Чалга и пост-истина

В основата на чалгата и пост-истината стои подмяна. Тя ерозира разпознаването на реалността. Всички я усещат, но не я изричат, защото е навсякъде, а нещата, в които сме дълбоко потопени, трудно се забелязват.

Подмяната има много лица, но засяга предимно ценности и вкусове. Талантът се обезценява или охулва, а посредствеността се тачи. Приличието се погазва, а дебелашката наглост предизвиква възторг. Елегантността се замита, а кичът се превъзнася. Баналността е предпочитана пред въображението, фалшификатът пред оригинала, самохвалните геройства пред историческите факти, мошеничеството пред почтеността, подмазвачеството пред достойнството. Това води до размиване на границите между истина и неистина, добро и зло, стойностно и пошло. Тъкмо размиването е културната същност на чалгата, а не слушането на поп-фолк. Можеш да слушаш Дебюси и пак да си чалгар, особено ако слушането е подражателство или снобизъм.

В своето знаменито есе „On Bullshit” („За глупостта” или „за чалгата”?) американският философ Хари Франкфурт (р. 1929), най-видният представител на т.нар. морална философия, описва как глупотевината и измамността водят до неспособност за разпознаване на истината и оттам до загуба на ориентация за ценностите и до среда на празнодумство и морално и идейно шарлатанство. Масовото лигаво и претенциозно дърдорене с цел не казване на истината, а внушаване у другите на определено впечатление за говорещия, е по-скоро фалш, отколкото лъжа. Според Х.Франкфурт то е по-вредно от лъжата, защото преднамерената лъжа разпознава истината, т.е. между честният и лъжеца има нещо общо – и двамата разпознават истината и имат едно и също отношение към нея (като към истина), но честният я изрича, докато лъжецът умишлено я скрива или изкривява. За разлика от откровената лъжа в “bullshit” има нехайство към истината и негодност тя да бъде разпозната, намарливост към фактите и думите, която Витгенщайн нарича „деструктивно безсмислие”. Лъжец и говорещ истината са противоположни играчи в една и съща игра, докато подмяната просто не признава правилата на тази игра – не отхвърля, а просто пренебрегва истината и затова е по-голям нейн враг от лъжата. Този философски шедьовър от последните десетилетия описва същността на чалгата, но на друг език – хората си нямат балканското название с богат на нюанси подтекст и прибягват до каубойското bullshit.

Всяка употреба на езика предполага известно изкривяване на истината поради лични особености и стил, особено ако е непремерена. Но при липса на респект към самото слово и при масово словоблудство, особено в социалните мрежи, изкривяването е лицемерно, мошеническо, претенциозно и кухо. Пост-истината нанася нови щрихи към подмяната с политическия апел към чувствата и забулване на фактите. Нейните хибридни новини творят фалшификати, някои от които твърде подвеждащи, защото се плъзгат съвсем близо покрай истината. Не против, а покрай. Привидността и усещането за скрити механизми са добра среда за измамници, улеснени допълнително от нагласата за неработещи правила и решаване на нещата по „втория начин”. Тоталитаризмът притъпи разликата между истина и лъжа и неговите деца са по-податливи на подмолно замазване, фалш и илюзорност. Изкривяването удобно прикрива реалността и създава нейни сурогатни копия. Нещо като фалшивите декори на граф Потоьомкин, които днес обаче са навсякъде, а не само в изкуствените селца по пътя на императрицата. Още в XIX в. М.Е. Салтиков-Щедрин пише: „Когато в Русия чуеш да се говори за патриотизъм, да знаеш, че някъде нещо са откраднали.” От тази подмяна щедро се възползват лицемерието, кухото високопарно говорене, вулгарното саморекламиране, шарлатанията и вкусът към конспиративни и магични обяснения.

Средата на подмяна се размътва още повече от нахлуването на много информация и много комуникации. С хибридите на пост-истината масовата осведоменост води до масово невежество. Разбирането, че в демокрацията гражданинът трябва да има мнение едва ли не за всичко, наводнява пространството с баналност, неграмотност и хейт. Неумението за ориентация в морето от новини предизвиква объркване и скептицизъм към самата възможност за разпознаване на фактите. Това е агностицизма на подмяната, който отрича изобщо верните новини (и тези, и онези еднакво лъжат). Последиците са дефицит на същинска експертност и трудният й достъп до публичност, неверие в науката, хейтване на дълбокото познание и визионерство и заместването им с пара-познания, дилетанщина, врачки, магии. Несигурността в реалността и в себе си поражда непрекъснати искания за „нормативни уредби”, за регламентиране на всичко, включително на неща, които нямат нужда от регламент, а от здрав усет. Настояването за това е тежък знак за тревожност и безпомощност да се ориентираш в света, който – изненадващо – предлага и ситуации, за които не е предвиден алгоритъм или алинея, както и за очакване друг да поеме отговорност за личното ти общуване с реалността.

