Мария Пеева за новата си книга: 'Инцидент в Мадрид' е малко бягство, в което има всичко - кръв, смях, любов

Мария Пеева е автор, преводач, блогър. Сайтът ѝ "Мама Нинджа" е верен компас за всички социалнозначими теми, уютно място за свежа доза хумор и източник на вдъхновение и идеи за съвременния родител. Мария Пеева е позната с характерния си стил на писане, в който дълбоката емоционалност, финия хумор, социалната позиция и вродената дипломатичност са прецизно дозирани. Но Мария Пеева е известна най-вече с нейната нестихваща любов към това да открива живота и да прави първата стъпка там, където никой друг не се осмелява. Затова не е изненадваща и появата на третата ѝ книга в напълно различен жанр от "Писмо до сестра ми" и "Приятелят на Дядо Коледа". "Инцидент в Мадрид" е изпълнен с пълнокръвни герои, динамични обрати, комични ситуации и поставя началото на криминалната поредица "Случаите на семейство Куман".

Ти си един от най-нежните и лирични автори, чиито топли и сърдечни текстове почти винаги разплакват читателите. Как така се роди криминален роман?

Благодаря! Този жанр ми е много любим и в деня, в който започнах да пиша, знаех, сигурна бях, че рано или късно ще стигна до него. Изчела съм хиляди криминални романи и трилъри, превела съм стотици филми. Всъщност мисля, че това, с което кримката ми е една идея по-различна от много други, е точно, че в нея има човечност и топлота. В криминалния роман има особен чар, който няма как да бъде пропуснат. Човек има необходимост да разплита загадки и анализира, да се припознава в героите, да осъжда злодеите, чувства се привлечен и отблъснат от злото едновременно и обожава този момент на кулминацията, когато доброто побеждава, често въпреки всички обстоятелства. Всичко това, в една съвсем читаема и непринудена форма, намираме в добрата кримка. Надявам се читателите да го открият и при мен.

Определяш романа като забавно малко бягство от реалността. Представяше ли си точно тази реалност, когато започна да го пишеш?

О, да, за разлика от “Писмо до сестра ми” тук знаех точно как ще се развият събитията и сюжетът ми беше в главата. В първия ни роман с Люси Рикспуун имах чувството, че от един момент натам героите водят свой собствен живот, независим от нас, авторите. Може би защото беше епистоларен роман с двама автори и логиката на действията на едната сестра малко или много се влияеше от другата. Когато седнах да пиша “Инцидент в Мадрид” знаех точно какво искам да се случи и всички основни моменти на повествованието ми бяха в главата. Точно тази реалност си представях, впрочем тя е и реално преживяна като атмосфера и завръзка. Ние действително имахме такъв инцидент на магистралата по време на екскурзия в Испания преди година, а къщата, в която се развива част от действието е съвсем реална къща, която наехме, с всичките й предмети на изкуството, тайнствени килери, делви и коне. Ние бяхме там. И си спомням как казах на съпруга ми, че това е идеален декор за криминален роман тогава. Ето че стана криминален роман. А реалността за жалост, точно в този момент, е толкова зловеща, че едно малко бягство няма да ни дойде никак зле. Кръв, смях и любов, в книжката ми има от всичко. Беше ми забавно да я пиша и мисля, че е забавна и за четене.

Това е третата ти книга и тя отново е с премиера през ноември, както и предишните две. Случайно ли е това съвпадение?

