Тя лъже - разказ от Здравка Евтимова

- Гледай сега! - Жоро вече се беше усмихнал.

Константин знаеше какво следва – десен прав. Под брадичката. Болката е път към спасението. Стенеше. За разнообразие го правеше или твърде шумно, или сдъвкано, това им доставяше тръпка. Позволяваше да го мачкат. Всъщност ударът на Жоро не потъваше там, където срязва. Константин се изплъзваше. Даваше вид на разбит. Но Жоро беше умен. Все някога щеше да усети измамата. Имаше нюх. Другите двама чакаха точно десет секунди, на единайсетата налитаха. Жоро беше лидерът им. Босът. Богът. Засега Константин успяваше да ги нахрани с усещането, че е дрипа.

Но не беше.

Когато го захапеше безсилие, мислеше за Елеонора.

Първо се появяваше сянка, затулваща лицето на Жоро. Не беше сянка. Беше усмивка. Следваше тихото, почти сговорчиво „Гледай сега“. За Константин това означаваше посещение при доктор Петров, двеста лева за прегледа и лечението - в случай че се разсее за секунда. Беше му се случвало често в началото. Доктор Петров се оказа свестен, предложи редуцирана тарифа на Константин. Сто и двайсет лева.

Жалко за Елеонора.

Беше свястна.

Константин би предпочел да не е така.

- Плащат три пъти по-малко, ако си пасивен – беше му обяснила Елеонора. - Ако отвръщаш на удара, ако ги накараш да се потят, цената ти става тройно по-висока.

Помнеше погледа й. Трябваше да забрави, но не забравяше. Беше глупак. Не мразеше математиката заради нея. Елеонора му подхвърляше листче с решените задачи, след училище той я съпровождаше до техния блок мълчешком, нещо подобно на служител по сигурността. Охрана. Беше му напълно безразлична – тя решаваше задачите, той вървеше до рамото й. Не проумяваше какво цели тя. Искаше й пари на заем и „забравяше“ да й ги върне. Чак когато му каза – „Няма нужда да се прибираш с мене. Жоро ще ме изпраща“- Константин изведнъж забеляза, че е красива. Къде бе гледал досега. Косата й беше есен, жълта като листата на дюлята, която той беше забол на шега между блоковете.

Елеонора му каза, че не е очаквала такова нещо от него, но било добро.

Константин обичаше дървета, баща му също. Двамата – преди онзи случай - баща му го вземаше в петък от училище и отиваха в Буково. Дворът беше тревясал, имаше само три стари дюли. Баща му спираше до всяко дърво, мълчеше. И Косьо мълчеше, но беше хубаво. Докато една събота….

- Не циври – беше му казал баща му. – Дори да умираш, не циври.

Хленчът обаче беше полезен. Помагаше. Те бяха трима. И тримата се казваха Жоро. Момчетата от затворения комплекс. Искаха да бъдат мъже. Да побеждават. И плащаха.

Константин наричаше Жоро само един – онзи, който изпращаше Елеонора до вкъщи. Другите не го интересуваха. Тя бяха в припева. Нямаше нищо интересно в тях, освен джобовете. Плащаха си да бият. Както мъжете плащаха, за да стрелят по дивеч. Дивечът обаче ставаше прекалено лесно достъпен, даваш на когото трябва петстотин и ти докарва елена пред електронния мерник с автоматично нулиране. Еленът не се бие. Не може да избяга. Само умира и то безинтересно.

Сега Косьо беше дивечът. Плащат. Споразумели са се – в десет и половина, след последния влак вечер от София. Зад сградата на културния дом, който отдавна е салон да залози. Преди година наркомани се събираха там, но изчезнаха някъде, сигурно измряха. И по-добре, не плашеха санитарките, които се прибираха от столичните болници в провинциалния град.

Косьо се срещаше със Жоровците зад културния дом.

Парите са най-категоричният език. Каквото напишат парите, никой не можеше да изтрие. Но Константин щеше да го изтрие.

В училище виждаше Елеонора. Тя приличаше на баща му – мълчеше, когато му пъхваше в ръка листчето с решените задачи. Момиче с ноември в погледа. Заради нея харесваше дъжда.

Някой беше стъпкал малката дюля, която Константин бе засадил край блока.

