Румен Бояджиев-син за изкуството, пандемията, сенките в управлението и академичните среди

В началото бе словото...

Слагам бас, че преди словото се е появила музиката. Тя е била онова неуловимо желание да се слеем с красотата, да бъдем част от вселената.

Всеки един звук, който първия човек е издавал, е бил много по-силен от думите. Той е звукоподражавал - на вятъра, на дъжда, на морето. И така, в стремежа си да се доближи до красивото, до съвършеното, човекът е започнал да говори... и е започнал да убива с думи. Започнах много абстрактно, а знам, че днес на вас не ви се чете за това.

Вие искате да четете за Мутафчийски, за Мангъров, за Бойко, за апокалипсиса, за COVID-19.

На мен обаче това вече не ми е интересно. Не ми е интересен малоумния мейнстрийм, в който заживяхме като някакви пленници, привързани към своите господари в генералски униформи.

За това избрах в това адски странно време да поговоря с един приятел.

С един първокласен музикант, с един композитор от новото поколение - поколението на творците, които избраха сами да проправят пътя си, без да разчитат на дотации, на синекурни длъжности.

Румен Бояджиев-син е един от генерацията млади български композитори, чиято музика си струва да чуете. И да притежавате сред дисковете у дома.

Неговата класическа музика не е онази скучна, непонятна, с високи претенции за елитарност мрачна канонада от звуци.

Румен е хем някак холивудски, хем някак дълбоко свързан с нашия фолклор.

Хем е бурен... хем романтичен.

Но най-важното за мен е, че Румен има какво да каже - не само с музика, но и с думи.

И започвам разговора с него в навечерието на онлайн концерта на Софийска филхармония, където ще бъде изпълнен неговия концерт за цигулка и оркестър, наречен "Холивуд". Концерта ще бъде излъчен на 3 май, понеделник, в онлайн стрийм на Софийска филхармония (ето тук)

Да започнем с един по-абстрактен въпрос – къде караш карантината? И сега, след като работата в нашите професии практически вече не съществува, остава ли ти повече време да твориш?

Преди всичко искам да благодаря за вниманието и поканата. Винаги съм четял OFFNews като една от основните медии, на които имам доверие.

Разбира се и доста съм я критикувал, но в края на краища, в спора се ражда истината. Карантината прекарвам у дома си.

Аз съм къщовен тип човек. Прочетох стотици статии, мнения и коментари на водещи световни и наши специалисти и успях да си съставя свое, индивидуално мнение за случващия се абсурд, чиито последствия изобщо още не сме усетили. Мога само да се моля на Бога да ни се размине по-леко и да имаме сили и ресурс да се преборим с бъдещето. Аз не гледам телевизия, защото понятието “герои на деня” е против моите разбирания за обществена постройка и не искам вътрешно да се съгласявам с този процес, нито да го легитимирам за себе си.

Вероятно и други хора мислят като мен. В дните на изолация прочетох интересни книги и учебници по вирусология и епидемиология, на богословска тематика, както и изучих множество партитури и записи на класически музикални произведения, които досега не познавах така добре в детайли.

На сегашния етап професията ни е напълно унищожена, точно както се изрази ти. Засега, както виждам, няма нито държавна стратегия, нито план за спасяването и, както винаги всъщност.

Но в тази ситуация още повече усещам цинизъм и пренебрежение в придобилите власт и това, меко казано ме тревожи. Когато затвориха интиститута, в който работя, една седмица стоях в безтегловност, уплашен, несигурен, притеснен, без нормален сън, без възможност да видя родителите и брат си, както и малките си племенници.
И тогава ми дойде идеята да напиша симфония - камерна, само за струнен оркестър посветена на всички тези лекари, сестри и медицински персонал, на които им предстоеше да преминат през ада. Исках да им помогна по някакъв начин, знаейки че нито ще ги стопля, нито ще ги нахраня, но само това имах възможност и компетентност, за да покажа своята съпричастност. Вдъхновение за написването на точно такова произведение беше един фантастичен новосформиран оркестър от млади и талантливи хора наречен “Дропдаун комюнити”. Симфонията е вече факт и с нетърпение очаквам премиерата, за да бъде чута от колкото се може повече медици.

