Снимах толкова много смърт, че вече не я възприемам. Разказът на последния журналист в Мариупол

Мстислав Чернов, украински фотограф и военен кореспондент/АП 21 март 2022 в 18:38 10507 1

Мстислав Чернов

Снимка АП

Мстислав Чернов

Препечатваме разказа на украинския фотограф и военен кореспондент Мстислав Чернов, отразявал на място обсадата на Мариупол, снимал и окървавените бременни пред ударения майчин дом, публикуван в АП.

Мариупол, Украйна (АП) - Руснаците ни преследваха. Имаха списък с имена, включително нашите, и се приближаваха.

Бяхме единствените международни журналисти, останали в украинския град, и вече повече от две седмици документирахме обсадата му от руските войски. Репортерствахме в болницата, когато въоръжени мъже започнаха да дебнат в коридорите. Хирурзите ни дадоха да облечем бели престилки за камуфлаж.

Внезапно на зазоряване нахлуват десетки войници: "Къде са журналистите, по дяволите?".

Погледнах лентите им, сини за Украйна, и се опитах да пресметна вероятността да са руснаци под прикритие. Пристъпих напред, за да се идентифицирам. "Тук сме, за да ви изведем" - казаха те.

Стените на хирургията се тресяха от артилерийския и картечния огън навън и изглеждаше по-безопасно да остана вътре. Но украинските войници имаха заповед да ни отведат.

Изтичахме на улицата, изоставяйки лекарите, които ни подслониха; бременните жени, които бяха обстрелвани и хората, които спяха по коридорите, защото нямаше къде другаде да отидат. Чувствах се ужасно да ги изоставя.

Девет минути, може би 10, цяла вечност по пътища край бомбардирани жилищни сгради. Когато снаряди се разбиха наблизо, паднахме на земята. Времето се измерваше от един снаряд до следващия, усещахме напрежението в телата си и сдържахме дъха си. Ударна вълна след ударна вълна разтърсваха гърдите ми, ръцете ми изстиваха.

Стихнахме до един вход и бронирани коли ни откараха в затъмнено подземие. Едва тогава научихме от полицай защо украинци са рискували живота на войници, за да ни изведат от болницата.

"Ако ви хванат, ще ви снимат с камера и ще ви накарат да кажете, че всичко, което сте заснели, е лъжа - каза той. - И всичките ви усилия и всичко, което сте направили в Мариупол ще бъде напразно."

Офицерът, който някога ни молеше да покажем на света неговия умиращ град, сега ни молеше да си отидем. 

Беше 15 март. Нямахме представа дали ще се измъкнем живи.

Като тийнейджър, израснал в украинския град Харков, само на 20 мили от руската граница, се научих как да боравя с оръжие като част от училищната си програма. Изглеждаше безсмислено. Украйна, разсъждавах, е заобиколена от приятели.

Оттогава съм отразявал войните в Ирак, Афганистан и спорната територия на Нагорни Карабах, опитвайки се да покажа на света опустошението от първа ръка. Но когато американците и след това европейците евакуираха служителите от посолствата си в Киев тази зима, и когато разглеждах картата на руското струпване на войски точно срещу родния ми град, единствената ми мисъл беше: "Горката ми страна!".

В първите дни на войната руснаците бомбардираха огромния площад "Свобода" в Харков, където се подвизавах до преди да навърша 20 г.

Знаех, че руските сили виждат източния пристанищен град Мариупол като стратегически заради местоположението му на Азовско море. Затова вечерта на 23 февруари се отправих натам с дългогодишния си колега Евгений Малолетка - украински фотограф, снимащ за Associated Press, с неговия бял ван Volkswagen.

По пътя започнахме да се притесняваме, че нямаме резервни гуми и намерихме в интернет човек наблизо, готов да ни продаде такива посред нощта. Обяснихме на него и на касиерката в денонощен магазин, че се готвим за война. Изгледаха ни като че ли сме луди. 

Влязохме в Мариупол в 3:30 ч сутринта. Войната започна час по-късно.

Около 1/4 от 430-те хиляди жители на Мариупол напуснаха през онези първи дни, докато все още можеха. Малцина вярваха, че войната предстои и когато осъзнаха грешката си, беше твърде късно.

Една по една бомбите на руснаците прекъсваха електричеството, водоподаването, доставките на храна и накрая критично важните предавателни кули за телефоните, радиото и телевизията. Няколкото други журналисти в града го напускат, преди последните комуникационни връзки да прекъснат и да настъпи пълна блокада.

Липсата на информация при блокада постига две цели.

Първата е хаосът. Хората не знаят какво се случва и са в паника. Отначало не можех да разбера защо Мариупол се разпада толкова бързо. Сега знам, че е поради липсата на комуникация.

