Димитър Захариев (Mitaka Power) – първият български диджей с нарушено зрение

В рубриката „Вдъхновяващите българи“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Димитър Захариев е първият незрящ диджей в България и е неразривно свързан с музиката и работата със звук. Той е роден през 1980 година в град Полски Тръмбеш. Средното си образование завършва в Специалното училище за ученици с нарушено зрение „Луи Брайл“ в София, а след това развива уменията си в звукозапис и радиопродукция. Три години работи в звукозаписното студио към Съюза на слепите в България. Десет години е тонрежисьор и водещ на авторски предавания за музика и хумор в онлайн радио „Брайл FM“. Захариев страда от глаукома, която прогресивно му отнема зрението.

Каква беше музикалната среда в училището за незрящи в първите ви години?

Много исках да свиря. В първите класове доста време посвирих на акордеон. След това исках барабани, но нямаше учител. Превръщах всичко в барабани – столчета, масички, чинове, клечки, флумастери. От всичко исках да изкарам звука на тарамбуката и барабаните. Понякога големите батковци ни пускаха да разгледаме тогавашното студио, но беше много рядко. След това посвирих няколко години на китара. След 1990 година в училище не останаха учители по музикални инструменти и оттогава насетне сам съм се развивал. Дори и тези учители, които бяха останали, според мен не бяха много подготвени, за съжаление. Те бяха за основна подготовка, но не и за по-сериозно развитие. По едно време имаше един учител – Милчо Ценов, който беше сформирал група от тромпетисти, и ние, две момчета с акордеони, поддържахме хармония. Бяхме нелоша формация и свирехме насам-натам. Но тогава се обръщаше повече внимание на други класове, които ръководството искаше да прави музикални паралелки. А аз винаги съм оставал встрани. Учителите ме бяха набедили за чалгаджия и не ми обръщаха особено внимание като на музикант.

Има ли според вас отношение слепотата към музикалния талант?

Има много добри слепи музиканти. Най-вероятно има някакво отношение. В световен мащаб има доста силни примери, при нас също има. Няма да цитирам имена. Но аз съм работил и в хора на слепите в последните му месеци и там също имаше уникални музиканти.

(Става въпрос за Националния хор на слепите „Акад. Петко Стайнов“, съществувал до края на 90-те години като хор към Съюза на слепите в България и закрит по финансови причини. Хорът е възстановен като самостоятелен субект и днес има концертна дейност, подпомогната и от фондацията „Акад. Петко Стайнов“. – бел. ред.)

Кога започнахте с диджейството?

Увлечението стана покрай цялата тази техника. От малък много се вълнувах от тези неща: как се записва от един на друг касетофон, как се прехвърля запис от една касета в друга. Освен това тогава беше силният период на диско хитовете в края на 80-те и много ме привличаше звукът на тази музика. След това бях чувал някои диджеи как водят и ми беше интересно как пускат музиката. Някъде около 1991 и 1992 година с моите съученици започнахме да си измисляме разни псевдоними, всеки разполагаше с някаква музика и я пускаше. Но първите ми сериозни стъпки на пулт бяха лятото на 1993 година, когато ходех да се въртя около батковците в дискотеките на Полски Тръмбеш. Когато разбираха, че имам интерес, ме оставяха често да пускам музиката. Тогава вече бях от седми към осми клас. С годините аз започнах да правя всички мероприятия в училище със своите съученици. Имаше един силен випуск, ‘93, и когато те завършиха, ние поехме всички партита – коледни, пролетни, плюс дискотечките, които си правехме.

Каква е била ролята на радиото в детските и младежките ви години?

Слушах много радио. Големият хит тогава беше View A Europe. Всеки, когото питаш за тези времена, ще ти го каже. Това беше нещо, което, когато тръгна в София, не бяхме чували дотогава – и като качество на звука, и като музика, като тип водене на американската програма и т.н. Покрай всички частни радиостанции започна да ми става интересно как се водят предаванията, как се селектира музиката и т.н. Там е по-различно от пулта на диджея, но пък в същото време достатъчно интересно за мен. И така, 90-те години през деня бях с радио „Вива“, през нощта – с „FM плюс“. Това беше схемата. Междувременно проверявах и какво предлагат останалите.

Кога се усетихте професионален диджей?

Сериозно започнах да си изкарвам хляба с това от 1999 година, след като два пъти опитах да стана масажист, понеже нашите много искаха, но и двата пъти не се получи. Бяха казали на родителите ми, че от това се изкарват много пари. Но аз мисля, че в моята работа също има не по-малко пари. В началото започнах работа почти на майтап и така минаха пет-шест години. От 1999 година започнах сериозна работа в един хотел в София („Шипка“, срещу „Пирогов“). Там бях през цялата седмица и на пълна работна вечер. В хотела поп-фолкът беше забранен. Работех до десет вечерта, понеже по това време затваряше, а след това ходех по други кръчми, където се пускаше чалга.

