Елена Караманска: Децата с увреждания трябва да се учат на самостоятелност

Елена Караманска е момиче с разнообразен опит. Родена е в Пловдив. След като започва обучението си в училището за незрящи в София, тя завършва средното си образование в Първа английска езикова гимназия и завършва „Право“ в Нов български университет. След това работи в неправителствения сектор, а паралелно развива уменията си в достъпността на различни продукти и услуги. Елена е с глаукома и като малка вижда слабо, но постепенно губи част от зрението си. Тя е новият гост в рубриката "Вдъхновяващи българи".

Какво ви даде и какво ви отне образованието в специализирани институции?

Първото ми образование бе в специализираната детска градина в Пловдив. Тя бе една от малкото специализирани детски градини, в които децата бяха разделени не по възраст, а на групи спрямо уврежданията им. Имаше група само от незрящи, където бяха деца от три до седем години. След това учих в училището за слепи в София. Мисля, че е хубаво на децата да им се обръща по-специално внимание, за да си знаят какво могат и не могат, да получат повече самостоятелност.

Смятам, че моите родители правилно са решили да изпратят мен и брат ми в специализираната градина. Там не виждахме родителите си по цяла седмица, а понякога и по цял месец. А за едно малко дете това не е приятно. Не си спомням да съм била в сериозна травма от това, че от малка не съм била с родителите си по цял ден. Та може би това ни е отнело времето с родителите. Но пък сега си наваксвам. Тази среда дава доста – да си самостоятелен, да взимаш решения. Но то е до човека. Не казвам, че всички родители трябва да изпращат децата си на пансион.

Това не е нито за всеки родител, нито за всяко дете. Но е хубаво детето да получи специално внимание от обучен учител. Дори да реши да отиде в масово училище от първи клас, трябва да си има някой, който да му обърне внимание. Някой, който разбира. Учителите в масовите училища може да имат най-доброто желание да помогнат, но ако нямат знанията и уменията, няма как да се получи. Училището ми даде свободата, но и увереността да чувствам, че имам една добра основа като образование и като самостоятелност.

Какво мислите по повод дискусията дали децата с увреждания трябва да учат в масова или специализирана среда?

Това е сложен въпрос. Говорила съм много пъти с директорите на специализираното училище. Има много родители, които настояват децата им да се интегрират в самото начало. Но всеки казус трябва да се преценява, защото на някои деца им е по-трудно. В други случаи зависи от самото училище. Желанието ми да се преместя в масово училище беше изцяло мое и осъзнато, и не се притеснявах. Но зависи и в кое училище отиваш.

Ако след седми клас се бях преместила в кварталното училище, нямаше да имам същия опит и същите добри резултати. Друг тип деца учат на местата, за които се състезаваш, за да влезеш. Там има друго възпитание, друго мислене. При мен не е имало психически и физически тормоз и нещата минаха много гладко. Може би да се заличават специализираните училища е много драстична мярка. Трябва да има такива институции, които да предлагат помощ на децата и техните родители. Не всеки е способен да се впише в средата.

Вие бяхте от малкото български незрящи, които решиха да продължат образованието си в чужбина, а после се отказахте. Защо?

Да, аз избрах това, може би защото тогава беше тенденция, и може би защото беше по-близо до мен. Кандидатствах и се явих на изпит. Отидох в Копенхаген и разбрах, че избраното висше образование не беше моето нещо. Бях там един месец и се върнах. Днес не съжалявам, че се върнах и причините за това бяха много. Чувствах, че това щеше да е харчене на пари на вятъра. Пари, които нито родителите ми имаха, нито аз имах.

Не исках да вкарам родителите си в задължения, за да уча. Не биваше нищо да се случва насила, само за да докажа нещо на някого. После срещнах и други хора, започнали в същия университет, но избрали да се върнат. Да отидеш навън, да общуваш с други хора, да смениш средата, да отвориш мирогледа си – всичко това е хубаво, но трябва да се вземе предвид на каква цена.

На кои важни занимания, които днес се отдавате, основата е поставена в училището?

