Павел Савов: На запад хората с увреждания карат тирове, а тук ни забраняват търговска дейност

Павел Савов е пример за човек, който през целия си живот е учил, работил и спортувал, без да остави физическото му увреждане да е водещо. Роден е през 1971 година. Учи Социални дейности в Шуменския университет и управление на туризма в Колежа по туризъм в Благоевград. Допълва образованието си с икономика на туризма със специализация регионално планиране и развитие във Висшето училище по агробизнес в Пловдив. В първите години от трудовия си стаж работи в сферата на търговията, а също и в ремонти и поддръжка на автобуси. На 26 години претърпява автомобилна катастрофа, след която остава в инвалидна количка. След това работи в Министерството на младежта и спорта, отговаряйки за спортовете за хора с увреждания, като е сред първите държавни служители с увреждания. След това над десет години работи във фонд „Социална закрила“ към МТСП. През 2021 година, за кратко, Савов е народен представител в 44-тото Народно събрание. Днес той е председател на Спортен клуб по адаптирано колоездене и на Българската асоциация за рекреация, интеграция и спорт, също и член на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания към Министерския съвет и на Обществения съвет към Столична община. Петър Савов е новият гост в рубриката "Вдъхновяващи българи".

Разкажете за БАРИС – организацията, която ръководите. Каква бе целта на нейното създаване?

БАРИС е една от малкото национално-представителни организации на хора с увреждания. Идеята, с която я създадохме преди 15 години, беше хора предимно с двигателни увреждания да могат да живеят активно и да водят смислен и пълноценен живот. Ние приемаме, че хората с увреждания не са болни в медицинския смисъл, а са с дефицити. Чрез различни адекватни мерки те могат да станат пълноценни и да водят активен живот.

На пръв поглед това изглежда лесно, но има доста предизвикателства. Първото, върху което сме се фокусирали, и е основна част от дейността ни, е подобряването на личната мобилност на хората с увреждания, т.е. хората да могат да се придвижват, да излизат от домовете си. Само така може да им се случи т. нар. интеграция – да работят, да учат, да ползват социални услуги и да правят това, което искат, за да са максимално независими. Действителността в България е такава, че за човека с увреждане, особено ако ползва помощни средства, е много важно да има кола, адаптирана към неговите дефицити, с която да се придвижва навсякъде.

Как се случваха нещата в началото?

Когато създадохме тази организация, бяхме предимно активни хора с увреждания. Първоначалната ни идея беше да спортуваме и заедно да правим така, че хората да живеят активно. Като се говори за спорт за хора с увреждания, се разбира състезателен спорт и параолимпиадите. Но целта на параолимпийския спорт навън е хората с различни увреждания да получат двигателни умения и навици, които да им помогнат в ежедневието. Организациите обаче са жив организъм. Ние се опитваме да помагаме на нашите членове и се оказа, че разделителната линия е автомобилът.

Хората с коли са активни, даже някои от тях учат и се занимават с бизнес. За съжаление, България е единствената държава, в която все още активното включване и личната мобилност не са припознати като приоритет от политиците. Не искам да влизам в политическо говорене. Но се говори за трудова заетост и други грандиозни неща. А опитът ни показва, че хората с увреждания в България нямат проблем да работят, стига да са квалифицирани. Говорил съм и с много работодатели, които нямат проблем да назначават, а много от тях дори са наели хора с увреждания. Но никой работодател не би се наел да взема хората от дома, да ги кара и връща от работа. Затова личната мобилност е основен фактор хората с увреждания да си намират работа и да работят. А тук това не може да се случи организирано.

В други страни от Европа, за да направи това, човек трябва да има само добро желание. А за да има такъв автомобил в България, той трябва да си го намери, после да намери къде да го преустрои за себе си, след това да си намери школа, която да му издаде шофьорска книжка и т.н. Дори и цялото му семейство да бъде впрегнато, пак е трудно. Нищо не пречи тук да се създадат условия за това. Например да се създаде център, в който човекът с увреждане да отиде и хора със съответната компетенция да видят дали той може да шофира.