Възползва ли се вече от „щедрите“ мерки на Министерство на културата? И въобще – какво е мнението ти за тях?

Аз съм човек, който живее изключително скромно и аскетично и не бих могъл да кажа, че не бих имал нужда от помощта на това министерство.

Проблемът е, че не припознавам съществуването на тази институция. За мен тя е призрак в нашите глави, някаква химера, че сме защитени или някой се интересува от нас. Освен унижение и обиди, аз друго не съм видял от нея в продължение на единайсет години и ако до преди това все още таях някаква надежда за опора в нейно лице, сега за мен тя просто не съществува. Нито този министър, нито сградата, нито служителите там. Следователно, като свободен творец имащ нужда от подкрепа, аз не мога да отида да се моля за пари на призрак. Със същия успех бих се молил за помощ на някой паметник в Борисовата градина. Помощ и подкрепа можеш да получиш от хора, които мислят като теб, ценят труда ти и виждат смисъл в него, а не от движещи се сенки, които подписват документи. Моля се Съдбата да ми позволи да се справя сам със задаващия се кошмар.

Какво е да правиш изкуство по време на карантина? Според теб кризата ще убие ли културата ни, или ще я рестартира?

Да се прави изкуство по време на блокада, защото това у нас е почти военна блокада, а не карантина, всички може би си мислят, че е много лесно - стоиш си вкъщи, не ходиш на работа и си драскаш по нотния лист с молив и гума.

Истината обаче е, че този процес в настоящите условия е много болезнен и драматичен.  От една страна стои неистовата необходимост да създаваш, да строиш, да съзидаваш.  От друга страна, леещата се в главата ти музика бива скована от панически страх за физическото и духовно оцеляване, за бъдещето, за здравето, за близките ти хора, най-вече за свободата. В това безвремие, ние лекомислено или напук публикуваме в социалните мрежи снимки на манджи, сладкиши, влизаме в спорове и ругатни, изгубваме свободата си, правото си на мнение.

Залива ни платена пропаганда, недостойна телевизия и медия, потъваме в лакейство и слугинство пред самообявили се господари и техните апологети.

В такъв момент човек на изкуството крещи “спрете се”! И тъй като в България той е принизен до дъното на общността като “маргинал”, единственият начин е да композира, да пише, да рисува, да свири, да пее. И да намери начин това да стигне до хората, за да осъзнаят те, че не са сами, че и ние мислим като тях, че сме едно цяло, че просто говорим един език, всеки по своя начин.

И макар да не произвеждаме хляб, ние също сме посветени в служба на обществото, ние сме на практика неговата витрина. Според мен, културата може да рестартира, само ако всички се обединим като гилдия, надмогнем егото си и личните си интереси и поставим ясни искания на държавата как, къде, защо, за какво и в коя посока ще тръгне програмата за националната ни културна политика, за отношението на държавата към нея и нейните представители, за пътя към гражданите на страната, на които е внушено, че хората на изкуството са “паразити и пиявици смучещи стотинки от клетия данъкоплатец”.

Аз смело мога да заявя, че държавата до голяма степен спомага за добрата хранителна среда на тези конспиративни слухове, така че човек, който не чете и не се интересува от проблемите пльосва под снимката на дворно барбекю с кебапчета и кюфтета за цяла армия публикация от рода “те ни изяждат данъците”. Следователно, сами можете да си отговорите на въпроса с какво трябва да се борим сега, когато кризисното цунами все още е далеч отвъд хоризонта. В противен случай, културата на България загива.

Съвсем скоро – в неделя, 3 май, в онлайн концерт ще можем да чуем твоя концерт за цигулка и оркестър „Холивуд“. Аз съм го слушал на живо, но разкажи малко за него на нашите читатели.

За Концерта за цигулка и оркестър “Холивуд” бях вдъхновен от прекрасната концертмайсторка на Софийска филхармония - цигуларката Калина Христова - магнетична жена и фантастичен професионалист. Моята идея бе да създам инструментален концерт, съдържащ в себе си ярката и така обичана от всички нас атмосфера на стария “Златен Холивуд”, Холивуд на огромните бляскави продукции и суперзвезди, на красивите мелодии и големите симфонични оркестри. Холивуд, когато беше “фабрика за приказки”, а не евтино подобие на електронна игра. Опитах се да заложа именно това усещане за оптимизъм, светлина и нежност. Оркестрацията е мащабна и импозантна, а цигулковата партия е едно намигване - контраст срещу могъщия звук на големия оркестър. Ключовата дума за този концерт е красота. Просто се опитах да създам нещо красиво.

