Късно вечерта кацаме в Бейрут. В тъмното успяваме само да видим, че хотелът ни е на крайбрежния булевард. Това е добре. Стаите са условно чисти, по ориенталски. Умората надвива и заспиваме бързо. Утре ще се запознаем официално с Ливан и ще започнем да го поглъщаме с ненаситния глад на пътешественика. Групата ни ще остане анонимна. Не е интересно кои сме, що сме. Единственият главен и противоречив герой ще бъде Ливан - толкова малък, а необятно голям.

Сутринта бързам да изляза на балкона да вдъхна сутрешния мирис на града, но за добро утро получавам първия шок. Срещу мен зяпат празните прозорци на изтърбушена сграда. Фасадата на хотела гледа към морето, а двете му крила са разположени в малки преки улички, и от двете страни има хотели с избита дограма. Нашият е възстановен, но другите едва ли ще се съвземат. Грозната гледка е следствие от взрива в пристанищния склад, който е бил толкова мощен, че има разрушения в радиус 6 километра.

Всъщност, руини има из целия град и не са само от последния взрив. Редуват се красиви, по европейски елегантни сгради с грохнали изоставени постройки, за които вече е трудно да се отгатне какво са били. Картината е противоречива, сякаш е погрешно сглобен пъзел. От “перлата на Ориента”, както са наричали Бейрут в едни по-добри времена, са останали само песъчинки - загадъчни и нелепи на фона на ширещата се разруха и мръсотия. Едва започнал бавно да се съвзема от продължилата повече от 10 години гражданска война, в която се месят всички велики и невелики сили, не за да я потушат, а за да я разпалват, в Ливан започват преврати, бунтове, за капак и тази унищожителна експлозия. Човек остава с впечатлението, че малката и някога спретната и прилично богата страна съчинена от французите, получава от съдбата удар след удар или с цел да бъде унищожена, или за да бъде закалена - бъдещето ще покаже. За да е по-пълна картинката, от юг Израел набива канчето на Ливан, когато сметне за необходимо. Причина за това най-често е Хизбула - организацията е завзела южните територии, пази ги с оръжие и развява знамената си, на които е изобразен автомат Калашников и нищо повече - красноречиво. Туристи се допускат на техен риск. Ние го поехме и не съжаляваме.

Там, във владенията на Хизбула живеят повечето от палестинските бежанци, а те са около милион и половина от цялото 6-милионно население на страната, изтласкани са от Израел. Живеят, е малко пресилено - обитават примитивни бараки и бидон вили точно като във филмите от средата на миналия век. Работа няма, а и трудолюбието не им е характерна черта. Въпреки всичките си проблеми ливанското правителство осигурява на всеки изгнаник по 100 долара на месец - по-нататък всеки да се оправя, както може или не може. А ние се вайкаме, че нашите граници се разградиха - какво ли ни чака тепърва.

Как да сравняваме кахърите си със страна, която по територия е 10 пъти по-малка от България, населението ѝ е колкото нашето, от което една четвърт са имигранти. Всъщност, колко точно са ливанците е загадка, тъй като официално преброяване не е правено от десетилетия. Това не се дължи на нехайство, а е напълно умишлено, тъй като висшите постове в държавата са разпределени на религиозен признак между християни и мюсюлмани по време, когато представителите на двете изповедания са били горе-долу по равно. Ако сега се преброят, може да се окаже (и ще се окаже!), че крехкото равновесие отдавна е силно нарушено и тогава иди се оправяй - нова гражданска война не им мърда. Та затова са решили да живеят в съзнателно невежество и условен мир. Поне се знае, че диаспората на ливанците по света наброява около 15 милиона - почти три пъти повече от местното население. Натам ли сме тръгнали и ние...

Към края на деня вече искаме да сменим от местната валута. Още от България сме предупредени в никакъв случай да не го правим в банка по официалния курс. Реалният бил различен в пъти. В началото реших, че това е преувеличено, но се оказа точно така. По незнайни причини националната банка не актуализира курса повече от година и той съответно не отговаря на действителността. Но животът си намества сам нещата и реалността не може да се пренебрегва и наглася изкуствено. Помолваме местния шофьор на буса да ни закара в надежден чейндж. Озоваваме се под някакъв мрачен, полутъмен мост. Отгоре боботят коли и камиони. Отдолу е малка импровизирана автогара на разбрицани бусове и микробуси. Нашето возило направо е луксозно. В нещо като стара телефонна кабина стои мъж и брои пари. От двете страни стъклата на бутката са изрязани и се образуват своеобразни гишета. Мъжът сменя различни валути едновременно и от двете страни като факир. Плътно до “чейнджа” е застанал друг мъж с внушителна физика и издута на кръста риза - въоръжена охрана. С известно недоверие се разделяме със зелените си банкноти и получаваме тесте мазни местни пари. Не ни остава друго, освен да се надяваме, че наследникът на финикийците не ни е измамил. Не е. Всичко е точно, остава само трудната аритметика да превръщаме една валута в друга, но това са неизбежните мъки на туриста.