В България войната е по пътищата и повечето инвалидизирани хора са жертви на пътнотранспортни произшествия. За да се върне човек на пътя и да е пълноценен водач, трябва да се види дали психически е преодолял шока. След това да получи автомобил съобразно неговите дефицити. Би трябвало това да се случва лесно, но не е така. Държавната политика е доста рестриктивна в тази област. Много хора с увреждания в Западна Европа карат и тирове. Благодарение на новите технологии, автомобилите станаха много по-лесни за управление. С тях те извършват търговска дейност, правят доставки.

А в България хората с увреждания получават медицинско свидетелство с печат, който забранява абсолютно всякакъв вид търговска дейност – превоз на товари и пътници, таксиметрови услуги и т.н. Аз имам преустроен микробус, който съм взел от Нидерландия. Той има рампа и мога да го шофирам съвсем спокойно и да извършвам с него всякакви дейности. Законът казва, че мога да извършвам тези дейности, но ако закарам нещо и за него получа пет евро, това е нарушение.

Преди три години Комисията за защита от дискриминация се самосезира по тази тема и излезе с решение, че това е дискриминационна практика. В същото време държавата в лицето на Министерството на здравеопазването и Министерството на транспорта обжалва това решение. Две години казусът е в Административния съд, а доводите им да обжалват са повече от нелепи.

Даже становището, изпратено от Министерството на здравеопазването, е просто „уникално“. В него се казва, че когато човек с увреждане вози семейството си или приятели, това е за удоволствие, но когато извършва търговска дейност, това било по-интензивно, много щяло да го напрегне и нямало да е подходящо за здравето му. И това е само част от картинката. В момента водим една неравна битка с държавата, но сме оптимисти и не мислим да се отказваме.

Разкажете за автомобилния шампионат за хора с увреждания, който организирате.

Да, той събира хора от цяла България и се провежда в няколко кръга всяка година. Повечето от нас са весели, лъчезарни хора с чувство за хумор. Решихме да го направим преди десет години. Това не е състезание за скорост, а майсторско шофиране на полигон. Искахме да покажем, че хората с увреждания не са по-лоши шофьори от другите. На състезанията ни са идвали всякакви важни хора, включително политици. Ръкопляскат ни, казват, че сме супер, а в същото време забраните си стоят. Ние няма да се откажем.

Опитахме да протестираме миналата година и ще продължаваме, защото това е единственият начин нещо да се случи. Когато един проблем излезе в публичното пространство, има доста по-голям шанс да се реши, отколкото това е възможно по административен начин. Имаме и други дейности за хора с увреждания, включително и спортни. Помагаме на хора да кандидатстват по програмата за достъпна жилищна среда. Това е доста скъпо начинание и човек не би могъл да си го позволи без държавна помощ. Да, има програми, но всичко се случва толкова трудно, че много хора се отказват, особено ако не са от София.

Вие сте сред малкото хора с увреждания, които успяват да стигнат до депутатско място в българския парламент. Какъв е вашият опит от това?

Аз вярвах, че влизайки вътре, мога да променя нещо. Като човек с експертиза, можех да генерирам идеи за развитието на някои политики. Но много неприятно впечатление ми направи това, че хората с увреждания са възприети като второ качество. Да, имаше и практика хора с увреждания да се поставят на по-сериозни позиции, но после не ги вземат на сериозно. Аз нямах лични амбиции. Видях, че в онзи момент се чувствам много повече на мястото си в нашата организация, отколкото да се опитвам да правя нещо в държавната администрация. Мисля, че дали съм с увреждане, или не, не би трябвало да има значение.

Би трябвало водещото да е това какъв съм като личност и професионалната ми експертиза. Идеите ми нямаха развитието, което искам, и прецених, че е по-добре да не съм там. Политиката за хората с увреждания в цивилизования свят не може да е лява, дясна, либерална или консервативна. Когато има рампа, тя или е в стандартите, или не е. На база на стандартите, още през 1986 година в ООН е приета Конвенцията за правата на хората с увреждания. Тя е изходната точка, върху която трябва да се градят и политиките за хората с увреждания. В България много се обещава да се направи за тези хора в предизборните кампании.