Как са ви приемали в началото като първи човек с нарушено зрение, който работи такова нещо?

Проблеми винаги е имало, има ги и сега и те са си същите. Най-вече недоверие. Много пъти са ми отказвали поради фактора „зрение“. Питали са: „Ама тоя как ще се оправи тука?“. Или говорят в мое присъствие за мен, но в трето лице. Мисленето на хората много трудно ще се промени. Не знам дали ще го доживеем.

Напълно достъпно ли е диджейството от техническа гледна точка за незрящите?

Зависи с какво избереш да работиш. Допреди шест-седем години изцяло работех с дискове, а лаптопа си носех, ако трябва да пусна нещо през плейър и без диджейски софтуер. Но от известно време работя с компютър и с конзола, която управлява диджейския софтуер. Има доста видове софтуер, но нито един не е достъпен за нас. Всички са пълни с графики и нашите говорещи програми не могат да прочетат нищо в тях. Даже и настройките не можеш да си правиш сам, което изключително много ме мори, защото след преинсталация на Windows винаги трябва да помоля някой колега да ми направи настройките. Дори и когато имам запазени настройки на файл и само трябва той да се въведе в програмата, пак не е достъпно. Но благодарение на упоритостта на Панчо (DJ Pancho. – бел. ред.), измислихме вариант как да се работи с една от тези програми. Има ли желание, човек може да ползва чалъмите, които сме открили, и да работи.

Как помагате на други да навлязат в тази работа?

Не съм имал цел да уча някого. Може би като изключим разговорите ми с Десислав Ценов, на когото съм обяснявал как работи програмата, ползвана от мен. Той също си купи конзола и работи. Нямам самочувствието, че мога да науча някого на нещо, защото мен самия никой и на нищо не ме е учил. Обучавал съм се сам и със слушане. Слушал съм и неща, които много ми харесват, и които не ми харесват. Никога не съм ходил на курс. Има момчета, които излязоха от курсовете, но те по принцип са си талантливи и вероятно са можели да минат и без тях. Ако според тях курсовете са им помогнали, това е добре. Познавам хора, които правят курсове в България, те са добри диджеи и хора, разбиращи доста от музика. Интересно ми е било как работят и слепи диджеи от други държави, но обикновено езиковата бариера ме е ограничавала да общувам с тях. Записах се да уча тонрежисура в Софийския университет, но още първата година се отказах, защото преподавателите не ми позволяваха да пипам техниката по студиата и да я разучавам. Мои приятели, които завършиха тази специалност, ми казаха какво включва, даже помагах на някои за част от изпитите им. Всичко може да се усвои с практика.

Кога беше първото ви водене в радио?

Работил съм няколко месеца в едно пернишко радио, което първо се казваше „Перник FM“, а после – „Екстрийм“. Беше 2005 година и може би тогава ми е било за пръв път. Там водех поздравителното предаване и пусках музиката, както го правех и като диджей. После направихме фолк радио „Наздраве“ и там съм водил много години подред. То тръгна 2005 година в локалната мрежа на „Студентски град“, която беше много голяма. Бяхме аз, Ванко (Иван Иванов) и Ицака (Христо Желязков), който в момента живее в Лондон. Радиото стартира с около 600 песни. След това тръгна онлайн на 25 март 2006 година и изкара 16 години. Във времето, в което имахме студио, с мои колеги диджеи го издържахме. След това няколко години само аз го издържах с наем и консумативи. Около две години ни помагаше Доброслав Илиев, който бе взел радиото под свое крило и ни назначи на работа през Бюрото по труда, за да водим там. Аз водех от студиото, а другите – от домовете си. Бяхме в трите края на София. Аз бях в студиото в „Люлин“, Ванко беше в „Дружба“, а Христо – в „Студентски град“. И двамата нямаше как да идват вечерно време при мен. Но когато се събирахме, ставаха страхотни купони. След фолк радио „Наздраве“ направих друго радио, което и в момента върви. Казва се „Голд радио“ и е за ретро музика от 60-те години до наши дни. Музиката там е много разнообразна и рядко нещо се повтаря. Аз обичам да има голямо разнообразие. Много обичам да съм на пулта при живите предавания, също и да селектирам музиката. Много обичам също да си играя с гласове и с ефекти, докато правя джинглите. (Джинглите са кратки аудиоклипове между песните, в които се правят анонси с името на радиото, както и за течащите в ефир предавания. – бел. ред.) Най-интересно ми е с гости, които са музиканти или работят в областта на радиото.

Занимавате се с озвучаване на реклами, как става това?

Гласът ми е в един-два каталога, като работим и с един мой приятел, Стилиян Владимиров от Велико Търново. Има хора, които ме търсят за реклами. Правил съм и доста джингли, даже наскоро чух, че още звуча в едно онлайн радио, Dance With Me. Харесва ми тази работа. Студийната среда доста ме увлича в последните години и в това съм се насочил, пък да видим докъде ще стигна.

