Г-н Местан драматично се завърна на политическия хоризонт в ролята на наш, роден Нелсън Мандела, поставяйки въпроса за признаване на българските турци като национално малцинство.
В друг момент тази новина би имала потенциала да отвее в забрава имотния скандал, както обикновено правят национал-телевизионните дразнения.
Само че този път, като изключим Джамбазки, който обяви, че ще го съди за държавна измяна (в момент, в който е притеснен, че Европарламентът ще обезсмисли битката му срещу пакета "Мобилност"), заявката не стресна никого. Единствен г-н Хекимян поспори с лидера в едно предаване с банер „срещу конституцията“.
Но нека отидем отвъд предизборната политическа игра – има ли турско малцинство у нас? Въпросът е риторичен, очевидно е, че има. И да се повтори културно-административният геноцид на това население от 80-те години, когато властта твърдеше, че турците са се объркали и всъщност са българи, е невъзможно.
Дефиниция за национално малцинство?
Виждаме турско малцинство около нас, но от друга - по документи - сякаш го няма. Защото когато подписахме Рамковата конвенция за малцинствата, ние тържествено заявихме, че сме съгласни с хубавите принципи и бихме ги изпълнявали с радост, само дето, пусто, у нас национални малцинства нямало. И това стана далеч преди да ни е сполетяла националистическата истерия от последните години – във времена, когато начело бяха проевропейски политици!
Проблемът като че ли е в самото понятие за национално малцинство. Няма общоприета дефиниция за него дори в Рамковата конвенция. Самата дума „нация“ неизбежно извиква асоциации с политически проект: нацията е обособена културна общност със собствени институции и воля за суверенитет. Национални малцинства често се мислят като групи, свързани с друга, вече съществуваща национална държава - например руснаците в Украйна, унгарците в Румъния, българите в Югославия и тъй нататък. Близостта с една могъща и все по-агресивна Турция не може да не предизвиква известни страхове.
Неопределеността на термина позволява на всяка страна да си го тълкува както си иска. В места като Белгия и Италия например говорят за лингвистични групи, Австрия и Англия предпочитат да наричат групите етнически; Франция пък се опитва да наложи в Европа своя модел на регионализъм, където територията, а не антропологическите специфики са водещи в определянето на различията. Защо България не желае да намери своя модел и продължава да се държи като щраус с глава, заровена в патриотарските пясъци? Иска ми се да можех да кажа на г-н Местан: извинявайте, но нашия модел е друг, ние сме дали културни права на, примерно, разградските българи, помагаме им да пазят своя специфичен турски диалект, да представят локалните си традиции.
В либералната си версия културната идентичност се разполага на две нива. На повърхността всеки от нас има своите вкусове, традиции, майчин език, песни, фантазии за предци и произход: те ни дават самочувствие и ни помагат да намерим мястото си редом с другите си съграждани. Всички сме малцинства - в най-радикалния вариант – малцинства от един човек, ако цитирам Оруел. Дълбоката ни идентичност обаче трябва да е единна: безспорна трябва да е лоялността към държавата, спазването на закона, приемането на базовите цивилизационни норми за обществото, в което живеем. Няма как да толерираме подмяна на политическата власт с тази на традиционни религиозни лидери: например да приемем многоженството или клитеротомията (ритуално изрязване на клитора, практикувано в някои африкански държави - б.ред.)
Само така те ще уважават принципите на обществото ни
В този смисъл политиката на съвременната държава, според мен, трябва да върви в две противоположни посоки: размножаване на повърхностните, естетически, за да не кажа, консуматорски знаци на идентичността ни - от една страна - и укрепване на единството около дълбоките базисни принципи на модерната държава - от друга. По тези теми бих предложил да си говорим: днес на дневен ред са българските турци, утре – различните ромски култури, калдераши, ярлии, мечкари, в други ден може би руснаците, каракачаните, китайците. Няма нищо страшно в повърхностните знаци на различие: когато ги уважаваме, ние уважаваме самите хора и така им позволяваме по-добре да се интегрират. И съответно – да спазват дълбоките принципи на обществото ни, които са истински важните.
А иначе г-н Местан е прав: конституциите се променят. Само не виждам особен ентусиазъм у българските турци да се вдигат на борба за самоопределение. Пък и симпатиите им към съседна Турция май не са високи напоследък. ДПС ги държи здраво на един гражданско-клиентелистки принцип и ако държавата не извърши някоя брутална дивотия, каквато беше Възродителния процес, резки промени едва ли трябва да се очакват.
А, Мандела, впрочем не започна борбата си за равенство между черни и бели в сутрешен новинарски блок.
Б. ред. - Статията е от Дойче веле
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
10571
1
29.03 2019 в 10:40
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
САЩ повдигнаха обвинение на индийски милиардер за подкупи на стойност 265 млн. долара