Всеки любител на криминални романи ще ви каже, че в съвпаденията няма нищо случайно. За мен лятото е много плодотворен период, защото съм на едно специално място, където писането много ми върви. До голяма степен го отдавам на това. Но има и нещо друго. През ноември е рожденият ден на баща ми. Имам една случка от детството. Татко е първият човек, който повярва в мен някога. Бях в трети клас, когато той ми каза, че по радиото обявили конкурс за деца до 12 години. Конкурсът беше следният - пускат звукова картина, по която пишем история и я пращаме по пощата до радиото. Помня, че той даже записа звуците на касетофона (децата ми дори не знаят тази дума), за да ми я пуска няколко пъти, ако не ми дойде вдъхновение като я чуя веднъж. Не се наложи. Написах я набързо историята, малко апокалиптична се получи, но те и звуците бяха такива, като от ядрена война. А и май четох Робер Мерл по онова време, та нищо чудно, че ме е избило натам. Подробности не помня от нея изобщо, но татко я прочете, ахна и прати творението ми до радиото, абсолютно убеден, че ще спечеля конкурса. След време обявиха победителите, не бях сред тях. А той получи отговор, че конкурсът не е за възрастни автори и затова са ме декласирали. Баща ми много се гордееше с този отговор. Той изобщо се гордееше и с мен, а за книгите ми как щеше да се радва…

За рождения ден щях да му подаря новата ми книга. Щеше сигурно да се смее, после да се просълзи. Щеше да я прочете на един дъх. Щеше да се мръщи на кървавите сцени и да се чуди откъде ми ги ражда главата, но нямаше да ме пита. Да, наистина няма нищо случайно, че вече трета моя книга излиза през ноември. Някъде далеч оттук, или може би близо, най-добрият баща на света получава специален подарък от дъщеря си за рождения си ден.

Сред героите в романа се разпознават реалните герои от твоето прекрасно голямо семейство. Как реагираха те, когато се откриваха в текста?

Всъщност доста се забавляваха. Много от диалозите между героите са абсолютно автентични от наши реални разговори. А съпругът ми веднъж ме подразни за нещо дребно, точно преди да замине за София, аз останах в селската ни къща да довърша книгата на спокойствие и се разделихме малко сърдити. При което той ми се обади по телефона от колата. “Мерче, сега се замислям колко огромен риск поех, че си тръгнах и те оставих ядосана. Ами ти сега ще вземеш да ми убиеш героя и край!” Много се смях и веднага му простих, но сега като му се ядосам за нещо, това ми е заплахата. “Внимавай, защото винаги мога да те застрелям.”

Динамичните и напрегнати моменти се редуват с фин хумор - твоят запазен знак. И в живота ли хуморът е този, който те спасява?

Да, слава Богу, че имаме чувство за хумор и двамата. И каквото и да става, дори в тежки ситуации, смехът и любовта ни спасяват. А животът ни е сблъсквал с доста препятствия и трудности. И макар на живо да не сме се срещали с престъпници и терористи, преживели сме някои неща, дори по-страшни от тях. И сме се справяли, и дано се справяме и занапред.

Извън хумора обаче засягаш една много сериозна тема в романа – агресията на пътя.

Агресията на пътя стои в завръзката на романа и води до смъртта на няколко души. Макар и не точно по този начин като в романа, и в живота агресията на пътя всеки ден взима животи. Иска ми се да не забравяме това всеки път, когато се впуснем в лекомислени дребни приключения зад волана.

„Инцидент в Мадрид“ дава начало на поредицата „Случаите на семейство Куман“. Какво предстои на семейство Куман?

Когато пратих на издателите ми първата книга, признавам си, имах съмнения дали е добра, дали ще се хареса, дали биха инвестирали в нея. Първият ми роман имаше голям успех, както и детската книжка, но това е нещо съвсем различно. И понеже съм откровен човек и държа и да получавам откровеност отсреща, буквално им написах “Моля, ако не става за нищо, просто ми го кажете директно, нямам никакви очаквания.” Те така и не ми казаха дали става, но още на следващия ден ми писаха: “Мария, мислиш ли, че от това може да стане поредица?” Главата ми е пълна с идеи и спомени, които подскачат като кокошчици, избягали на двора. Да видим какво ще измътят следващия път, и къде. Може би семейство Куман ще са под карантина? Или ще се поразходят до Доминикана? Или ще си купят къща в Гърция?

А на семейство Пееви?

Тяхната съдба май не е много по-различна. :)

Още по темата

30/01/2019

Лица

Мария Пеева – малката стопанка на големия сайт

09/11/2017

Книги

Писмо до сестра ми, или когато президентът чака за автограф от Мама Нинджа

Следете новините ни в GoogleNews