Безнаказаност е втората цел. Без информация, идваща от града, без снимките на разрушените сгради и на умиращи деца руските сили можеха да правят каквото си искат. Ако не бяхме ние, нямаше да има нищо.

Ето защо поехме такива рискове, за да можем да изпратим на света това, което видяхме и това разгневи Русия достатъчно, за да ни преследва.

Никога, никога не съм чувствал, че нарушаването на мълчанието е толкова важно.

Смъртта започна да покосява бързо. На 27 февруари гледахме лекар, който се опитваше да спаси живота на момиченце, ударено от шрапнел. Тя издъхна.

Второ дете умря, след това трето. Линейките спряха да прибират ранените, защото хората не можеха да се обадят, за да ги повикат, а и защото не можеха да се движат по бомбардираните улици.

Лекарите ни молеха да снимаме семействата, които носеха мъртвите си и ранените си и ни позволяваха да използваме гаснещия генератор, за да заредим фотоапаратите си. Никой не знае какво се случва на нашите улици - казваха те.

Обстрел порази болницата и околните къщи. Счупиха прозорците на микробуса ни, пробиха дупка в него отстрани и спукаха гума. Понякога тичахме, за да снимаме горяща къща, а после тичахме обратно посред експлозиите.

Все още имаше едно място в града, където можеше да се получи стабилна връзка - пред разграбения магазин на бул. "Будивелников". Веднъж дневно притичвахме дотам, за да изпратим снимки и видео на света. Стълбите нямаше да ни предпазят особено много, но там се чувствахме по-сигурно, отколкото на открито.

Сигналът изчезна на 3 март. Опитахме се да изпратим видеото си от прозореца на седмия етаж на болницата. Оттам видяхме как се разпадат последните парчета от солидния град на средната класа Мариупол.

Супермаркетът в Порт Сити беше разграбен и се насочихме натам пред артилерийски и картечен огън. Десетки хора тичаха и бутаха пазарски колички, натоварени с електроника, храна и дрехи.

Снаряд се взриви в покрива на магазина, изхвърляйки ме на земята отвън. Напрегнах се в очакване на втори удар и се проклех сто пъти, защото камерата ми не беше включена, за да го запиша. И ето че пореден снаряд удари жилищна сграда близо до мен със страшен трясък. Свих се зад стена, за да се прикрия.

Тийнейджър мина покрай нас. "Приятелите ми бяха там, снарядът падна на 10 метра от нас" - ми каза той. "Няма представа какво се е случило с тях."

Втурнахме се обратно към болницата. За 20 минути ранените дойдоха, някои натоварени на пазарски колички.

В продължение на няколко дни единствената ни връзка с външния свят беше чрез сателитен телефон. Единственото място, където телефонът работеше, беше на открито, точно до кратера от снаряд. Сядах, за да не съм толкова видим, и се опитвах да установя връзка.

Всички питаха: "Моля ви, кажете ни кога ще свърши войната". Нямах отговор.

Всеки ден се появяваше слух, че украинската армия ще дойде, за да пробие блокадата. Но никой не дойде.

По това време вече бях станал свидетел на смъртни случаи в болницата, на трупове по улиците, на десетки тела, натъпкани в масов гроб. Бях видял толкова много смърт, че снимах, почти без да я възприемам.

На 9 март два въздушни удара разкъсаха пластмасовите ленти на прозорците на вана ни. Видях огнено кълбо само в един удар на сърцето си, преди болката да прониже вътрешното ми ухо, кожата, лицето ми.

Гледахме как дим се издига от родилния дом. Когато пристигнахме, спасители все още извеждаха окървавени бременни жени от руините.

Батериите ни бяха почти изтощени и нямахме връзка, за да изпратим снимките. До настъпването на полицейския час оставаха броени минути. Полицай ни чу да обсъждаме как да разпространим новината за бомбардировката на болницата.

"Това ще промени хода на войната" - каза той. Отведе ни до място, където имаше ток и интернет връзка.

Бяхме заснели толкова много мъртви възрастни и деца, една безкрайна редица. Не разбирах защо счита, че още смъртни случаи могат да променят нещо.

Грешах.

В мрака изпратихме снимките си чрез три мобилни телефона, а видеозаписа разделихме на три, за да ускорим процеса. Това отне часове, доста отвъд началото на полицейския час. Обстрелът продължаваше, но офицерите, определени да ни ескортират, чакаха търпеливо.

Тогава връзката ни със света извън Мариупол отново беше прекъсната.

Върнахме се в празен приземен етаж на хотел, където имаше аквариум - сега пълен с мъртви златни рибки. В изолацията си не знаехме нищо за разрастващата се руска дезинформационна кампания, целяща да дискредитира работата ни.