„Няма нужда вече да ме чакаш. Жоро ще върви с мене до нас.“

Не знаеше какво да каже, но мъжът не трябва да мълчи, когато му се случи такова нещо. Той измърмори: – „Ще ми решаваш ли задачите?“ Ако беше отвърнала – „Не“, сигурно щеше да я блъсне, да я нагруби – знае ли човек какво ще направи с Елеонора. Но тя го успокои: – „Ще ги решавам.“ И с всяка решена задача той виждаше колко е красива.

Случи се в коридора на училището. Константин го беше планирал, беше разучавал десетки видеа. Блъсна се в Жоро, съвсем случайно – знаеше къде да приложи натиск. Знаеше, че много боли. Жоро се строполи на циментовия под. Косьо се наведе над него, „ Как си? Прилоша ли ти?“- измърмори той. Подаде му ръка да се изправи. Надяваше се, че неговото собствено лице изглежда загрижено и сигурно е било, защото учителката им по математика се хвана.

- Ти си благородно момче, Константине.

Това беше негово изобретение. Жалко за положеното усилие. Напразно разпиляна енергия. Елеонора си отиваше със Жоро след училище. Решаваше неговите задачи, но когато ги пъхаше в ръката му, не го поглеждаше.

- Защо ги решаваш? - попита я Константин само да я задържи още няколко минути наоколо.

Когато се свиеш на топка и ги оставиш да те тъпчат, не им е интересно. Липсва стръвта, триумфа, но той беше добър, много добър. Хленчеше и го оставаха на мира. Не желаеше да й говори за това. Болеше го седмица, не повече. Парите бяха добри.

Елеонора го беше свързала с тях.

Град близо до София, блокове, повечето сиви, някои санирани, жълти гъби сред сивия пейзаж на олющени панели, автомобили – трошки и не толкова строшени, паркирали на всеки свободен квадратен сантиметър. Там където преди месец имаше поляни и храсти, сега строяха затворени комплекси с камери и охрана. Вътре играеха специални деца със специални играчки под зорките грижи на аниматори. Там живееха онези специални момчета, с които Константин се срещаше зад културния дом.

Елеонора не приказваше много. Беше като баща му.

– Търсят жертва – беше обяснила тя. – Плащат й. Тарифата е добра.

- Колко – беше попитал Косьо. Пачката го интересуваше, да. Но всъщност искаше са остане по-дълго с нея. Тя беше момичето ноември.

- Хиляда – беше уточнила Елеонора. – За десет минути. Ако само чакаш. Ако се съпротивляваш - повече. Не ги нараняваш.

- Колко?

- Те са културни момчета - добави тихо, като скъперник, Елеонора. – Три хиляди. Десет минути.

- Елеонора, искаш ли да ходим на кафе? – предложи той.

- Не.

Бяха в един и същи клас. Косьо не искаше да започва лятната ваканция. Тя щеше да бъде през цялото време със Жоро.

Ноември, дъжд, много време до лятото.

Константин имаше чувството, че е заедно с баща си. Не си говореха, баща му не го питаше – „Гладен ли си, жаден ли си?“ Даваше му пари. Но не за парите мислеше Косьо. Баща му се беше сетил за него. В къщи беше пълно с мълчание, тримата – Косьо и родителите му, се хранеха поотделно. Косьо беше свикнал с това, чакаше четвъртък да го вземе баща му, да отидат до Буково при трите дървета. Веднъж спряха на ресторант „Смокините“ и вечеряха двамата.

- Имам пари. Поръчай, момче. Най- скъпото.

Беше хубаво. Скъпо, ядоха бавно, с апетит, баща му го потупа по рамото.

На сутринта майка му, мълчалива жена, каза - „Баща ти умря“. Константин не можеше да повярва и не беше за вярване. Отказа да ходи на училище, майка му чак привечер разясни – „Не е умрял, напусна ни“ – и толкова. Тя работеше в София, в ресторант – студена кухня. Баша му имаше малък автосервиз.

- Ще му се обаждам – каза й Косьо след два дни.

- Твоя работа – отвърна майка му. Но баща му го беше блокирал. Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. Беше продал автосервиза.

Плащат три пъти повече, ако се биеш. Десет минути. Три хиляди лева. Двама от Жоровците използваха боксове. Косьо не се боеше от тях. Бяха жалки. Мамини синчета. Усмивката, после „Гледай сега“ на Боса, на бога, го вбесяваше. Десният прав под брадичката. Баща му, този мълчалив мъж – дали наистина не беше умрял? - преди да изчезне, преди да го блокира - беше пъхнал в ръката на Косьо банкноти.