Нахлуването на много, но не автентични комуникации пък води до промени в идентичностите и поява на виртуални личности, при които дезориентацията за истината е още по-дълбока поради буквалната подмяна на реалния им онтологичен свят. Цензурата на политическата коректност внася допълнителна относителност в смисъла на нещата чрез подмяна на названията им. Евфемизмите за негър, педераст, лесбийка или циганин подменят названията, но не и това, което стои зад тях, създавайки усещане за халтавост на словото и размиване на отразяването на нещата от живота чрез него.

Ако подмяната не е очевидна, признаците, че някой е нейн носител, са: 1. често говори за криза на ценности, особено у младите и в сравнение с моралното минало, 2. пренебрегва фактите и слуша интонациите, 3. открито или прикрито се самоизтъква, 4. обобщава в обезценяващ план (всички са еднакво корумпирани, некадърни и т.н.), 5. призовава сантиментално за обединение, прошка, всемирна любов, човещина, 6. не понася творческото, различното, нестандартното, 7. влиза в униформи – от анцузи и джипове до маниери и стандартни фрази, 8. има воайорско любопитство към чужди лични сюжети, особено когато са трагични и у публични личности, 9. често употребява умалителни названия за важни неща като „парички” или „офертичка”. Хората и медиите, в които разпознавате тези черти, са носители на подмяната – истинската информационна и културна чалга.

Носителите на подмяната не са зли демони, а жертви. На първо място, на собствената си наивност и посредственост. Допуска се, че истински умните във всяка общност са около една десета от популацията. Макар не винаги да са на формални лидерски позиции, те са двигатели на развитието, творческото малцинство, както ги нарича Тойнби. Иронична подробност е, че много от останалите девет десети смятат, че принадлежат към тази една десета, а умните често не намират за нужно да опровергават тази илюзия. Подмяна на фактите и относителност на истината е имало винаги, но умната една десета обикновено удържа подмяната до някакво разумно ниво на разпознаване на черно и бяло. Когато обаче съотношението падне под критичния минимум (например поради емиграция на част от умните), а посредственото мнозинство по силата на исторически и културни обстоятелства се сдобие с власт и арогантност да заличи самото разграничение между истински умни и останали, мъглата на подмяната обхваща всичко и заплашва социалната тъкан с разруха. Затова чалгата е жертва на собствената си експанзия, която издухва малкото критичен ум, годен да й помогне да разпознае реалността. На второ място носителите й са жертви на токсичното психологично действие на подмяната. Неумението за разграничаване на факти, категории и ценности създава когнитивна несигурност, объркване, усет за особена дереализация, при която всичко в света е относително. Това спъва психологичното развитие и зарежда с чувства като завист и злорадство.

Промяна е възможна само с рационален просветителски подход, а не с охулване и истерясване. Необходимо е – ни повече, ни по-малко – ново Възраждане. Това е мисия на малцинството, на едната десета. Да си умен или талантлив не е само дар Божи, но и отговорност. Мълчанието на умните и талантливите е дезертьорство пред съдбата на общността. Елитарните приказки, че в пост-модерния свят няма твърди истини, са за Ганкиното кафене на мислителите. Необходимо е смело посочване на подмяната и ясно деконструиране на ежедневната измама. Както и образование, в което се стимулира играта и въображението, а не зубренето. Защото баналността е хранителна среда за подмяната, а свободното мислене е единственият й антидот. Свободата, Санчо ... Невъзможно, подобно на утопиите на идалгото? Да, със сигурност ще доведе до хейт към изобличителите на подмяната, но невъзможно е само за деветте десети. В крайна сметка, и Възраждането е осъществено от малцинство.

Още по темата

09/10/2017 Книги

Една книга за мислещия човек. Ако я прочетат и политиците...

31/12/2016 Анализи и Коментари

За бележките от „Психо”-то и простотията

19/03/2014 Анализи

Петко и стигмата - от полицейски провал към злоупотреба с психиатрията

Следете новините ни в GoogleNews