Руското посолство в Лондон пусна два туита, в които нарече снимките на АП "фалшиви" и заяви, че бременна жена е била актриса. Руският посланик държеше копия на снимките на заседание на Съвета за сигурност на ООН и повтаряше лъжите за нападението над родилния дом.

Междувременно в Мариупол все повече и повече хора ни питаха какви са последните новини от войната. Толкова много хора дойдоха при мен и казваха: "Моля, снимайте ме, за да знае семейството ми, което е извън града, че съм жив".

По това време в Мариупол не работеше нито един радио- или телевизионен сигнал. Единственото радио, което можеше да се хване, излъчваше изопачени руски лъжи - украинците държали хората в Мариупол за заложници, обстрелвали сгради, разработвали химически оръжия. Пропагандата беше толкова силна, че някои хора, с които разговаряхме, вярваха в нея въпреки това, което виждаха собствените им очи.

Посланието се повтаряше постоянно в съветски стил: "Мариупол е обкръжен. Предайте оръжията си".

На 11 март нашият редактор попита дали можем да намерим жените, които оцеляха от родилния дом, за да докаже тяхното съществуване. Осъзнах, че кадрите трябва да са били достатъчно силни, за да провокират ответна реакция от руското правителство.

Открихме ги в болница на фронтовата линия, някои вече с бебета, други, докато раждаха. Научихме, че една жена е загубила бебето си, а след това - и собствения си живот.

Качихме се на седмия етаж, за да изпратим видеозаписа с помощта на слабата ни връзка с интернет. Оттам гледах как танк след танк се движеха край болничния комплекс, всеки от които беше обозначен с буквата Z, която се превърна в руската емблема на войната.

Бяхме обкръжени: десетки лекари, стотици пациенти и ние.

___

Украинските части, които защитаваха болницата, бяха изчезнали. Пътят към нашия ван, с нашата храна, вода и оборудване, беше покрит от руски снайперист, който вече беше улучил санитар, излязъл навън.

Минаха часове в мрак, докато слушахме експлозиите навън. Тогава войници дойдоха да ни приберат, крещейки на украински.

Не се чувствахме избавени, а по-скоро като че ли премествани от една опасност към друга. По това време никъде в Мариупол не беше безопасно и нямаше облекчение. Можеш да умреш във всеки един момент.

Чувствах се невероятно благодарен на войниците, но и изтръпнал. И засрамен, че напускам.

Натъпкахме се в един "Хюндай" със семейство с три деца и потеглихме по петкилометровото задръстване, водещо извън града. Около 30 хил. души успяха да напуснат Мариупол този ден - толкова много, че руските войници нямаха време да се вглеждат внимателно в прозорците на колите, покрити с хлопащи парчета пластмаса.

Хората бяха нервни. Биеха се, крещяха си един на друг. Всяка минута там имаше самолет или въздушен удар. Земята се тресеше.

Преминахме 15 руски контролно-пропускателни пункта. На всеки майката, седяща отпред, се молеше толкова силно, че можехме да я чуем.

Докато преминавахме през тях - третият, десетият, петнадесетият, всички с войници с тежки оръдия - надеждата ми, че Мариупол ще оцелее, избледняваше. Разбирах, че само за да пробие до града, украинската армия трябваше да пробие през всички тях. А това нямаше да се случи.

По залез стигнахме до мост, разрушен от украинците, за да спрат руското настъпление. Конвой на Червения кръст от около 20 коли, вече беше заседнал там. Всички заедно се отклонихме от пътя към полята и черните пътища.

Охранителите на контролно-пропускателен пункт №15 говореше на руски с груби кавказки акцент. Те наредиха на целия конвой да намали светлината от фаровете, за да скрие оръжията и оборудването, паркирани край пътя. Едва успях да различа бялата буква Z, изрисувана върху превозните средства.

Когато спряхме до шестнадесетия контролно-пропускателен пункт, чухме гласове. Украински гласове. Почувствах огромно облекчение. Майката в предната част на колата избухна в сълзи. Бяхме излезли.

Бяхме последните журналисти в Мариупол. Сега вече няма такива.

Все още ни заливат съобщения от хора, които искат да научат съдбата на близките си, които сме снимали и филмирали. Пишат ни отчаяно и лично, сякаш не сме непознати, сякаш можем да им помогнем.

Когато в края на миналата седмица руски въздушен удар удари театър, в който се бяха укрили стотици хора, можех да посоча точно къде трябва да отидем, за да научим за оцелелите, да чуем от първа ръка какво е да си в капан в продължение на безкрайни часове под купища развалини. Познавам тази сграда и разрушените къщи около нея. Познавам хората, които са в капан под нея.

В неделя украинските власти съобщиха, че Русия е бомбардирала художествено училище с около 400 души в Мариупол.

Но вече не можем да стигнем дотам.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Какво иска да промени Глас Народен в образованието