Следващата среща е със Сайда, древния Сидон. Още е ранна утрин и около нас се стеле плътна влажна мъгла. По крайбрежието море и суша се сливат в сънлива прегръдка. Най-напред спираме до средновековна пристанищна крепост. Докато екскурзоводът ни залива с приказки, се отделям от групата и незабелязано се шмугвам вътре. Заобикалям няколко големи каменни блока и се озовавам в малка кръгла каменна зала. Радиусът ѝ е около два метра, а стените са дебели поне половин, по тях има продълговати зарешетени отвори като бойници. Между тях са забити в зида дебели железни, вече ерозирали халки, навярно за закачане на вериги. Тъмница? Развинтено въображение? През прозорците-бойници навлиза сива мъгла, прилича повече на пушек, мени формата си като призрак, постепенно се усуква около мен и ме намята с влажния си лепкав воал, обгражда ме... бавно, бавно, все по-плътно. Ще ме погълне, ще изчезна в мъглата! Още не...

Така съм се отнесла, че за малко да изпусна буса, който надава яростен клаксон в моя чест. Добре че някой все пак е забелязал липсата ми.
Навлизаме във вътрешността на града, изоставяме возилото и плъзваме пеша из тесните калдъръмени сокаци. Медината със сука - мърляв, шарен, изпълнен с глъчка и живот. Мустакати мъже се пазарят, карат се, после си стискат ръцете и се смеят гръмко. Забързани обли жени, които не вървят, а по-скоро се търкалят на групи от сергия на сергия, награбили пазарски торби. Срещат се и млади хора - още стройни младежи и красиви жени с дълги блестящи коси и огромни черни очи, засводени от гъсти естествено извити мигли. Вече разбрах какво е левантийски тип красота. Сещам се за модните у нас изкуствени клепки, които приличат на козирки. Трябва да се наведеш и да надникнеш под тях, за да разбереш има ли там око.

Постепенно се разпръсваме из древния жив град. Попадам в квартал, където улиците са покрити като безистени, дълги тъмни коридори с движещи се фигури и сенки сред тях. По стените се редуват врати и порти, входове към домовете. От време на време тунелът се разклонява, после прекъсва, излизаш за малко на светло, колкото да се огледаш и ориентираш къде си и пак потъваш в сумрака. Малко е плашещо, но има свой мрачен чар. Все едно през самите сгради е пробит тунел, а отгоре има етажи с жилища.

При едно от излизанията ми на светло вдигам очи и на отворения прозорец над тунела виждам женско лице. Погледите ни се срещат. Бледа, забрадена жена ме наблюдава през решетката. Нещо ме кара да спра, несъзнателно вдигам ръка за поздрав, сякаш съм видяла позната. Тя също ми помаха - вижда в мен туристка от далечна страна със скъсани дънки и развлечена тениска, а аз - забулена зад решетките на прозореца жена, която не може да излезе сама на улицата... сестра ми от друг живот. Гледаме се още миг, после тя се отдръпва навътре, аз продължавам по пътя си. Казахме си всичко.

Странно, в този лабиринт никой от групата не успя да се загуби.

Отново в буса, продължаваме на юг. Използвайки, че няма накъде да мърдаме, екскурзоводът ни се развихря за пореден път. Той е голям чешит, бивш университетски преподавател, преливащ от знания, от които сякаш иска да се разтовари. Сказките му са дълги и изтощително подробни. Всеки път започва от Адам и Ева, минава през тевтонските рицари, а там някъде между подробностите са Тир, Библос, Баалбек... Имам чувството, че след всяка лекция мозъците ни стават все по загладени. Информацията е толкова много, че накрая не запомняш нищо. Вместо да каже 4, 5 най-важни неща за всеки обект, от които да се запомнят 2, 3, той всеки път демонстрира енциклопедични познания на факти и ненужни детайли. На предна седалка съм и едва се въздържам да не подремна точно пред него, другите все по-често не устояват на заливащия ни словесен поток и клюмат глави.

Неусетно достигаме до най-значимия обект от обиколката ни - Баалбек, сърцето на древния Левант. Тук дори многословният ни гид замлъква. Колкото и да си се подготвял, да си чел книги и гледал филми, това, което се разкрива пред погледа, е повече от всичко очаквано. Според мен по археологическа стойност, внушителност и историческо значение Баалбек е сравним с пирамидите в Гиза. Не намирам обяснение, защо не е нито сред древните, нито сред съвременните 7 чудеса на света. Голям пропуск! Но най-добре е човек сам да се убеди. Хората гледат едно и също, а виждат различно, слушат едно и също, а чуват различно.

Ливанското ни приключение неумолимо наближава края си. Ще останат много невидени, неусетени, неразбрани неща. Но ще останат и много спомени - и цветни, и черно-бели, късчета Ливан.

