От стр. 1

А защо и България мълчи?

Една от причините е, че ние имаме проблем с нашето собствено минало. Обичаме да се гордеем с разни неща, сред които спасяването на българските евреи, което особено в онези страшни за Европа 1942 и 1943 година е истинско геройство. Само че в кацата с мед има катран, и то много. И за тоз катран трябва да говорим.

Спасили сме от депортация български евреи, около 50 хил. поданици на българското царство, от депортация в нацистките лагери на смъртта, разположени на полска територия. Само че не сме предпазили същите тези евреи от репресията на Закона за защита на нацията, приет с огромно мнозинство от Народното събрание през 1940 година. Ако човек чете аргументите в полза на приемането на този закон, си казва: „Мале, мале“. Този закон подготвя всичко, за да бъдат депортирани евреите от България, само дето в един момент и елитите, но не само – обществото е активно, но елитите се стряскат до каква крайност се стига и го възпрепятстват.

Друга голяма капка в меда е депортирането на всички, оцелелите се броят на пръстите на ръцете, евреи от т. нар. новоприсъединени територии – Беломорска Тракия и Македония. По време на Втората световна война – от 41-а година нататък те са под българска администрация, значи там има български власти. Някак си въпросът България носи ли отговорност за това се отмахва и ние казваме: „Не, не, не – ние сме спасили нашите евреи, а там работата са свършили нацистите“, разбирай „германците“. Ами не е така. И тази отговорност – наша, българска, трябва да си я повтаряме, тъкмо за да не се връщаме към такава мрачна история.

Мисля, че това е една от причините да нямаме позиция по полския закон. И това е територия, която все още е табу в нашия публичен дебат и в образованието.

Но, за да продължа, ултра консервативната вълна в Полша се задържа, защото злоупотребяват с антикомунизма си.

Защо да злоупотребяват?

Четох едно скорошно интервю на Адам Михник – онзи стар лидер на „Солидарност“, но и ярък либерален противник на „Право и справедливост“ – днешното ултра консервативно правителство в Полша. Той казва, че това е "антикомунизъм с болшевишко лице", който има визия за демокрация, в която победителят взема всичко.

"Демокрацията, както аз я разбирам – казва Михник – е режим на консенсус и споразумение, на разбирателство. Демокрация, при която победителят взема всичко и ликвидира опозицията, е ликвидиране на демокрацията."

Склонен съм да виждам нещата като Михник. Тук, у нас, например около 1 февруари – Денят за почит към жертвите на комунизма, се завъртя отново големият разговор около Народния съд и, едва ли не, излезе, и то от либерални среди в България, предложението критиката към критиците на Народния съд да се криминализира.

Погледнете съставите на Народния съд, най-вече седмия му състав. Че нима комисарството по европейските въпроси е невинно? Регентите невинни ли са? Министърът на вътрешните работи невинен ли е? Няма ли виновни? Много невинни са били осъдени, но невинно осъдените оправдание ли са за виновно осъдените? Не.

Този разговор трябва да продължи и той не се решава със закони и криминализации, а с честен разговор в обществото и образование. И най-важното трябва да поемем нашите отговорности, а не да ги замитаме.

Вижте как си разказваме тази история: американците бомбардират София, има много загинали и храбри хора като Списаревски, които загиват в бой с нападателите. Нямам нищо против да смятаме Списаревски за храбрец, защото несъмнено е такъв, но когато се превърне в емблема на националната ни гордост, имаме проблем. Защо англичаните и американците бомбардират София? Много са лоши? Или ни мразят? Не, обявили сме им война. Ама войната била символична. Какво е това „символична война“. Смешки. После – ние, невинни, не сме били във война със СССР, той обаче ще ни нападне. Чакай! Ние сме във война със съюзниците на Съветския съюз. Какво очакваме да ни се случи?

Вместо да благодарим, че цялата ни страна не е била разрушена, поемайки цялата си отговорност, ние казваме, че сме невинно пострадали. Ето това ме дразни все повече и повече. Не може да не поемаме собствените си отговорности.

Доколко е силна фашистката вълна в Европа, за която говорите?

Примери из Европа колкото щете: Австрия, Франция. Стана банално – "какво толкова, че някакви крайно десни ще влязат в коалиция, в правителството?".

В нашите източноевропейски страни тъкмо заради туй, че излизаме от комунизма, казваме, че от комунизма по-лошо няма. Но какво е по-лошото от комунизма? Това, което е след комунизма, казва Михник.

Когато кажем, че всички злини идват от режима, от който излизаме, омаловажаваме предходната история, изпълнена с толкова много злини и насилие. Оттам - и опасността да банализираме това минало от 30-те и 40-те години и свързаните с него фашистки движения.

Не е въпросът да спорим наново имало ли в България фашистки режим или не. Не е имало фашистки или нацистки режими от класическия тип, имало е фашистки организации, имало е профашистки лидери, министри, премиери и политика, съюз с Хитлер и така нататък – това трябва да се казва. И когато днес виждаме хора, опитвайки се да противопоставят на комунизма някакъв идеал, намират този идеал през 30-те и 40-те години в България, 34-44 г. Ами че те наистина банализират един нашенски, роден фашизъм. И много младежи си казват: "Какво толкова? Ще почитаме героите на това време, като ген. Луков например – Луковмарш, и друго подобни прояви. Те са патриоти, няма нищо фашистко в тяхната дейност".

