Трябва ли рекламите да казват истината? А Туск?

Има нещо изначално сбъркано в настървените коментари, които рекламите на страната ни предизвикват на местна почва. Просто защото тези реклами не са направени за нас, а за чужденците, не са инструмент за самопознание, а форма на запознаване.

Рекламата по повод на европредседателството ни също предизвика дебати. Благосклонно бяха оценени професионализмът и вкусът на авторите й, но с едно общо чувство на неудовлетвореност. И най-странното е от какво е предизвикано – от това, че България е представена като добро място, каквато тя в действителност не е. Така се „хвърля прах в очите” на европейците.

Такава идилия дори е някак обидна за хората, чийто живот минава тук без справедливост и перспектива. Те сякаш предпочитат рекламата да буди повече загриженост, отколкото одобрение. 

На рекламите обаче въобще не им е работа да казват истини, особено пък горчиви. Те, подобно на религиите, градят утопии, които трябва да ти дадат стимул да пожелаеш нещо, да постъпиш по определен начин, да отидеш някъде…

При това рекламата за европредседателството дори не настоява, че нямаме недъзи. Тя е възприела друг подход на привличане, по аналогия с любовта от пръв поглед, когато ненадейно си толкова запленен от нечие физическо присъствие и красота, че не виждаш нищо друго. И България през очите на двама влюбени е представена като носител именно на такава красота, дошла от природата, а и традициите са лансирани като магически чар, заради който си готов да прощаваш.

Впрочем и Доналд Туск в поласкалата националното ни самочувствие реч на български език също заложи на физическата красота. Избра стихотворение и строфи от него, които величаят страната ни като природна гледка. И почти не се ангажира с изтъкването на граждански, културни и нравствени качества, проявени в настоящето. За разлика от речта му при европредседателството на Естония. Акцентът върху това, че всичко сме постигнали сами, също не бива да ни утешава. Той по-скоро е предупреждение да не се поддаваме на претенциите на други държави, че сме им исторически длъжници. Препратката към тракийските войни пък носи главно деликатна ирония към опитите ни да градим днешната си идентичност върху спорни връзки със славата на далечното минало.

Въобще, нито от рекламите, нито от протоколни политически изказвания може да се иска да кажат истината за нас. Това е работа на журналистиката, с която тя явно не се справя, след като очакваме някой друг да й я свърши.

Медийната криза в страната беше пространно описана в Бяла книга, представена публично през тази седмица. В нейния фокус е трудното оцеляване на критично настроени медии и рискът, който собствениците им поемат себе си. Те виждат изход в укрепване на свободата на словото у нас с намеса „отвън”. Не случайно Бялата книга се появи в навечерието на европредседателството ни.

Това обаче най-вероятно ще бъде само пожелание, защото политика на ЕС е да оставя на национално ниво решаването на проблемите в културата и медиите. Така че изходът може да дойде само отвътре и не от собствениците, а от журналистите. От защитата им, включително и по отношение на собствениците, по пътя на професионалната солидарност, гражданското сдружаване и синдикалния патронаж.

Нека да си припомним само, че създаването на гражданския форум „Свободно слово” успя да се противопостави на цензурата дори в Жан Виденовото време.

*Коментарът на Георги Лозанов е от предаването му "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.

Следете новините ни в GoogleNews