'Писма до Украйна' от Юрий Андрухович (откъс)

Вече почти четири десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на публиката саркастичната си, апокалиптина и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, защото, както казва поетът, нищо на този свят не е така излишно, безсмислено и нелепо като добрата поезия, но и нищо на този свят не е толкова необходимо, значимо и категорично като нея.

Острата социална чувствителност на поезията на Андрухович, която според него самия не е задължителна за всеки поет, но до известна степен е въпрос на „личен социален рефлекс“, обяснява наративните и дори репортажни елементи с осезаема фактологичност, които откриваме в лириката му. Очевидно е и въздействието на бийт поезията, чийто преводач в Украйна е именно Андрухович. Той борави майсторски с метафорите и изпълва стиховете с музикално звучене, подчертавайки ги с всички възможни изразни средства – алитерация, асонация и т.н. – и с тях захранва този фестивал на образите, този парад на въображението. Цялата амалгама от художествени качества превръща Андрухович не само в институция в родната му Украйна, но и във флагман на новата украинска литература пред света.

ЮРИЙ АНДРУХОВИЧ

ПИСМА ДО УКРАЙНА /ПОЕЗИЯ ИЗБРАНО/

ИЗ „НЕБЕ И ПЛОЩАДИ“ 

Цикъл „ЕТЮДИ НА СГРАДИ“

СТАРИЯТ ЗАВОД
страшилище от избелели тухли
чугунна бабо сън мъртвешки и мир вам
времето угасна но напук на мъртвите
в котлите още думка бездна страшна

ние не простихме дара на природата
ние съединихме ръце и машини
невежеството взимахме на работа
да теглим жилите от жива глина

забихме в земния пъп черни дула
застреляхме със сажди херувимите
тук приказчица от метал умря
компресор смачка гномовете в мината

в недрата на мита посяхме динамита
и черни сме от умората и антрацита
ръжда ни яде море от смрад ни трови
и живак и мрат угаснали мотори
тлеят конструкции немеят колела
към пропаст зеят пещи и цистерни
и на утайниците сивите огледала

но щом в стъклата блесне сетна вечер
в мига щом заскриптят подемниците
всички световни пролетарски трупове
ще изпълзят на купчини от люковете
с червени жаби ще задръстят водоемите

ИЗ „КОЛЕДАТА НА ФАУСТ“

ТАНГО „БЯЛА РОЗА“

Някъде между двайсетте, между трийсетте,
между покривите, балконите и табелите
в привечерното затъмнение на снежния град
носи се танго бездомно
измислено от студент в консерваторията в ъгъла на коридора
с помощта на акордеон, романтични представи и глад.

Акордеонът излива такава аржентнска страст,
че в сърцата на минаващите попски дъщери кръвта застива
и уличните продавачки на цигари с остри рамене
черна боя изплакват от тихите си очи
и вестникарчетата с каскети
тактуват с босоногите си патъци
и нестопяващите се профили на пътнички в кожи
наполовина се извръщат от коли и файтони,
а меланхоличният добряк полицаят
развълнуван пуска по живо по здраво кварталния просяк –
първи пориви нежни
целувки и въздишки
и твойта трепереща ръка

И всеки музикален петак е признание,
шанс да не умреш от глад, да станеш гений,
пропуск за юбилейната зала,
някъде между петдесетте и шейсесетте,
където има стройно сопрано и тенор с широка уста
(и когато я отваря
към полилея летят славеи),
където шаячената публика избухва в овации
като черен облак в гневен дъжд,
където има медали и лаври, и сълзи по бюстовете на хористките,
където го няма студеното танго, забравено още през трийсетте,
а бодливи като тръни красавици ти поднасят цветя
и търсиш в празното невидим акордеон,
но профил сенчест в ложата наполовина се извръща,
за да ти се усмихне окуражаващо,
да те извика среднощ сякаш в изгубена градина,
в изживени градове, в смрачения далечен рай –
първи неспокойни нощи
първи мъки в сън девичи
и най-първа дума – обичай

Като в черупка на охлюв се плъзгаше надолу по стълбите,
прегърнал акордеона като талия на перачка,
ти ли беше това, ти ли им свири за танци
на тия некъпани гости в полунощните опушени кръчми,
на тия павьори и шивачки,
въглищари, ковачи, копачи, коминочистачи, проститутки,
и те ли, добрали се през блъсканицата до твоето рамо,
неизменно крещяха: „Бяла роза-а!“.
И с първите тактове се разширяваха очите
на недораслите балерини, които, вена проболи,
излитаха по двойки в светлината като на ешафод,
и се възнасяха белите ключици в тежкия задух...
И тогава, в този дим, изпарения, там,
между двайсетте и трийсетте,
така размито и несигурно наполовина извръща се профил
и ти си готов да умреш, и пак това танго, и пак –

първи клетви и молби
първи стонове и болка
и тайна първа любов

ФУТБОЛ В МАНАСТИРСКИЯ ДВОР
... такава зеленина не е виждана от век,
а може и повече! потъва всичко в нея.
лесът от храсти е безмълвен и дълбок.
Река измисляй, просека, алея,
затворени са, още непознати.

Измисляй
колона, арка и бяла като платно
послушна кула с ръст на дива слива
(растат и двете от време оно).

Така зелено е, че смей се или плачи
между две гори, и неумолима топка
и пот, и сухота в устата между две врати,
и песен на пчела на неподвижна нота.

А впрочем врати няма. Има два
камъка, затъпкани в тревата. И перца
от ангели и гълъби в тревите.
И леки две глухарчета, само две.

Лети си топката! Но няма я,
сякаш не я е имало. Само съсирек парещ
от живите секунди покрай нас минава
и малко – в нас, и бърза в празнотата.

Това е играта: на фон от треви и стени,
където фреските прозират като смърти,
плача да настигнеш! Той се търкаля. И
като букви, нащърбени и протрити,
той е невидим белег и издишане.

Или пък дух.
Или поне топка, върната от миналото
в тревата посред къпинака тук,
където под краката ни почиват схимници,
където през писмената жилави и гъсти
река ще видиш (просека? алея?).

И ти, и аз. Стоим тъй близко
над празнината, пропастта, земята.

Превод от украински: Албена Стаменова

Следете новините ни в GoogleNews