Ханс Кристиан Андерсен - ''Пазарът на поета''

OFFNews Последна промяна на 29 март 2022 в 14:51 331 0

През по-голямата част от живота си Андерсен предприема продължителни пътувания в различни части на Европа, впечатленията от които отразява в редица пътеписи, съчетание на документални свидетелства и описания с по-философски.
На 31 октомври 1840 г. Андерсен тръгва на пътешествие, което ще му отнеме почти осем месеца, ще го преведе през около 10 страни и ще завърши на 22-ри юли 1841 г. На следващата година той издава пътеписа „Пазарът на поета“.

Първата страна, която Андерсен посещава, е Германия. Пътуването е с дилижанс, но от Магдебург до Лайпциг за първи път в живота си той се вози на чудното за онова време транспортно средство – влак. Пътят му продължава през Тирол за Италия, а с кораб стига до Малта, тогавашна британска колония. Оттам Андерсен се отправя за Гърция, току-що освободена от турско владичество, установява се в Атина и описва подробно града, Великденските тържества, двора на крал Ото. По-нататък авторът продължава с параход през Смирна (Измир) за Константинопол, главната цел на пътешествието му.

Писателят се двоуми дали да се върне в Дания през Италия, или да продължи през Черно море и по Дунава за Виена. Въпреки смутните времена на бунтове в България, Андерсен решава да тръгне с кораб до Румъния и оттам – с параход по Дунава за Виена. Една от главите на книгата се нарича „От Черна вода до Русчук“. По време на плаването по Дунава, вниманието на Андерсен е насочено основно към българския бряг, на сушата той слиза във Видин. След България, плаването на Андерсен логично продължава през Сърбия и Унгария до Виена, след което той се завръща в Дания.

Превод от датски: Петър Милков

XVI
Пътуване през степта между Черно море и Дунав

Кюстендже предлага нисък бряг, чиито склонове са от варовикова пръст с раковини; нито едно дърво, нито един храст не се виждат; имаше няколко колиби, без прозорци, с тръстикови покриви надолу към земята и заградени от каменен дувар. Вееше се знаме, група от добре забулени жени наблюдаваха пристигането ни!

През силния прибой лодката ни стигна до сушата, където ни посрещнаха няколко шумни татари.

Пристанът представляваше съборени каменни блокове, между които хората, за да го изравнят малко, бяха нахвърляли чимове трева; дървените колиби тук изглеждаха като че бяха вдигнати с голяма бързина; целият бряг възвестяваше пустиня, където вчера или днес са били построени жилища. Багажът ни бе нахвърлян в няколко коли, теглени от волове, и така потеглихме към странноприемницата; тя бе доста внушителна сред обкръжението си и впечатляваше особено с чистотата си. Балкон с тръстиков покрив отгоре водеше към хай-хубавата стая, която се предлагаше на пътниците от първа класа.

Докато обядът се приготвяше, ние се разходихме из града.

Кюстендже бе през 1809 г. напълно разрушен от руснаците, но всичко тук изглеждаше, като че разрушението се бе случило преди няколко седмици; мизерни, полуразпадащи се къщи оформяха главната улица, която беше доста широка; тук-там лежаха колони от мрамор и гранит, които, изглежда, принадлежаха към едно по-старо време. На много къщи покривът или издаващият се горен етаж се подпираха на дървена греда, която бе сложена върху античен, мраморен капител. Минарето на единствената в града, порутена джамия бе вдигнато от дъски и варосано в бяло. Не липсваше, разбира се, и кафене, но неговият вид бе като на гостите му, изключително окаян; на издадения балкон седяха няколко турци, които пушеха лули, пиеха кафе и изглежда, не забелязваха нас, чужденците.

Няколко ужасно опърпани мъжаги с дълги бради, чалми, кафтани и сахтиянови пантофи вървяха по улицата и събираха животинска тор за горене, тъй като дърва не се намираха на много мили наоколо.


Близо до града се намираха значителни останки от Траяновата стена1, която ще да се е простирала тук, от Черно море до Дунава; колкото и да се оглеждахме наоколо, виждахме само море или гигантска степ, нито къщи, нито дим от овчарски огън, никакви стада от говеда, никаква жива точка; всичко бе безкрайно, зелено поле. Близо до града се виждаха няколко петна, без каквато и да била ограда, където растеше жито, не по-високо от тревата и със същия цвят.

