Д-р Александър Стратев, анестезиолог - реаниматор и богослов: В реанимация няма атеисти

Зарина Василева Последна промяна на 23 септември 2020 в 11:11 17482 0

Д-р Александър Стратев е завършил Втора английска гимназия "Томас Джеферсън“ и Медицински университет – София. Отличен е с годишната награда на МУ-София на името на проф. Асен Златаров за „Високи постижения в овладяването на медицинската наука“. Специализант по „Анестезиология и Интензивно Лечение“ от 2015 година. Редовен докторант към Катедра по „Анестезиология и Интензивно Лечение“ от 2016 година. Преподавател (асистент) към Катедра „Анестезиология и Интензивно Лечение“ от 2020 годна. Студент в Богословски факултет при СУ „Климент Охридски“ от 2020 година. 

Д-р Стратев, Вие сте на първа линия от самото начало на пандемията. Избор, професионализъм или героизъм е това?

По-скоро бих го определил като липса на избор. Следя ситуацията с пандемията от самото начало и предполагах, че рано или късно тя ще „пристигне“ в България. Винаги съм знаел, че като реаниматор ще участвам в лечението на критично болни пациенти с COVID-19. Нека го наречем изпълнение на професионален дълг.

Колко теста за COVID-19 имате направени до момента?

Множество! След първите десетина спрях да ги броя… На последното ми нощно дежурство, преди да ме освободят по бащинство, имах съмнение, че съм контактен. Приех пациент с данни за тежка дихателна недостатъчност. Бързият му тест за антитела се оказа положителен, но на другия ден PCR пробата излезе отрицателна. Моят пореден тест също беше отрицателен и бях освободен в бащинство. Общоприето за моята болница е, че при всяко продължително отсъствие, преди да се завърнем на работа, трябва да си пуснем нов тест.

Какви са мислите Ви, докато чакате резултата?

Всеки път е различно. Още в самото начало за т.нар. „рисков персонал“ от болницата ни осигуриха бързи тестове за антитела. Първият тест, който си направих беше по желание и както много хора и аз тогава се надявах да излезе положителен и да се окаже, че съм прекарал инфекцията без да разбера. Тестът беше отрицателен.
Като приключи първата ми смяна в ковид интензивно отделение чаках 12 часа в болницата, докато стане готов PCR тестът ми. С жена ми, която беше бременна по това време, имахме план тя и синът ни да отидат при сестра ѝ, ако се окаже, че се съм се заразил. Чак след като видях отрицателния резултат се прибрах при семейството си. До момента всички тестове, които съм си пускал са излизали отрицателни.

Как близките Ви приемат изключително натоварения Ви график в извънредната обстановка?

В нормални условия часовете ми извънреден труд на месец са около 30. По закон при извънредно положение отпада таванът за извънредния труд и тогава имах месец с повече от 150 часа само извънреден труд. И това, при положение че организацията при нас беше доста по-лека от тази в други големи болници, в които колегите не излизаха от ковид отделенията по 2 седмици. Сами може да се досетите, че ситуация, в която с дни не се прибираш у дома, при близките си, е меко казана неприятна.

За мое щастие, семейството ми е изключително толерантно към професията ми! Тежко им е, но винаги са ми били огромна помощ и подкрепа в трудните моменти. Първият път, в който се наложи да вляза в ковид отделение беше точно преди Великден. Празникът прекарах в отделението, а жена ми остана сама с детето вкъщи. Мисълта за тях и желанието да ги видя бяха основен извор на сила, по време на работата в изолация.

Какво е лицето на коронавируса?

Неизвестното винаги поражда доза страх. Коронавирусът няма лице с ясни черти. Все още няма ясни и сигурни правила как би протекло заболяването при всеки конкретен човек. Не бих могъл да го сравня с нещо познато.

Как гледате на хората, които не вярват в пандемията и в мерките?

Има ясно установени правила при една епидемиологична обстановка, каквато в момента е обявена на територията на страната. Тези правила са за всички и трябва да бъдат спазвани, независимо от личните ни убеждения. Отдавна съм се отказал да поучавам или назидавам хората. Мисля, че всеки носи морална и законова отговорност за постъпките си.

Освен лекар и преподавател, вече сте и студент в Богословския факултет. Как се стигна до това решение?

Любопитството ми към религията не е от вчера. Предвид работата ми, често обичам да казвам, че в реанимация няма атеисти. През 2016 г. имам един опит да започна бакалавърската програма „Религията в Европа“ в същия факултет, но нещата не потръгнаха. Явно не му е било времето тогава. Пандемията беше катализаторът този път. Такива явления те провокират да се замислиш, че не е хубаво да отлагаш желанията и мечтите си, защото никой не знае какво предстои и кога ще стане невъзможно да ги осъществиш.

Сблъсквали ли сте се със ситуации, които нямат логично и медицинско обяснение?

Разбира се! Макар и рядко, случва се развитието на състоянието при даден пациент да не може да бъде обяснено логично от медицината. Както съм чувал често мой по-възрастен колега да казва – „Две плюс две в медицината често не е равно на четири“.

Казвате, че в реанимация няма атеисти. Как изглежда вярата?

Като казвам, че няма атеисти, не искам да конкретизирам, че всеки колега изповядва определена религия. Всеки от нас обаче вярва в нещо, независимо дали е божество, върховенството на научните постижения и медицината, основана на доказателства, дори собствените ни човешки сили и способности. Всеки намира утеха в това, в което вярва. Естеството на работата ни е такова, че ти трябва да вярваш и да се осланяш на нещо, от което да черпиш сили.
Що се отнася до критично болните пациенти и близките им, ще си позволя да споделя още една любима фраза: „Стените на болниците са чули повече истински молитви от храмовете“.

Трябва ли да сме на крачка от смъртта, за да оценим това, което имаме?

Времето по принцип е висша човешка ценност и е може би единственото нещо, което не можем да спечелим, подарим или наваксаме. Близката среща със смъртта, с неизбежния край, и осъзнаването на човешката тленност и преходност, много често предизвиква покаяние у нас. То може да бъде от различно естество, но най-често е тъга по едно отминало време, по една неизказана истина или несподелена емоция. Макар и да не е задължително, тъжната реалност е, че това е най-честият момент за такава равносметка.

Юнг казва, че хората правят всичко възможно, за да избегнат среща с душата си. Толкова ли е страшна тази среща?

Мисля, че душата е мястото, където човек съхранява всичко онова, което се страхува да изложи на показ пред света. Дали ще е съкровищница или кутията на Пандора? В зависимост от това с какво сме я пълнили, се определя дали срещата ще е страшна. Предполагам, че за много хора сигурно е.

Затова ли се плашим така неистово и от болката?

Ще си позволя да отговоря чисто научно на въпроса – болката е основен алармен механизъм, че нещо нередно се случва в тялото ни. Нормално е това да ни плаши и често болката вади много грозни неща от душата ни. Няма нищо романтично в нея. Дълбоко не вярвам в модерната фраза „No pain, no gain”. Като анестезиолог имам привилегията да мога да отнемам болката на хората.

Среща на медицина и вяра – това ли е най-краткото описание за чудо?

За повечето хора трябва да се случи действително чудо, за да се срещнат медицината и вярата, но за себе си съм успял да стигна до извода, че те не си пречат, напротив – допълват се. Там, където свършва медицината, започва вярата.

Чудо или повече смирение е нужно, за да овладеем пандемията?

Нещо много по-просто - дисциплина.