Последния ден съм подранила и чакам на булеварда пред хотела групата да се събере. Потокът коли не спира да дефилира пред мен - от най-скъпи и модерни, до движещи се като по чудо трошки, накачулени с цели семейства моторетки, които едва балансират и заплашват да се изпързалят на асфалта с все товара си, камиончета, преливащи от стока.

До тротоара спира кола. Шофьорът сваля стъклото и ми кимва подканващо. Гледам го озадачена. Не вижда ли, че сигурно съм връстница на баба му? Какъв е тоя мерак рано сабалем? Младежът зад волана се усмихва широко и разбиращо и отново потъва в автомобилния поток. Още се чудя да се обиждам или да се лаская от това внимание и чувам зад гърба си клаксон. Мустакат мъж на средна възраст ми маха приятелски. Стига бе! Уви, истината се оказва прозаична - това са “черни” таксита. То други май няма. И понеже съм застанала на тротоара пред хотела, и понеже личи, че съм чужденка... А аз тъкмо започанах да си мисля, че... ех, надежди!

Уж сме тук най-вече заради древната история и археология на тайнствения Левант, а съвремието ни налита отвсякъде - с обърканото и анархистично улично движение без светофари, зебри и други глезотии, с новите развалини, които са повече от старите, с набиващата се в очи разлика между християнските и мюсюлманските квартали, с изключително бавното обслужване - изпитание за нервите на всеки европеец. Цитирам екскурзовода: “Тука го дават яваш-яваш, но без тази припряност.” А един от севитьорите беше съвсем директен: “Вие имате часовници, ние имаме време!” И е прав - те имат време и по много деца. Значи са по-богати - имат бъдеще, а ние - минало.

За десерт на пътешествието сме оставили Анжар, наричат го “домът на арменското гостоприемство”. Градът е разположен в плодородната долина Бекаа, излегнала се между Малък и Голям Ливан - планините, дали името на държавата. За разлика от другите арабски страни, тук няма пустини, а пищна зеленина, заснежени планински върхове през април, бързи ручеи и разбира се - повече ливански кедри отколкото палми.

В съвременния малък град живеят предимно арменци, а древният Анжар от времето на Омаядите е най-красивото място, на което бях. Гледаш, попиваш с всяко вдишване и душата ти се пълни, пълни...

След като нахранихме душите, отиваме да заредим с гориво и обвивките им -телата. За качествата на ливанско-арменската кухня няма да споменавам - тя се опитва, не се описва. Не съм кулинарен фен, за мен храната е необходимост, а не изкуство, но вече съм сериозно разколебана. Изпитвам глад само при спомена за непознатите гозби, с които ни нагостиха. Заситени, но не и преяли, преди да напуснем ресторанта, арменката от групата пита един от келнерите не можем ли да закупим от прекрасното вино, което опитахме. То е от известна ливанска изба, но рядко се среща по магазините.

Следва кратко суетене сред персонала и след конспиративно смигане и кимане ни повеждат в индийска нишка по тесни полу-тъмни коридори, водещи към служебни помещения и складове.

Нахълтваме в малкия счетоводен офис, а служителките ни посрещат подозрително, да не кажа враждебно. Тогава Аракси включва на арменски и всичко се променя като с вълшебна пръчка. Следват прегръдки, сякаш са сестри, които отдавна не са се виждали, радост, смях - да не са роднини. Останалите гледаме мълчаливо отстрани и се опитваме да вденем нещо. Появява се баш-шефът. И той е благоразположен. Идва време за деловата част. Аракси ни пита набързо кой колко бутилки и какво вино иска. Пазарлъкът започва. Шефът мисли дълбоко, ние сме затаили дъх - съобщава се някаква цена. Аракси се наскърбява. Служителките гледат умолително, на наша страна са. Нова цена. Аракси вади протрито портмоне и брои няколко останали банкноти - не стигат. Със сигурност знаем, че това не са всичките ѝ пари, но мълчим съзаклятнически. Шефът започва леко да се изнервя, а ние го гледаме като жадни сирачета, не пестим драматизъм. Трета цена, последна! Аракси надава победоносен вик! Няма и следа от арменската ѝ тъга. Бутилките поемат от склада към нас. Всички сме щастливи - виното е превъзходно, а цената почти безалкохолна. След сърдечно сбогуване - явно и двете страни са доволни, поемаме обратно в същата редица. От групата ни се разнася радостно подрънкване на стъкла.

Вече се качваме в буса и всички благодарим на Аракси - ако не беше арменският ѝ, щяхме да останем с празни ръце. Тя ни поглежда и с лека усмивка на превъзходство заявява: “Какво си мислите вие? Армен език - салон език!” Това ще го запомня! Какъв ти там френски, какъв английски? Армен!

Напускаме Ливан, когото обикнах, преди да съм опознала. Толкова е малък по територия, и толкова натоварен с история - древна и съвременна, още кървяща. Ливан - повтарящи се изпитания и възкръсвания от пепелта. Ливан - живо многолико същество - ранено и страдащо, гордо и унизено, красиво и омърсено, изправящо се и падащо, и пак надмогващо... Просто Ливан!