Ние доста дейно участвахме в изготвянето на Закона за хората с увреждания, който имаме от 2018 година, а там са показани областите на подкрепа от държавата и как трябва да се правят политиките. Но никой тук не говори по този начин и на хората с увреждания им се наслагва усещането, че всичко, което се прави за тях, е по доброто желание на еди-кой си политик. Във факултативния протокол към Конвенцията за правата на хората с увреждания са разписани политиките, следвани от държавата, и как да се върви към прилагането им. Въпреки че сме ратифицирали конвенцията още през 2012 година, все още не сме подписали този протокол.

Можем да говорим много върху това какво е качеството на експертизата в тези политики. Най-фрапиращ е случаят с ТЕЛК. Много се коментира по медиите, че експертните решения са над 800 000 и т.н. А никой не казва, че през 2018 година, когато се правеше наредбата за този вид експертиза, всякакви екзотични организации участваха в нейното създаване. В момента сме единствената държава в света, където хората с увреждания дори не се явяват на ТЕЛК комисия. За да се избегне корупцията, човек праща документите си в друг град. И какво става, ако той е от по-малко населено място, а личния му лекар е незапознат как да му окомплектова документите по подходящ начин.

Имаме наш член, който беше с 80% инвалидност, а след преосвидетелстването му бе с 30%. Изгуби си пенсията и социалните облекчения и изпадна от системата, тъй като там влизат хората с над 50%. Човекът обжалва, а това може да се проточи с години. А това не са хора, които да са финансово независими. И в същото време излизат политиците и казват, че са много ТЕЛК решенията. От цялата система се възползват хора, които нямат реална нужда, а нуждаещите се са в много тежко положение. Опитваме да променим тези неща, но битката е много трудна, особено в сегашната действителност на непрекъсната смяна на правителства.

Почти е невъзможно да се случи нещо смислено и според мен тази парализа продължава прекалено дълго. Всеки опитва да прави неща, които звучат добре. А истинските реформи, които трябва да наложат стандартите, не се правят. Преди десетина години сините картончета за паркиране на места за хора с увреждания се даваха на хора с тежки двигателни увреждания. Изведнъж, преди две-три години, се оказа, че било дискриминация тези картончета да се дават само на хората с най-тежки увреждания. И всички хора с над 50% инвалидност по решение на ТЕЛК можеха да имат такива картончета. И оттогава местата за паркиране за хората с увреждания са винаги пълни и лично аз от години не съм използвал такова място.

Кое е най-важното за хората с увреждания, което бихте желали да се знае и от управляващите, и от всички останали?

Активните хора с увреждания не са в тежест на държавата. Те, чрез данъците и осигуровките, в пъти връщат това, което държавата им дава като пенсии, достъпна среда, медицински изделия и други социални права. Хората с увреждания, като едни нормални хора, са полезни за обществото. Вече има много глад за различни професии и много от хората с увреждания ги практикуват.

На пръв поглед не изглежда разбираемо, но ще дам пример. Една образована млада дама с увреждане, която е наш член, си бе намерила работа във фирма като счетоводител. Тя имаше автомобил, като ние помогнахме той да бъде преустроен за нея. Но Столична община не можа да ѝ предостави място, където да паркира. Опитахме да се разберем с Общината, но не можахме. И така се принуди жената да напусне работата си. И когато я наеха в друга компания, тя можеше да работи там, защото можеше да паркира отпред.

Представяте ли си каква ситуация? Това са казуси, в които не можем да се защитим. Същото е с новата организация на движението по „Патриарх Евтимий“, където премахнаха всички места за паркиране на хора с увреждания, понеже пречели на велоалеите. Искахме да правим протести, но излязоха хора от общината и ни обвиниха, че правим партиен протест. И така изгониха хората с увреждания от центъра на София. Може би най-големият проблем е в липсата на гражданска енергия. Често и в нашата организация говорим за това как да съберем гражданска енергия за истинските проблеми. Затова и аз много уважавам журналистите, които имат интерес към темата, защото няма друг начин да ни чуят.

Следете новините ни в GoogleNews