще зависи обаче изцяло от читателя. Един сигурно ще каже: "Написано е в прав текст - било е ужасно", а друг: "За да си преживял толкова радост, трябва да е било много хубаво". А как беше всъщност?

Откъс:

За циганката и листата.

За летящото куче,
което надви баща ми.

За Дочка – селскостопанската
авиаторка, и ботушите ?

Бях три-четиригодишен, когато една настинка ме принуди да пазя къщата. Слава Богу, в хола имаше един огромен прозорец и когато ми станеше скучно, през него зяпах големия шарен свят. А това наистина си заслужаваше, понеже оттам се виждаше най-прекрасното нещо на света – моята градинка.

Беше късна есен, току преди да започне зимата. Сутринта, за която става дума, беше студена и неприветлива. Ледена мъгла смразяваше гледката и неуютната ? влага, примесена с лют дим от комините, проникваше навсякъде. Със сигурност не беше ден, в който благочестиви люде биха седнали на някоя пейка, за да поиграят на „Черен Петър“.

И аз едва ли щях да наблюдавам дълго този страховит пейзаж, ако там не присъстваше едно цветно петно, което грабна вниманието ми и вече не го пусна. По необясним начин чрез него подсъзнателно възприемах хармонията на света, както и могъществото на природните закони, които управляват живота. Същевременно чрез това „петно“ чувствах силата, както и нищожността на човешкото същество. Разбира се, по това време не бях в състояние да проумея тези понятия, но магнетичната им същност ме беше обсебила и без да разбирам съдържанието им. Цветното петно беше една едра циганка на средна възраст с шарена кърпа на главата и шарени шалвари. Безизразното ? лице няма да забравя, докато съм жив. Тя метеше пясъка с метла от клонки, а събраните листа тъпчеше в една странна лопата, чиято долна част представляваше малко сандъче.

Жената вършеше работата си, без да бърза. Тя знаеше, че темпото на работата ? няма да промени дължината на работния ? ден, а също и че листата в градинката няма да свършат никога. Като стигнеше до единия ? край, тя започваше да мете от другия. Ден след ден, година след година. В моето съзнание това беше „нашата циганка от нашата градинка“ и в детските ми представи те бяха неразривно свързани, както и с люлките, пазача и пързалката.

Жената работеше с бавни, равномерни движения и не преставаше да пуши. Спираше да мете само за да си свие следващата цигара, и пак продължаваше. По лицето ? не се забелязваха никакви чувства, било радост или досада. То излъчваше само увереността, че тя е дошла на този свят, за да мете листата в нашата градинка. И то точно с тази метла и с тази странна лопата. Метлата оставяше дири по пясъка, които създаваха чувство за ред и чистота. Лесно се виждаше къде е пометено и къде още не. Жената пъхаше събраните листа в лопатата сандъче и когато то биваше пълно, го изтръскваше в един огромен зелен сандък, който стоеше до тротоара. После се връщаше там, където беше престанала да мете, и продължаваше работата си. А когато и големият сандък беше пълен, започваше да прави една камара от листа на входа на градинката, която в моите очи добиваше размерите на цяла планина.

Понякога някой палеше купчината листа, вероятно за да се освободи входът на градинката, а е възможно метачката сама да е правила това. Огънят имаше специфичен аромат, който се разпознаваше отдалеч – само на горящите есенни листа беше позволено да миришат така. Това беше по-скоро димене, а пламък обикновено изобщо не се забелязваше – той се таеше дълбоко в листата, като да се криеше от студа. Затова пък пушекът се виждаше отдалеч. Той се виеше нависоко и караше минаващи наблизо дами поради нежеланието им да се умиришат да подрипват надалеч и да кривят неодобрително напудрените си нослета. По-храбрите от тях пускаха и някоя „случайна“ забележка от рода на: „Не може ли да се внимава повече с този дим, бе“ или „Е, някои няма да се научат никога“. Аз обаче обичах тази миризма и когато бях в градинката, стоях наблизо до горящите листа, гледах как лютият дим се вие по волята на вятъра и го душех като странна порода куче. Понякога така се задавях от него, че едвам дишах, и тогава бягах настрани.

Когато с някой приятел играехме в градинката и бяхме сигурни, че никой не ни вижда (очевидно добре сме знаели, че дейността ни не е богоугодна), отивахме до купчината листа и тътрехме краката си в нея. Три неща предизвикваха възторга ни при тази игра: първото беше металното шумолене на сухите листа. На второ място идваше удоволствието от факта, че подреждаме градинката – влачейки крака в листата, ние ги разстилахме обратно по пясъка, като по този начин сътрудничехме на циганката, но в обратен смисъл. А третото удоволствие, вероятно най-голямото, идваше от съзнанието, че вършим нещо забранено.