Нямам спомен да съм била по-активна и да съм пътувала много тогава, просто учех повече. Английският език ми е бил важен за всичко, което правя днес. Ако не бях го учила, нямаше да мога да направя и 20% от нещата, които правя към днешна дата. Човек може да научи английски по много начини. Но общуването с деца от различни среди ми е отворило съзнанието да говоря с различни хора. Английският език ми е отворил много възможности да пътувам, да работя по международни проекти и не само като участник, но и като мениджър. Благодарение на езика се преборих и за стажантска програма в Брюксел. Тя бе в сферата на социалните политики и заетостта. Там не бе важно дали си юрист, но владеенето на езика бе задължително.

Кое бе най-полезно, което си взехте от правото?

Аз не го учих с желанието да се развивам като адвокат или друг професионалист в сферата. От малка съм знаела, че искам да развивам нещо свое и правото е по-скоро да ми даде увереност, че мога да разбирам обстановката, да подобри капацитета ми да уча и да разбирам по-сложни неща и по-абстрактни понятия. Обичам правото и ми е интересно, но никога не ми е било цел да упражнявам такава професия. По-скоро съм мислела върху това да мога да управлявам сама свой бизнес или друга инициатива, да имам много широка обща култура. Правото регулира всяка сфера в нашия живот. Всеки закон е последица от вече съществуващи обществени отношения. Законът просто вкарва ред в тези отношения. Законът не изпреварва обществото, той го следва. Затова, когато учим дисциплините в правото, първо трябва да се запознаем с обществения ред, който тези закони регулират.

Вие имате и незрящ брат, как това повлия на възпитанието на двама ви и имаше ли травма от това, че сте незрящи?

Ние много сме си играли с другите деца и сме си прекарвали и летата заедно. Не съм усетила различно третиране от родителите ни. Когато те работеха, дядо ни също беше около нас и ни наблюдаваше. Той ни даваше да вършим разни задачи по двора или вкъщи и да му помагаме. Не бе тежка работа, а неща, които можем да правим. Винаги ни е насърчавал да сме активни. В началото на родителите ни им е било много трудно. Разказвали са ми, че когато съм се родила със зрително увреждане, медицинските работници в болницата са предложили на майка ми и баща ми да ме изоставят в дом. Питали са каква е вероятността и второто им дете да се роди сляпо, казвали са им, че не е голяма, и затова те са пожелали да опитат отново. А след като и брат ми се е родил незрящ, със сигурност не им е било леко. Но това, че бяхме две деца, ни учеше да сме по-щедри към другите.

Вие познавате много незрящи в чужбина. Какво според вас липсва на българските незрящи като умения и способности, които в чужбина имат?

Аз смятам, че уменията не зависят от това къде си израснал. И навън има хора, които предпочитат да не правят нищо по цял ден, да не се борят за това да си намерят работа и да се носят по течението. За незрящите проблемите са еднотипни, независимо в коя част на света се намират. Който иска да успее и има желание, той намира начина, независимо дали в България, или на друго място. Средата е важна, но ти пак може да нямаш никакво желание да се развиваш.

Кои са нещата, които най-силно са движели вас напред и са ви вълнували през годините?

Моята крайна цел е да си създам собствен бизнес. Но за да стигнеш до това, трябва да минеш през опита. Трябва първо да придобиеш работни навици и умения, а после да разбереш как действа структурата. Когато бях в международна компания, много анализирах как работи йерархията, как се взимат решенията. За мен всяко нещо, което съм правила, е било с цел да науча нещо и да го приложа в собствения си проект.

Понякога трябва да се извърви по-дълъг път. Работила съм в неправителствена организация не само за да направя нещо за общността, но и за да науча за себе си умения за планиране и управление. Сега разработваме платформа с още един човек и скоро си говорихме с него, че ако не бях минала през процеса да създам сама моя сайт, нямаше да мога да му помагам. Когато минеш през процеса и видиш нещата отвътре, ти го познаваш и много по-лесно можеш да обясниш на хората, с които работиш, какво точно искаш да се случи. Всичко, което съм правила, за мен е един път на учене. Аз обичам нещата да се движат напред. Не обичам застоя и не си представям да работя 30 години едно и също нещо. Обичам да градя, да създавам, да имам нови идеи и да ги реализирам. Не смятам, че отсега мога да кажа къде ще съм след десет години, но знам, че ще съм по-добра в това, което правя днес.

