''На един дъх'' - нова книга на големия български поет Георги Борисов

„На един дъх“ е новата стихосбирка на големия български поет Георги Борисов. Тя събира поетични фрагменти и стихотворения, отлежавали с години в бележниците му, част от тях – публикувани в том първи на издадения през 2024-а двутомник „Моите истории“.

Почитателите и познавачите на поезията у нас ще останат изненадани от неочакваната лекота, с която преминава от класически – в бял и свободен стих поетът, известен с майсторството си и вярност към класическите традиции в лириката ни.

В краткия си послепис, озаглавен „Наказаните стихотворения“, Георги Борисов споделя:

„Писал съм ги наистина на един дъх, за броени минути или, хайде, за час-два, без да вдигам глава и перо от хартията… Повечето съм нахвърлял, за да се поразкърша, наглася, настроя, преди аз самият да се „хвърля в солената бездна“. Как се отнасям към тях ли? Изненадаха ме, най-общо казано. Сториха ми се несправедливо принесени в жертва на пламтящото езическо божество, наречено поезия; бяха като деца, напъдени в съседната стая да учат и рисуват слънца и човечета, докато навън големите празнуват. И ме заболя сърцето.“

Сега тези пренебрегвани деца на поета вече имат щастливата съдба да бъдат приютени между кориците на най-новата му стихосбирка „На един дъх“. Това е срещата с многообразието на поетическото майсторство на Георги Борисов.

Поет, преводач, дълги години редактор на култовото списание „Факел“ и главен драматург на НТ „Иван Вазов“, Георги Борисов продължава да изненадва с мощта на таланта си, с възможностите да бъде жизнен, нов, различен.

Книгата можете да откриете в книжарниците "Нисим" и "Български книжници".

Публикуваме стихотворения от книгата, предоставени за OFFNews.bg от Издателство за поезия ДА:

По Млечния път

Какво е човекът без слово – двуного,
скокливо животно, отломък на пътя
от празната Божия камбанария –
но само уста да отвори – и хвръкват на думите
ятата пламтящи, бенгалските тигри,
кометите прашни на звездния разум
по Млечния път.

Между две къщи, между две огради

1.
Обичам къщата, в която спи моето малко дете.
Виждам я как се нагорещява от неговия дъх,
как пламва и започва да грее
от парещото му и едро като самун телце.
Обичам тази къща и се моля да не падне,
защото вътре е моето малко дете.
Тази розова като фурна къща,
толкова голяма за спящото в нея телце,
което отдалече мирише на хляб,
на любов и на мляко.
Искам много такива къщи по света,
искам да минавам нощем между тях
и да гледам как светят
или как се изпълват със светлина,
каква горещина излъчват дори когато са тъмни,
да вдишвам дълбоко съня им
но да не влизам никъде,
за да не разбудя някъде
някое дълбоко заспало дете.

2.
Колко е хубаво, че понякога нощем
и над тебе премигват самолети,
че над тази проклета и опозорена страна
те не се страхуват да прелетят,
че най-неочаквано,
когато ти си потънал
в отчаяние и мълчание,
когато вървиш напред-назад
между две къщи,
между две огради
и въздъхнеш дълбоко нагоре към небето,
можеш да видиш една пълна с живот светлинка,
един поздрав от небето, насред което
някои все още могат да четат,
да спят и да се хранят,
да сънуват как кацат сред огромни летища,
как пъплят с куфарите си
по непрочетените страници на пистите им,
как бавно и сладостно се отдалечават от теб
в тази забравена,
пълна със страх
и от тях изоставена
тъмна страна.

Стъкленица

Стъкленица – пясъчен часовник – невидим стъклен купол, в който се бият неопитните ни души в търсене на изход към други светове – стотиците примки, с които са още вързани към земята и житейските навици – пясъчният въртоп на входа на улея, през който бавно, като през иглено ухо, се изнизва мръсножълтата камила на пустинята – ракът пустинник в пясъка и човекът с мулето, които дружно се спускат през ревящия кратер – в долната земя на времето – време няма, има пространство, което се движи – и както сме се изкачили с едно завъртане горе – пак надолу – в скафандъра на стъкленицата, под купола на храма – тази обсерватория за извънземни…

Къща без покрив

Аз някой ден ще ида да живея
с небето в нея.
Да слушам как ледът от студ се пука
и ручейче под буката бълбука
като от стомна, в тъмното съборена,
да ѝ пои с вода скоклива корена.

Ездачът

Носи се с бясна бързина през храсталаци и клони, сече ги и чупи в движение, зелената шума кипи като пяна наоколо му, насреща проблясва слънцето, той лети към него изподран, изскача от гъсталака на мрака и се обръща назад – и какво да види: димящи развалини, гейзери от пушек, изпепелен сив пясък, от който стърчат обгорели клони и ръце. Нищо друго подире му. Нищо – и напред.

Махало

Летяхме с теб над океана.
Ти спеше, а сънувах аз,
когато много тихо стана
и спря махалото над нас.

Започна падането. Странно,
опитах да се ужася,
но нищо не усетих – само
че гол във въздуха вися.

Следете новините ни в GoogleNews