В самото образование по история това изчезна. И когато днес чувам призиви да изучаваме комунизма, като под това се разбира да изучаваме най-вече репресиите по времето на комунизма, те ще останат неразбрани, откъснати от цялото разбиране за 20-и век, ако не отместим взора си назад и не видим в тази поредица от събития на 20-и век за България какво се е случило, за да се докараме до това състояние.

Говорите за честен разговор и образование. Но в състояние ли сме да го проведем, да се образоваме? Видяхме как много хора бяха доведени до истерия заради една конвенция, която всъщност е срещу насилието над жени и деца, а не за "трети пол".

Истерията около Истанбулската конвенция е показателна. Обществото беше манипулирано, излъгано и подлудено с измислени страхове. Забравихме най-важното – жертвите на насилие. Излезе сякаш насилието е лошо и трябва да се борим с него, "ама вижте колко по-важни неща има - примерно да дойдат травестити и да убеждават децата ви да сменят пола си".

Казвам си: „Господи, ние наистина полудяхме“. Разбира се, очертаха се лагерите, но се видя до каква степен имаме културна доминация на тази ултра консервативна вълна. Говоренето покрай Истанбулската конвенция доведе до публични изказвания, които лесно можем да квалифицираме като фашистки. Става опасно, затова трябва да започнем пряко да говорим за фашистка заплаха. 

И като говорим за тази заплаха, тя не е независима, а се подсилва от тази ултра консервативна вълна. Има толкова много младежи, които говорят за християнски ценности.

Откога християнска ценност е да се мразим един друг?

Да оставим религията и вярата на страна, тук има мобилизация „срещу“. Заговори се изведнъж за християнски ценности, за християнско семейство, а зад това прозира желанието на някои да увеличат терена на забраните в обществото. Забрана за това, за това, за това и все повече забрани да има.

Обратната позиция, която наричам либерална, е, че трябва да има по-малко забрани и повече свободи. Докъде ще стигне границата, е въпрос на обществен договор.

Тази ултра консервативна позиция иска да налага забрани и да остави само една-единствена свобода – на пазара, конкуренцията решава всичко. Но когато пренесем конкуренцията в обществото, влизаме в един социалдарвинизъм. Човешкото общество тъкмо затова е човешко, защото е ограничило конкуренцията между хората, за да е възможно да живеят заедно, въпреки че единият е по-слаб от другия.

Ето тук виждам опасност – не просто има фашистка вълна, но тя се подсилва от една ултра консервативна вълна, правейки позволено нещо, което отдавна се смята за непозволено.

Разбира се, че трябва да има забрани, но въпросът е, че колкото повече забрани има, толкова по-несвободно е обществото. Въпросът е за границите. Искаме ли да живеем свободно или не? Ще има забрани и, естествено, едно от забранените неща е езикът на омразата.

Забранен? Вицепремиер поиска експулсиране с камионетка на евродепутатка, а директорът на обществената телевизия ни показа среден пръст в ефир.

Там е работата. Някои хора не си дават сметка, че това слово на омразата много бързо може да се превърне в действие на омразата, а оттам и в политически режим, основан на омразата. Това е недопустимо и такива хора, ако имат отговорност към това, което правят, би трябвало да се оттеглят. Обаче няма да стане. Лошото е, че средата непрекъснато ги насърчава.

И какво да правим?

Да се борим. Да говорим, да ги посочваме с пръст, да не им позволяваме да минат незабелязано, поне като начало. С други думи, да си дадем сметка, че това е опасност и да го обясняваме, и да учим децата си, че това е опасност, да казваме на близките и приятелите си, че това е опасност.

Фашистката вълна поставя малко на заден план другите различия между демократичните фракции. Във всяка демокрация има фракции и различията между тях са важни. Плурализмът е важен. Обаче тази заплаха е отвъд плурализма – тя иска да го премахне. Затова тези, които колкото и да са различни, не виждат първостепенната заплаха, ще сгрешат много. Имаме заплаха за демократичния ред и тя изисква от демократичните фракции да действат за момента заедно, за да можем да възстановим демократичната рамка. Само в рамката на демокрацията различията имат смисъл. Само тя позволява тези различия да създават плодотворен дебат и развитие. Отвъд това няма различие, има единомислие.

Само че като че ли виждаме съчката в окото на другия, а не гредата в нашето собствено.

Ето това е страхът ми. Стигаме до ситуация, в която поотделно ще бъдем изолирани.

Ето, сетих се за мисълта на Михник – неистов антикомунизъм. Неистовата борба с комунизма през 2018 година е на път да докара фашизъм. Това е парадоксът на ситуацията, защото няма риск комунизмът да се върне, но фашизмът - има.

Още по темата

03/11/2016

Избори

30 политолози срещу предложената от Слави Трифонов мажоритарна система

03/03/2016

Политика

Четирима професори с манифест "За Републиката" (галерия)