Как се отключи интересът ви към достъпност на средата и към продуктите и услугите за хора с увреждания?

Достъпността при мен, както и при много други незрящи, започна като потребител на недостъпност. Ти първоначално се опитваш да се бориш срещу недостъпните продукти и да правиш всичко по някакъв заобиколен начин, да намериш друго решение. Тогава разбираме, че щом можем да го направим сами, значи е достъпно. В началото съм имала много ниски критерии за достъпността. Всички сме ползвали недостъпни продукти. Дори когато си в училище, няма как всички учебници да са ти на брайл и трябва да намериш вариант как да сканираш, за да четеш от компютъра.

Например учебникът по биология е наполовина изпълнен с картинки. Това са решения, които адаптират недостъпното, но не го правят достъпно. Оттам ми е първият опит. Интересът ми към достъпността е продиктуван от това, че всеки ден трябва да се справям с нещо недостъпно и да намеря решение как да го преодолея. В един момент си казах: „Добре, защо трябва аз да се опитвам да променям средата. Със сигурност има начини, по които можем да работим така, че да възпитаваме разбиране в обществото, че не бива винаги ние да се адаптираме към средата, а има начини как тя да приюти всички хора, независимо дали имат увреждания. И не е невъзможно, предвид всички модерни технологии и начина, по който индустриално и дигитално се развиваме като общества. Не очакваме да открият лекарства за всичко, а съвсем практични неща, които в други общества са вече постигнали.

Когато започнах да работя в компания за клинични проучвания, там имаше много дигитални продукти, които бяха недостъпни. Тогава казах на колегите, че не мога да им обещая как ще работя с тях. Борихме се с толкова много недостъпни продукти, че в един момент ми омръзна. Тогава ми се обади една приятелка и ми каза, че има международно признат сертификат, за който се държи изпит и те сертифицира като човек с умения и компетентности в сферата на достъпността. Казах си, че това със сигурност би ми било интересно. Тогава, въпреки умората от работния ден, аз учех и се готвех с удоволствие. В началото не можех да отида и да кажа: „Разбирам от достъпност, дайте ми работа“. Исках да натрупам малко опит преди да упражнявам тази професия на свободна практика. Тогава поработих в компания за тестване на уеб достъпност. Не бих казала, че беше напълно осъзнато, но решението да си сменя работата дойде в правилния момент.

На какво отдавате пасивността на хората в България и това, че вие не сте пасивен човек?

На неразбирането. Все още се мисли, че е скъпо да направиш нещо достъпно. Често компаниите, които правят достъпни продукти, си казват, че тъй като правителството ще ги плаща, ще ги продават на по-висока цена, понеже няма да ги купува обикновения потребител. Оттам се налага това усещане за скъпи и ексклузивни продукти. Има неразбиране, защото липсва информация. Когато казвам, че работя в сферата на достъпността, те ме питат какво означава това. И винаги се мисли, че достъпността е само за хората с увреждания, а това не е така.

Сега съм започнала да работя по това да информирам повече българската общност. Има много материали на английски език, но ние не сме длъжни да знаем чужди езици, за да имаме достъп до информация. Хубаво е и материалите да се локализират за нашата действителност. Вече всичко се свежда до това да дадеш 20-30 хиляди евро и да направиш един обект или уебсайт достъпен. Понякога са нужни много дребни козметични намеси, които много позитивно се отразяват на нас. Това е моето послание. Сега ни плашат с Европейския акт за достъпност.

Да, той е сложен за разбиране, но е направен с цел и с времето хората ще започнат да го разбират и да го прилагат правилно. Същото беше преди време със Закона за защита на личните данни, а вече го приемаме за част от процесите. Така ще е и с достъпността и никой няма да подлага на съмнение, че един продукт трябва да е достъпен за максимален кръг хора. Не всичко зависи от нас. Ако някой незрящ е задължен да ползва банка и ме попита коя да избере, аз не мога да му кажа коя е най-достъпна, защото всичките имат проблеми. Но мисля върху това какво мога да направя, за да превърна банката в по-достъпна.