Разходих се до морето; близо до него, точно под брега един мъртъв щъркел бе първото нещо, на което се спряха очите ми; той лежеше с едното си крило разперено, шията извита; стана ми много тъжно, като го видях! - Щъркелът винаги е бил за мен най-интересната птица, занимавал е мислите ми още от дете, той спохожда, разбира се, често моите романи и приказки и бе първото нещо, което видях сега, на път през морето за вкъщи, тъкмо бе стигнал до тези брегове и бе умрял. Хрумна ми една суеверна мисъл, и никой не може да е сигурен, че никога в живота няма да му дойде такава: може би и аз така тъкмо ще стигна от другата страна на морето, и жизненият ми път ще свърши.; - -

закрачих в права линия, прехвърлих се през един каменен дувар и така пристигнах по съвсем друг, но по-къс път до странноприемницата, където ме чакаше прекрасен обяд, така прекрасно приготвен, че с риск читателите да кажат: сега пък за храна ли ще слушаме, това няма да им помогне, трябва да го чуят, храната, - - всичко бе прекрасно и както научихме на следващия ден, невероятно евтино, никой от нас не бе опитвал подобно нещо; записахме си и името на домакина и домакинята и обещахме да го хвалим и разпространяваме; искам да направя своето в тази посока и да кажа, че мъжът е австриец, Томас Радичевич, и живее на ъгъла на Черно море.

След обяда нашият багаж бе натоварен на големи коли, целите от дърво, те тръгваха сега за Дунава и щяха, тъй като се теглеха от волове, да пътуват цял следобед, през нощта и на следващия ден, за да стигнат Черна вода, ние обаче щяхме да останем в Кюстендже през нощта и щяхме, като тръгнем рано сутринта, да стигнем по същото време като багажа. Влашки селяни, облечени в овчи кожуси и с черни, плъстени шапки, чиито гигантски периферии буквално висяха като чадър над рамене и гръб, вървяха с колите. Увериха ни, че земите по този маршрут са съвсем спокойни и че по време на пътуването ни през степта ще срещнем единствено влашки номади.

Гъста, влажна мъгла се изсипа отново от морето върху цялата местност; натоварените коли, които тъкмо бяха потеглили, изчезнаха като в облак на няколко крачки от нас; беше студено, като насред морето.

Домакинът ни разказа за тези силни промени във въздуха, за ужасните бури през миналата зима и за студа; ледът беше стигнал на няколко мили навътре в морето, можело да се кара на него от Кюстендже до Варна. Разказа ни и за снежната буря, която гонила овчарите със стадата им по степта, разказа ни за бездомните кучета, много от които видяхме и ние. Тези виещи глутници бродеха, особено през зимата, из цяла България и Румелия. Често те срещат вълци и нападението е еднакво жестоко и от двете страни; кучетата често проявяват милост към вълчица, която случайно се е заблудила сред тях; палетата, които ражда, не се различават от собствения ѝ род и тя ги кърми с най-голямо усърдие; когато обаче станат на няколко дни, тя ги замъква до реката и ако започнат да лочат, по кучешки маниер, водата с език, тя ги разкъсва на парчета; инстинктът ѝ казва, че те са най-злия враг на рода ѝ.

На свечеряване времето бе прекрасно; двамата с Ейнсуърт се разхождахме край брега, за да посъберем камъчета и раковини; минахме покрай мъртвия щъркел; близо до него лежеше още едно горкичко мъртво животно, което аз, разбира се, бях видял миналия път, но не бях го разгледал по-подробно, а то бе може би още по-интересно от щъркела. Това бе един голям пудел, който най-вероятно бе хвърлен от някой кораб и вълните го бяха донесли до този бряг; за тях можеше да се напише един морски и един въздушен роман, от последния вид все още няма написан, но това определено ще стане, в такт с разпространението на балоните.

На връщане посетихме една от онези сиромашки татарски хижи, чиито тръстиков покрив стига чак до замята; ние всъщност пропълзяхме в стаята, която изглеждаше буквално като голям комин; стените лъщяха от сажди, всичко над нас се губеше в пушек. Незабулена татарска девойка стоеше до огъня и печеше месо на шиш, не можеше да се каже, че бе красива, чертите ѝ бяха доста груби, очите – прекалено светлосини, но фигурата и стойката ѝ изглеждаха добре, един художник би могъл да използва мотива за жанрова картина с двойно осветление – огъня вътре в хижата и вечерното слънце, което блестеше кървавочервено изпод ниската врата.