Наскоро нашият бележит художник и режисьор (и мой скъп приятел) Тео Ушев написа един текст, в който сериозно се усъмни до какво ще доведат „безплатните“ събития през последните месеци. Опасяваш ли се, че след края на тази карантина хората няма да си купуват билети за културни събития?

Тео Ушев е прав.

Прочетох неговия текст и ми хареса. Той е доста наясно с проблема, още повече, че има поглед към един гигантски пазар - джунгла, нямаща нищо общо с нашето “селце” на фона на Ню Йорк или Лос Анжелис, например. Въпреки, че аз разбирам необходимостта от тези стриймове, липсата на какъвто и да е избор за ръководителите на културни институти и призива към публиката: “тук сме, оцеляваме, обичаме ви”, вътрешно в себе си съм против. Против съм дигитализацията, против съм стоенето вкъщи, против съм онлайн общуването, музикалното обучение, концертите и всичко водещо до алиенацията, която спокойно, но сигурно ни убива.

Сега ще се оправдаем с вируса, утре с дъжда и студа, вдруги ден, защото ще ни загори суфлето и публиката ще се научи да си гледа Берлинска или Виенска филхармония от кухнята, докато музикантите им с убити души ще свирят Брамс и Брукнер на празна зала. Четири или пет години ще гледат, след това ще спрат да гледат и ще остане само суфлето.

Недопустима е дори мисълта това да се превръща в практика, както и всички нейни производни. Затова, да, опасявам се, че няма да си купуват билети и че след този подем, който наблюдавахме в последните години за спечелването на публиката и пълненето на зали от няколко талантливи и находчиви директори на културни институти сега на практика се връщаме от там, откъдето започнахме, че дори и по-назад.

Липсва ли ти свиренето? Липсва ли ти мюзикъла и оперетата (защото, освен, че си композитор, ти си и оркестров музикант в Музикалния театър)?

Да, липсва ми много.

Инструментите, колегите, репетициите, спектаклите, публиката, ведомственото барче, сутрешното кафе в хладната утрин на терасата му, живия поток от звуци. Липсва ми телевизионното предаване, в което до скоро свирех, екипа на БНТ, групата. Липсва ми свиренето с ФСБ, това съвършенство на дисциплината и съвършенство на изпълнението. Много неща ми липсват като на всеки човек в момента. Най-вече родителите и близките ми хора.

Любопитен съм да разбера над какво работиш сега? Слагам бас, че е нещо, инспирирано от апокалиптичната ситуация.

Освен симфонията, която споменах, работя по завършването на два инструментални концерта - за арфа и оркестър и за пиано и оркестър, както и върху ново музикално-сценично произведение по приказка на Х. Кр. Андерсен.

В никакъв случай не е апокалиптична, пиша я за дечица. Също така, правя оркестрови аранжименти по един прекрасен повод, за който ще чуем съвсем скоро. Всъщност, дори Камерната симфония не звучи апокалиптично, все пак не забравяйте, че хората са преживели войни, кланета, глад и бомбардировки. Ние, като че ли само бяхме предупредени от Бога да внимаваме в картинката! Така че, освен тъга и болка в произведенията, които пиша има силно доловима нотка на ирония и присмехулство, но не и трагизъм.

Един въпрос, посветен на културното управление на клетата ни родина – културата беше първата, която спря. Още преди да бъде обявено извънредно положение. На какво го отдаваш – на далновидността на министър Банов или на тоталната липса на отговорност от страна на държавата към културата?

Министърът просто искаше да се хареса на господаря си.

Дано е успял. Но при взетия готов модел на поведение от Европейския съюз, така и така случилото се беше неизбежно.  Същото преживяват всички други държави, но критиките и коментарите от страна на техните гилдии са доста по-остри и непримирими от нашите тук.