Какво мислите за организациите на слепите в България и какъв е вашият личен опит с тях?

В хора на слепите, за който споменах, беше много готино. Няма да говоря за това дали е трябвало да го закриват, или не, но когато това се случи, много хора останаха без работа. Аз и тогава работех по кръчмите, така че за мен това не е било чак такъв проблем. След 2003 година известно време работех в новото студио за звукозапис, което направи Съюзът на слепите, където бях до 2006 година. Познавам се с всички хора там. Тези организации трябва да ги има, но да са по-активни, правейки различни неща за хората. Да не чакат хората да ги търсят, а те да търсят тях. Бил съм и териториален председател в Съюза на слепите, но бях им казал предварително, че това не е моето нещо. Хората ме избраха, защото ме познават. Аз направих, каквото можах. Но 90% от нещата, които искаш да направиш, докато си на такава длъжност, не успяваш. Обяснява ти се как това или онова не може да стане. Това изключително много ме изморяваше и дразнеше. Имаш ограничения, които не би трябвало да ги имаш. В крайна сметка, слепите хора искат елементарни неща. Ето, направихме една асфалтова пътека, за която трябваше да имаме много разговори с кмета на район „Люлин“. Допреди това там имаше плочки, под които в дъждовно време се събираше кал, и те ставаха подвижни, жвакащи плочки. И тази пътека не е нещо, което да не може да се направи. Но това се мотае във времето и ако могат да не го направят, ще е най-добре за тях. Последния път, когато минавах през тази пътека, половината от нея бе обрасла с треви, няма кой да ги подстриже и разчисти. Сам се отказах от тази длъжност, защото тогава програмата ми беше натоварена, а и много ме изморяваха отказите за нещата, които исках да правя.

Забавлява ли ви черният хумор и приема ли се увреждането по-лесно, когато то се иронизира?

Нека го има. Зависи кой колко носи на този тип шеги. Аз нямам проблем с това, стига да не пречи на другите, когато се разказва в компания. То е както и при мръсните вицове, с които внимаваш да не обидиш някого. Трябва да има и такива неща, както има вицове за полицаи, политици, за глупави хора и т.н.

Разкажете за семейния живот, как се справяте с него?

Нормален семеен живот. Ако продължа да си купувам плочи, може да ме изхвърлят с цялата ми колекция (смее се). Двама слепи сме със зрящо дете. Дъщеря ми сега е много добричка. Когато вземе нещо, идва, показва какво има в ръцете си. Явно децата усещат. Много е любопитна също така. Изважда плочи от шкафа, гледа картинките по тях, подрежда ги.

Как си представяте бъдещето, при което тя вижда повече от вас двамата?

Тя ще разбере това. Но друго ме притеснява. Не ми се иска да страда, когато ѝ се подиграват за родителите ѝ. Надяваме се да изградим в нея самочувствие и ясно съзнание за това, работим по въпроса, доколкото е възможно от толкова рано, пък ще видим.

Какво бихте казали на тези, които се притесняват да се съберат, защото са незрящи, или зрящ с незрящ?

Докато не скочиш, не можеш да си сигурен какво ще се случи. Трябва малко решимост. Разбира се, не е лесно, но в днешно време има хиляди варианти за всичко. И за пазаруване, и за почистване вкъщи, и за подреждане. Дори има софтуер, който приблизително казва какви цветове са дрехите, и така дори със сигурност знаеш какво обличаш. Ако се преодолее нерешителността, всичко ще е наред.

Ако от вас зависи да предложите на държавата спешни промени, какви идеи бихте дали?

Не съм мислил по това. Наскоро мой приятел разказваше как в Полша, когато автобусът спре на някоя спирка, има външни говорители, по които се съобщава, че автобус с еди-кой си номер е пристигнал на спирката. При нас има на някои места говорещи табла по спирките, но те често са неточни и тихи, а тук говорим за тонколонки на самия автобус, които са отделно от озвучителната уредба вътре. При сегашното озвучаване в София, когато дойде автобус, трябва да питаш другите кой номер е, за да разбереш дали е твоят. В Полша също така има оповестяване и на трамваите. А на таблото на спирката можеш да чуеш: „Трамвай с платформа за инвалидни колички ще пристигне след еди-колко си минути“. Това са наглед елементарни неща, които могат да се направят. Ето например за слабовиждащите, цифрите на номерата по автобусите в Полша светят по-ярко в нощните часове, за да се виждат по-добре. Това доста би улеснило тези хора и в България.

Този материал е съвместна инициатива на OFFNews и блога на Крис Григоров. Пълната версия на интервюто с Димитър Захариев можете да прочетете
тук.

Следете новините ни в GoogleNews