Излязохме навън, луната висеше кръгла и голяма над морето; на масата в странноприемницата имаше купа с пунш, от която се вдигаше пара; прекарахме там весела, приятна вечер, немското обслужване, немският език и удобства ни накараха да си помислим, че за миг се бяхме преместили от Ориента някъде насред Германия.

Покрай стените, под прозорците, по протежение на цялата стая, имаше широки дивани, застлани с рогозки, това бяха нашите легла! Не можах да заспя; прибоят звучеше като гръмотевица; гледах през прозореца безкрайното море, озарено от ясната кръгла луна.

Рано сутринта трябваше да тръгваме. Надойдоха селяни с буйни, влашки коне, които затанцуваха точно пред нашата врата, два се откъснаха, прескочиха каменните огради, като хвърляха къчове; носеха се викове и крясъци, аз слязох междувременно още веднъж до морето, за да му кажа сбогом; откритото, солено море, което обичам, щях да видя отново чак когато стигнех до датските брегове.

Най-сетне процесията бе готова; нашият домакин в австрийската си, стара униформа яздеше най-отпред, а останалите го следвахме с бодра крачка през града и по откритата, безкрайна степ; вляво, на цял ден пътуване, се простираше езерото Курасу, за което се счита, че е остатък от канала, с който Траян свързал Дунава с Черно море; той лесно може да се възстанови2 ; но може би още по-евтино би било, ако по равна тази отсечка се построеше железопътна линия; единствената трудност за изпълнението на такъв проект щеше може би да е от турска страна; говори се, че на Дунавския параходен комитет3 и без това му е било достатъчно трудно да получи разрешението за създаването тук на странноприемница и кантора, за да могат пътниците му да вземат този кратък път през страната. Както ми казаха, разрешението било за австрийския Дунавски параходен комитет, семейства и приятели.

Минахме покрай някакви земни укрепления от последната руска война4; те бяха доста прокопани от диви кучета, които намираха в тези дупки хлад през лятото, когато слънцето прежуря безсенчестата степ, и завет и топлина през зимата, когато над главите им фучаха бури и сняг.

Най-сетне стигнахме до едно село, чиито къщи приличаха на купчини оборски тор върху мегалитни плочи; вдясно се извисяваха няколко гранитни колони от разрушен манастир.

Преминахме бързо покрай тях и само зелената, пуста степ се простираше пред нас на всички страни. Трима турци с шарени дрехи, с чалми и развяващи се кафтани препускаха в див галоп към нас, беше съвсем като картина, като онези, които ни поднася Орас Верне5. „Аллах екбер!“ бе техният поздрав.

Насред тихата степ лежеше изоставено, турско гробище с бели, изпочупени надгробни камъни, само на отделни от тях все още се виждаше чалмата; нито един кипарис, нито един храст не даваше сянка на умрелите, селото, което се бе намирало тук, бе изчезнало от лицето на земята.

На всяка еднообразна повърхност дори и най-незначителният, видим обект привлича вниманието ни; голям орел си почиваше в тревата и не напусна мястото си преди да бяхме на петдесет крачки от него. Видяхме стада от говеда, в далечината те изглеждаха като цяла, разгъната войска. Влашките овчари приличаха досущ на диваци, носеха дълги, овчи кожуси с вълната навън, гигантски шапки или прилепнали калпаци от кожа с козината, дълга, корава, черна коса се спускаше по раменете им, всички носеха по една тежка брадва. Слънцето прежуряше, както никога досега не бях изпитвал! Горещината ни притискаше, почти припадахме от жажда; повечето от нас простряха носните си кърпи над няколко малки локвички, които гъмжаха от живот и смучеха водата, аз успях само да намокря устни и насред тази жега, насред изгарящата слънчева топлина стояха влашките овчари, с тежките си кожуси, подпрени на брадвите си; горките номади! Чух песните им, мелодията още звучи в ушите ми, трябва да прикрепя към нея и текст:

„Зелена върба с увиснали клони!“

Където казакът се подпира на пиката си в царската страна, където слънцето блести по австрийска сабя и по мохамеданско минаре, където две реки6 разделят земите на трима императори7, там стоеше високо над земята, сред тръстиките, бащината ми, дървена къщурка, наблизо растяха зелени върби! Аз пазех стадото, водех го по степите на Бесарабия; сам и самотен! Но нощта има звезди, сърцето има мисли! – Зелена върба с увиснали клони!

