Марио Гаврилов: Медиите у нас са в слугинска роля

Как се заглушава журналист в обществена медия?

Има един бърз тест дали една медия наистина е обществена, свободна, обективна - по презумпция тя би следвало да е на обществото, което я финансира и ѝ плаща заплатите. Не я тестваме по табелата или огромния ѝ, гласуван от правителства на власт, бюджет. А по това какво прави с хората си, когато станат неудобни и започнат да канят гостите от "черния списък" или да задават прекалено независими въпроси, когато откажат да слушат, ако поради политически или икономически натиск от ръководството им наредят (или намекнат) да замълчат, да не говорят по определена тема или да не канят определен тип гости... Дали тогава самата медия ги защитава, или ги унищожава тихо и продължава, все едно нищо не е станало.

Затова в OFFNews започнахме новата рубрика „Неудобните“ – в момент, когато още едно разпознаваемо телевизионно лице (Мария Цънцарова) изчезна от екран и публичният разговор за натиск беше заглушен от шума на уж "по-важни" и неотложни новини. 

Гост на Искра Ангелова днес е Марио Гаврилов – икономически и политически журналист, повече от две десетилетия в БНТ, водещ на „Бизнес.БГ“, който изчезва от ефир след април 2020 г., когато договорът му не е подновен, а предаването остава без него. 

Когато цензурата не прилича на забрана

В разговора Гаврилов настоява за една проста разлика: цензурата рядко идва като подписана заповед. По-често е поредица от уж професионални обяснения – и точно в това е невидимата ѝ, непобедима сила. Няма за какво да се хванеш. Има само последствия.

Той описва как се случва отнемането на ефир: без разговор, без да са те предупредили, без ясна персонална отговорност. И разказва конкретна сцена, която звучи като учебник по показно дисциплиниране:

„…някой решава, че ще ми го вземе това предаване. Нищо не ни казват… Нищо не ни казват… И се оказваме в следващото издание… долу два екипа.“ 

Това е демонстрация: „Можем да те заменим мигновено. И не сме длъжни да ти се обясняваме.“

„Случайно си отместват погледа“ – технологията на самотата

Най-болезнените пасажи в разговора не са за ръководството. А за колегите. За онзи момент, в който разбираш, че механизмът не е само горе – той се довършва вътре, когато страхът превръща солидарността в риск.

Гаврилов го казва без патос:

„…вървя из телевизията и виждам колеги, с които до вчера сме били приятели… случайно си отместват погледа… в един момент им звъниш – не ти вдигат телефона.“

Това е уж по-меката част от натиска – която всъщност е най-ефективната. Не просто да махнеш един човек от ефир, а да убедиш останалите, че подкрепата към него е опасна. Да го канселираш, той да стане неудобен, нежелан, отбягван. Искра допълва - ако отвъд океана все пак това се случва на хора, които са престъпили по някакъв начин закона - по обвинения в корупция, расизъм, сексуален тормоз, злоупотреба с власт, хомофобия, мизогиния - то тук най-често се случва на хората, които са най-безкомпросмисните професионалисти. 

И все пак – има и обратни примери. Гаврилов разказва как колеги отказват да заемат мястото му, което не е освободено по порядъчни причини – жест на професионална етика в ситуация на страх. По думите му:

„…всичките… бяха отказали… казали… не е коректно…“ 

Този детайл е важен, защото показва, че средата не е изцяло унищожена. Има хора, които знаят какво е достойнство. Но когато системата е направена така, че моралната, честна позиция да е индивидуално самоубийство, тя постепенно се превръща в изключение.

„БНТ е най-частната от частните телевизии“

Във втората част на разговора Гаврилов формулира следната теза:

„БНТ по дефиниция е обществена… така пише в закона. Според мен обаче… това е най-частната от частните телевизии в България.“ 

Частна е като архитектура на властта: концентрирана, еднолична, трудно контролируема. В същия разговор той говори за ролята на органите вътре, включително Управителния съвет, който – по неговите думи – не действа като реален коректив, а по-скоро като фон. Защото всеки нов генерален директор си назначава свой УС. Как би могъл той да го контролира? Нонсенс.