Пасивността е най-вече в организациите, които трябва да ни представляват. Дори и сега, в новия закон за достъпност, пише, че ако има недостъпни продукти и услуги, може да се подаде колективен иск в съда, за да принуди разработчика да направи продукта си по-достъпен. Но това може да го направи само организация, представляваща хора с увреждания. Една личност може само да информира, да говори с хората, да дава добър пример, като създаде достъпен продукт. Но организациите са тези, които трябва да лобират за достъпни продукти. Например да изпрати писмо до Министерския съвет и да каже, че еди-коя си тяхна система за електронно управление не е достъпна. Още от 2016 година има акт за достъпност на публичните уебсайтове. Така организациите трябва да защитават нашите интереси и да ни представляват. Ако уебсайтът е частен, можем и сами да сигнализираме, но с публичните е по-различно. Ето сега можеше Съюзът на слепите да направи кампания за достъпност на машинното гласуване, но те не са достатъчно упорити и последователни в този вид политика. Ако не са грамотни, те могат да намерят хора, които да ги консултират. Но те трябва да са проактивните. Законът им казва, че те трябва да го направят, а не Елена, или някой друг.

Докъде се простират рамките на достъпността така, че да обхващат максимален брой хора?

За мен няма стопроцентова достъпност, също както няма и човек, който да е стопроцентово перфектен. Достъпността спира там, докъдето опира приложението на продукт или услуга. Не може създателят на продукта прекомерно да се претоварва с това да го прави универсален за всички. Затова не казваме за каквото и да било, че е достъпно за всички, а за максимално широк кръг хора. Често създаването на един достъпен продукт зависи от бюджета и от целевата група. Трябва да прецениш кои хора ще ползват продукта и оттам да създадеш и лимитите. Ако създаваш уеб портал за правни текстове, няма как да го направиш достъпен за хора с интелектуални затруднения. Той не е създаден да се разбира и ползва от такива хора. Ако създавам система за управление на въздушния трафик, защо ми е да мисля дали всяка икона и бутонче ще има надпис, когато изобщо не се предполага, че незрящите ще я използват!

А къде е минимумът в достъпността?

Той е в стандартите. Затова те често се използват, защото достъпността е много субективно понятие. Когато производителите на продукти и услуги се водят от стандартите, ще са в една безопасна територия. Това важи както за виртуалната, така и за физическата среда. И достъпността все повече се подобрява.

Да, може би имаме усещането, че тя се влошава. Но то идва от това, че уебсайтовете се пълнят с изобилие от компоненти и функции. Продуктът не е станал по-малко достъпен, а просто е по-сложен за навигиране. Достъпността е част от потребителското изживяване. Един продукт може да покрива всички стандарти, но да го усещаме по-малко достъпен, защото повече натоварва съзнанието ни да разберем как работи. Днес и капацитетът на новите програмни езици за разработване на уебсайтове се подобряват, а особено се улесниха от изкуствения интелект. Днес е много по-лесно да създадеш достъпен продукт.

Върху какво работите в момента?

В момента съм се съсредоточила върху развиване на практика като независим консултант по достъпност. За целта всеки ден уча. Част от това учене е да си създам собствен сайт. Също така разработвам и някои уеб продукти, при които достъпността е заложена още в създаването им. Искам да работя и по някои инициативи за подобряване достъпността на различни продукти и услуги в частната сфера.

Работя паралелно и с мой приятел в чужбина за създаване на онлайн платформа за помощно-технически средства. Тук имаме сериозен дефицит. Но и не само тук. Почти в цял свят с изключение на САЩ и Западна Европа, хората с увреждания много трудно имат достъп до такива средства. Това е доста амбициозен проект и не знам колко време ще отнеме той. Там също работя за подобряването на достъпността.

Следете новините ни в GoogleNews