Няма да забравя един френски театрален актьор който беше написал: “Ако затварянето на концертни зали, театри и опери ще спаси света от новия вирус, то аз лично бих им теглил ключа на всичките”!

Усещате иронията, чисто по френски.

Паниката е лош съветник при всеки един случай. И не мога да не отбележа, че компенсациите от страна на големите европейски държави за своите хора на изкуството са проява на адекватна грижа, уважение и съпричастие, доказателство за една по-различна от нашата ценностна система.

Някога някой канил ли те е на работни групи, които обсъждат различни проблеми на гилдията? Или поне някога някой правил ли е опит да те попита какво е твоето мнение за случващото се с културата у нас?

Никога.

Оркестър от безработни снима видеоклип с Iphone с наслагване. Всички се кефят. Какво е това за теб и дали тази тенденция не е опасна?

За мен, това има ефект, все едно току-що си разбрал, че детето ти взима наркотици.

Не, не и не, твърдо, не!

Това са легендарни творци, музиканти, солисти, абсурдно е те да бъдат принуждавани да се снимат по пижами. Има все пак някакъв култ, някакъв респект, ако щете нещо “недосегаемо”. Публиката никога не е искала да вижда подобие на себе си, тя очаква да види това, към което се стреми и мечтае. Тази граница, това разстояние между изпълнителите - магическата дистанция както я нарича Майерхолд, задължително трябва да се спазва.

Микрофонът на айфона е колкото глава на топлийка. Той не е направен да се записват през него класически инструменти без реверберация, без акустика, без атмосферата на залата, без дистанцията, без магията.

Той е направен, за да си записваш гласовите съобщения.

При поп и рок- музиката е същото положение, просто не е редно. Това е мое мнение, не натоварвам никого с него, но ако искаме да запазим и малкото останало човешко в себе си трябва се спрем вече с тези телефони. И никога да не допускаме оркестри от безработни музиканти.

Ти си много активен в социалните мрежи. И не ти пука, че мнението ти винаги се различава от мейнстрийма. За това ще те провокирам – утре ставаш министър на културата. Какво е първото нещо, което би направил? Или, хайде да разширя въпроса – кои са нещата, които са важни?

Искам да подчертая, че участието ми в социалните мрежи е само и единствено в личния ми профил, тоест, на когото не му харесва, просто да не го следи и чете.

А написаното от мен е там, не защото търся евтино струваща известност, а защото изпитвам непримиримо чувство за граждански дълг, за инфлуиране на чувство за справедливост и свобода у хората, за самоосъзнаване като единици и производни на това общество.

Ненавиждам да ме лъжат, ненавиждам платените групички инфлуенсъри разпространяващи глупости като ремсисти за жълти стотинки, и които имат безочието да се погледнат в огледалото сутрин, преди да излязат. И съзнателно всяват страх!

Мразя пропагандата във всичките и форми, презирам незачитането на специалисти в различни сфери, дали живота си да се изучат така, както аз самият дадох трийсет и пет години, за да изуча музиката и ми предстоят още толкова, за да я доизуча, ако изобщо това е възможно.

Аз познавам множество от тях, особено в сферата на медицината и винаги се допитвам, преди да напиша нещо в профила си, особено в тази ситуация в момента.

Както казваше жестоко убитият Милен Цветков, когото имах честта да познавам лично “Няма истина, тя по-скоро е нещо като много абстракции, приближаващи се до това, което се случва около нас, с възможно най-малко изменения”. Титан. Светла му памет.

Един път в коридорите на БНТ, където той беше дошъл по някаква работа ми каза: “Не харесвам всичко, което пишеш във Фейсбук, но и много неща харесвам. Трябва да те поканя в предаването си и за музика ще поговорим…”

Аз му отговорих: “С удоволствие, Милене, кажи ми само нали няма да ми се подиграваш много”. А той се усмихна до уши и подхвърли - “Спокойно, само малко”. Типично в негов стил. Поклон, Милене.

Относно това, че никога не съм съгласен с мейнстрийма ще кажа, че не е така.

Много пъти съм приветствал инициативи и решения, дори и на разполагащите с власт сега, ако са били в полза на хората и страната ни.