Разговорът е за това как закон и практика позволяват обществена институция да функционира като едноличен режим.

„80 милиона е само държавният трансфер“

Когато стане дума за обществена медия, винаги стигаме до парите – не само, че БНТ разполага с гигантски държавен бюджет, който ѝ се отпуска на лъжичка - според това дали е оправдала очакванията на поредното правителство, но доверието е най-скъпата стока и тя се плаща с нашите пари - от данъци.

Гаврилов назовава число в разговора:

„Колко е бюджетът на БНТ? 80 милиона е само този, който е държавният трансфер. Те имат и допълнителни приходи.“ 

И оттам следва въпросът, който е по-важен от самата сума: какво купуваме с тези пари? Обществена мисия или комфорт на статуквото? Плурализъм или управляем ефир? Защита на професионалните стандарти или раздут щат, в който всеки гледа да оцелее?

Гаврилов дава и сравнение с практики навън – как контролът и одитът могат да бъдат смислени, а не формални.

Политическата тишина в едно изречение

Една от най-циничните реплики в разговора е спомен от разговори с политици – защо темата за БНТ и управлението ѝ внезапно изчезва от дневния ред на политиците, когато те дойдат на власт. Гаврилов го казва така:

"…казвам им… след протестите… и отговорът беше… 'Те нас вече ни канят. Темата отпада.'"

Това изречение обяснява много: защо за реформа в медиите все няма време, защо законът се влачи непроменен, защо регулаторът СЕМ често изглежда беззъб. Защото когато екранът стане удобен – проблемът изчезва.

Острови на свободата

След БНТ Гаврилов работи другаде – в TV1. И казва нещо, което в нормална страна би било банално, но у нас звучи като екзотика:

„Няма един случай… да са ми казали… ‘тоя го махни’… Абсолютна свобода на действие имам…“ 

Ключовото тук е не TV1, а фактът, че свободата звучи като остров. А когато свободата е остров – останалото вече е океан от автоцензура.

„Мене ме е срам да казвам, че съм журналист“

В края на разговора има изречение, което не е от поза. То е от умора:

„…честно да ти кажа, мене ме е срам да казвам, че съм журналист…“ 

Това е симптом на професия, в която страхът е станал ежедневие, а заглушаването – рутина.

Писмото до СЕМ: когато предупрежденията се превръщат в архив

Преди три години част от същата общност, която днес говори в „Неудобните“, изпрати отворено писмо до СЕМ – с аргументи защо един директор не трябва да бъде допускан до нов конкурс и с конкретни критерии какво трябва да означава управлението на обществена медия: репутация, професионализъм, прозрачност, плурализъм, независимост от политически и олигархични зависимости.

Днес това писмо звучи като идеалистичен последен вопъл за някаква нормалност. Докато някои прогресивни политически сили като ППДБ казват открито, че виждат проблем с политиката на частната bTV, но не се сещат да видят проблем с обществената БНТ и липсата ѝ на легитимно ръководство, нито със СЕМ, които не съумяват да изберат такова, излиза, че най-скъпата като бюджет медия БНТ е някак безинтересна - вероятно всички смятат, че никой не я гледа... Това, че знаковите ѝ лица са отстранени от екран в лов на вещици през 2019 г. също не смущава вече никого, нито фактът, че те не могат да работят по професията и специалността си вече седма година.

Рубриката „Неудобните“ започва точно оттук: от възстановяване на паметта. Защото най-голямата победа на натиска не е уволнението. А забравата.

Какво следва оттук насетне

„Неудобните“ няма да бъде трибуна за лични драми. Ще бъде място, където се опитваме да осветим механизмите на цензурата: как се произвежда тишина, кой печели от нея и защо обществото плаща или гледа медии, които се страхуват от обществото.

Ако искаме промяна, първо трябва да направим най-трудното: да не свикваме.

Следете новините ни в GoogleNews