Пазех стадото сред степта, когато пролетното слънце се показа, но облаците победиха, дъждът се изливаше, дъждът се превръщаше във въздуха на сняг и бурите ковяха ледени стрели, те се забиват в лицето ми, стрели от лед проникваха през дебелата вълна на кожуха, стадото се уплаши, хукна да бяга от бурите, бягахме, летяхме ден и нощ накъде ни гонеха бурите; само мъртвите останаха – зелена върба с увиснали клони!

Къде има заслон, къде има завет в безкрайната степ! Бурите ни гонеха, стадо и пастир, не можехме да обърнем лице към устата на бурята, откъдето летяха ледени стрели! Пред нас, под отвесната скала, бе морето! Какво бягане, какъв страх! Такъв снежен вихър, такова бягащо стадо! Но край стръмния бряг имаше колиби, имаше силни мъже, цялото стадо бе спасено и аз отново видях двете реки, които разделяха земите на тримата императори! Зелена върба с увиснали клони!

Слънцето прежуря в турската земя! Аз спя в дупката, изровена от дивите кучета, виждам как чужди мъже и жени бързат край мен, изглеждат подгонени, както аз бях подгонен от снежната буря! И те ли мислят, каквото аз мислех тогава и каквото мисля сега, подпрян на брадвата си под жаркото слънце. Не, сред тях няма никой, който да прилича на нея, аз го знам и ти го знаеш – зелена върба с увиснали клони!“.

Бедните номади! Ние минаваме бързо край тях! Малък хан, построен за нас, ни покани, сварено бе кафе, изядохме храната, която си носехме, бяхме си и гости, и домакини! Никой не живееше тук; след като си починахме, заключихме отново врати и прозорци и потеглихме напред с подновена бързина в същата посока като преди; полето сега бе по-високо и затревената влашка земя се простираше като зелено море към хоризонта отпред.

Хълмовете, покрай които минавахме, бяха обрасли с широколистни дървета, бук и бреза; всичко имаше датски характер, толкова мило и усмихнато; стигнахме до Черна вода, това е великолепен пример за западнал град; къщите изглеждат, като че се състезават в някакъв вид живописна красота – покривът на едната се състои само от три-четири дъски, на които висеше стиска тръстика; друга, за сметка на това, се състоеше от един-единствен покрив, който стигаше чак долу до земята. Голям рояк деца се изсипваха от всяка врата или по-точно дупка, повечето от малките бяха чисто голи, едно имаше наистина шапка от овча кожа на главата, но това бе и цялата му премяна; едно момче бе навлякло кафтана на баща си, но кафтанът бе отворен и можеше да се види, че то нямаше нищо друго.

Дунавът бе прелял над полето, под краката на конете се плискаше вода. Австрийското знаме се развяваше над парахода „Арго“, който ни канеше като роден дом. Вътре имаше зала с огледала, книги, географски карти и пружинени дивани, масата бе покрита с ястия, от които се вдигаше пара, плодове и вино, на борда всичко бе наред.

-------------------------------------------------------------------

1 - Траяновите валове, фортификационна система под формата на земни насипи с ров на територията на днешните Украйна, Молдова и Румъния. Въпросът за произхода на валовете е спорен. (Бел. на прев.)

2 - Каналът е завършен през 1984 – 1987 г., т.е. около 140 години по-късно от времето, когато Андерсен е бил по тези места, и сега носи името „Канал Дунав – Черно море“. (Бел. на прев.)

3 - Най-вероятно става въпрос за Европейската дунавска комисия, която наблюдава плавателността по река Дунав. (Бел. на прев.)

4 - След войната срещу Турция през 1768 – 1774 г. румънските земи са окупирани 5 пъти от руски войски, последният път през 1829 – 1834 г., т.е. 10 години, преди Андерсен да мине оттам. (Бел. на прев.)

5 - Френски художник баталист (1789 – 1863), протеже на Наполеон Бонапарт. (Бел. на прев.)

6 - Реките Дунав и Прут. (Бел. на прев.)

7 - Андерсен има предвид императорите Николай I на Русия, Фердинанд I на Австрия и султана на Османската империя, Абдул Меджид I. (Бел. на прев.)

Всички новини
Най-четени Най-нови