За съжаление, това са единични случаи. С някои свои решения сегашните управляващи проявиха разум, но това е смешно на фона на гротескното безумие, в което се превърна културата в нашата обична ми страна. Пак ти казвам, аз съм от хората, които много мразят да ги лъжат.

Много зависи от изборите!

Ако хипотетично стана министър на културата, то ще е в правителство, което е обърнало взора си навътре в държавата и не служи на чужди интереси. Което има приоритети свързани с благосъстоянието на хората и в частност, с проблемите на хората на изкуството.

Ще воювам за висок процент от бюджета за култура. Ще се опитам да убедя Министерския съвет, че е по-престижно за визитката на България да покажеш на света български балет, опера, симфонична музика, отколкото таверна с шишлици и псевдо фолклор. Ще подготвя проектозакони, които да гарантират дотации от държавата и финансова независимост на културните институти, както и да регламентират финансови правила за дейността на свободните артисти. Освен това, стратегията ми ще бъде да запазя, да опазя, да защитя.

Сигурен ли съм, че съм успял да опазя постигнатото от 120 години насам, след това ще се погрижа да се прекрати сивото кардиналство и “дълбоката държава” в това министрерство, да се напълни то с млади и прогресивни хора, които ценят класическите изкуства и традициите. Ще се опитам да създам екипи от доверени специалисти, които да очертаят пътища за развитие и стимулиране на националното творчество и неговото презентиране извън страната. Според мен е необходимо учредяването на специализирани жанрови агенции, в които да работят капацитети и експерти по съответния жанр. За Закона за меценатството изобщо няма смисъл да говорим, от там се тръгва. И всячески бих опитвал да го подобря и разширя в полза на творците, форумите за изкуства и разпространението им в обществото. Бих водил сериозна битка с Министерството на образованието за тотална промяна на мястото и значението на изкуството в днешното “модерно” образование. За да се развиваме трябва да имаме публика, а за да я имаме трябва да я възпитаваме. Пътят е труден, но далеч не е невъзможен.

Какво е състоянието на съвременната класическа музика у нас? Продължава ли тази война между „академиците“ и „новите лица“ вътре?

За мен Музикалната академия вече не съществува.

Донесла ми е само болка и страдание, тоест някои от хората в нея, които са я бетонирали като концлагер. Война между академици и нови лица няма, защото в областта на композицията не се открояват нито едните, нито другите. Композицията като предмет на изучаване е тъмна, пуста, покрита с паяжини стая, в която изобщо никой не може да влезе, защото не му дават ключовете. А в нея витаят спомени за отминали велики мигове и личности, изтрити от бездарни чиновници със сако, вратовръзка и поло, всеки държащ в ръката си по една “Баба Гума” - любимият израз на Панчо Владигеров. И трият ли трият, трият ли трият. Относно “новите”, доколкото ги има, бих искал да им пожелая успех и да помнят, че призванието композитор не можеш и нямаш право да си го прикачваш сам. Прикачва ти го твоята публика, ако изобщо имаш такава.

Защо гилдията на музикантите не е единна? Защо я е страх и защо винаги, когато трябва да се говори, много малко музиканти имат „топки“ да излязат и да кажат нещо, заставайки с лицето и името си зад това?

Защо мълчим, защо не сме единни?!

Отговарям с индекси:
Първо, защото сме гладни;
второ, защото се мислим за много велики;
трето, защото сме алчни, недалновидни и предпазливи;
четвърто, защото не носим любов в сърцата си.

Може би и затова толкова трудно печелим любовта на публиката. Тя е като хищник, усеща лъжата усеща подценяването, усеща презрението и завистливото его. Може да не ти го каже, да си иде потънала в любезно мълчание, но винаги го усеща. Така е и между нас, хората на изкуството. Ще се съберем двайсет, но един - двайсет и първият ще ни предаде или от личен интерес, от желание да угодничи или просто за спорта, за сеира. Тъжно е, но е така. А колко смели, сърцати, гениални хора има в България. Като си до тях си казваш “благодаря ти, Господи, че ми даваш шанс да бъда до велики творци, макар и предаден”.

Какво следва за Румен Бояджиев-син оттук нататък (вечният въпрос за бъдещите творчески планове)?

Ще отиде да си плати интернета, защото ще му го спрат.

Следете новините ни в GoogleNews