Дълго можех да гледам как циганката мете листата и създава ред. Тази гледка изпълваше детското ми същество с удовлетворение и равновесие. Вероятно това е и причината, независимо че в този спомен нищо не е лъчезарно и не се смее, той да ми е така скъп и всеки път да ми се приисква да преживея същото още веднъж. А може повод за това да е сантименталната нотка, характерна за моментите от живота, за които се знае, че няма да се повторят никога – жената сигурно отдавна не е между живите, а в градинката вместо светъл пясък сега има грозен, напукан от корените на дърветата асфалт. Пък и отдавна не съм виждал някой да мете листа с метла от клонки. Вместо това наследниците на циганката преследват атрибутите на есента с вонящи бензинови уреди от едно място на друго, като вдигат шум до Бога. А понякога дори изглежда, че намират смисъл в това свое начинание.

Сигурен съм за възрастта ми в този спомен, понеже помня докъде стигах на пукнатия прозорец по това време. А неотдавна проверих в интернет на колко години са децата, които са толкова високи. Пукнатината на прозореца пък я помня, защото помня и полета на парцаленото куче, когато счупи прозореца. Бяха може би шест-седем метра, което за едно парцалено куче е доста добро постижение. След полета си то се намести в дупката, която само сътвори, и изглеждаше много доволно от резултата. Сравнително по-малко доволен от това се оказа обаче баща ми, тъй като тогава му се наложи да размени местата на куче и счупено парче стъкло, поради което трябваше дълго да клечи пред прозореца. Тогава всички у дома разбрахме, че парцаленото куче, на което за целия полет бяха необходими само няколко секунди, е значително по-ловко от главата на семейството ни. Но понеже никой не се осмели да сравнява качествата на гореспоменатите, въпросът дали кучето беше по-похватно, или баща ми не случи на добър ден никога не се изясни.

За да не възникне сега погрешното впечатление, че съм израснал в приют за душевно разстроени парцалени кучета с амбиции за летене, ще добавя, че при животното се касаеше за играчка на децата от семейството и освен това не полетя самo. То дори не беше изразило подобно желание, а бе хвърлено от братовчедка ми. Тя беше най-голямото от трите деца, които в оня момент населявахме апартамента, и с тази своя акция реши да покаже на брат ми и на мен, че на света има кучета, които умеят и да летят. А между другото така даде и израз на благодарността си към брат ми за усърдието му да я дразни – изкуство, на което той посвети живота си, и този ден беше избрал нея за спаринг партньор. От това лесно може да се направи изводът, че първоначалната дестинация на кучето не беше прозорецът, а главата на брат ми. Но понеже той реши, че в този момент не желае да става писта за приземяване на парцалени кучета, взе, че се сниши. Тогава семейната играчка, която вече беше приведена в състояние на движение, от създадената инерция профуча над него и продължи полета си до непреодолимата крайна точка на жилището ни в северозападна посока, а именно към гореспоменатия прозорец. И както междувременно казах, резултатът беше прозорец с вградено куче.

Има и още една подробност, която е свързана със счупения прозорец. Поминък на голяма част от роднините ми са науката и изкуството. Вероятно това беше и причината мнозина от тях да притежават завидно самочувствие, в резултат на което никой не се даваше лесно и кучетата политаха сравнително бързо. Последиците от тази семейна орисия се подсилваха от философията на комунизма, който по това време вече се беше разплул върху държавата подобно на умрял гигантски октопод и задушаваше със зловонното си туловище всичко читаво, което не беше удушил преди това с пипалата си. Според тази философия животът на всички трябваше да бъде съпроводен от максимални лишения и мъки. Освен липсата на стоки от първа необходимост джам, джамджии и други услуги не се полагаха на поробените българи и всеки беше длъжен да се оправя, както може.

Като последица от тази античовешка политика в едното помещение на апартамента ни живееха леля ми и дъщеря ?. В другото, което беше по-голямо, беше моето четиричленно семейство. А в третото, от което имахме крещяща нужда, принудително беше навряно едно чуждо семейство под наем – военен лекар и неговата съпруга Дочка, селскостопанска авиаторка. Последната носеше военна униформа и ботуши, които често ставаха повод за забележки от страна на майка ми и на леля ми. Двете вероятно са завиждали на нашата квартирантка за лъскавите ? съоръжения за придвижване, но вместо да си признаят това, шумно обсъждаха аромата им. А след това се кикотеха силно и непринудено. За старанието на двете сестри да разяснят на това семейство колко по-добър ще стане животът му, ако напусне жилището ни, няма да разказвам на всеослушание, тъй като има неща, чието място е само зад семейния дувар.

Автор на "Слънчеви зайчета и други зайци" е Васил Стоин. Книгата се състои от 240 страници и може да бъде закупена на цена от 14 лв.

Следете новините ни в GoogleNews