- Не давай да те мачкат – бе казал баща му. Пак беше ноември, защото всички важни неща се случват тогава – през месеца на златото – в ден, който е с цвят на косите на момиче. Косьо трябваше да забрави това момиче, но не го забравяше.

Баща ти умря.

Болката нямаше повече да му бъде брат. Най-добре опознаваш човека, когато му позволиш да те мачка. Утре. Ще дойде утре. Константин вярваше в това.

Тогава щеше да им покаже. На всеки един от тях. Поотделно. На всеки, който му бе плащал три хиляди за десет минути. Константин научаваше езика на парите по трудния начин, но само трудният начин те прави човек.

Майка му продължаваше да работи на студената кухня в онзи софийски ресторант. Продължаваше да мълчи. Беше чиста жена. Всичко вкъщи светеше. Така му липсваше мълчанието на баща му. Някой прекършил дюлята, която бе набол недалеч от детската площадка. Косьо срещна един след друг всички хлапаци, 14-15 годишни, увиснали на гроздове по пейките. Пушеха. Хлапаците, всичките нахранени и нахакани, не ходиха на училище почти седмица поради една и съща причина – неразположение.

- Синът ми бие хора – подхвърли майка му една вечер. Бяха започнали да вечерят заедно след като баща му „умря“.

- Бият сина ти. И му плащат - каза Косьо и продължи да се храни.

Три хиляди за десет минути.

Чакаше усмивката, тъмна като изстрел и гладкото „Гледай сега“. Отиваше зад културния дом, десет и половина вечерта. Знаеше какво мрази най- силно. Жоро и Елеонора, хванати за ръка. Сигурно са се целували.

- Болката е твой брат – бе казал баща му. – И мой.

Константин още пазеше една банкнота от парите на баща си. Нямаше да я похарчи никога. А може би щеше – ако Елеонора се съгласеше да отидат в мола на кино. Веднъж й купи ръкавици - беше докоснал пръстите й, докато я водеше до тях. Ръцете й бяха лед.

- Вземи тия ръкавици – бе й казал Косьо.

- Не – отказа му тя. - Дай ги на майка ти.

Те не бяха евтини ръкавици. Бяха най-скъпите в мола.

Още един Гого се беше присъединил към компанията от затворения комплекс. Но той не представляваше интерес за Константин. Срещаше ги – отбор изискани момчета, които го пращаха при доктор Петров. Травматологът продължи да се държи свястно, таксуваше Константин по специална тарифа. Това не му беше важно. Друго беше важното. Когато ги срещаше извън училище, му кимаха за поздрав. Константин кимаше на тях.

Те бяха младежи с богата обща култура, гордостта на випуска. Показваха ги по местната телевизия за пример на дребните деца. По дяволите. Константин за нищо на света не би се раздрънкал що за стока бяха те . Пред никого. Три хиляди. Десет минути. Елеонора и Жоро, хванати за ръка. Стискаше зъби.

Толкова е тъмно вечер в десет и половина зад културния дом. Ръми. Жоро му беше в ръцете. Можеше да му покаже къде зимуват щуките. Но после кой ще му плаща? Откъде да изкопае три хиляди? Болката ти е брат. Беше попитал Елеонора – Хубаво ли е с него? Да, беше измърморила тя. Защо продължаваш да ми решаваш задачите – искаше да я попита, но не я попита. Каза й:

- Лъжеш.

Бяха се уговорили с Жоровците за събота. Събота е хубав ден, особено през ноември. Сигурно Елеонора е родена в събота. Сутринта щеше да отиде до Буково. Като глупак се надяваше, че баща му случайно ще се отбие там. Ще покани баща си на обед в „Смокините“, ще му каже - „Имам пари. Поръчай си най-скъпото“.

Обаче не отиде в Буково.

Вървеше между блоковете. Бяха строшили пейките. Къде пушеха сега сладурчетата? И кошът да отпадъци бе преобърнат. Това отдавна бе престанало да впечатлява когото и да било.

Тогава ги видя. Двамата Елеонора и Жоро. Не се държаха за ръка. Гласът й беше остър като прекършен клон. Болката й е брат. Константин не долови думите й. Елеонора не приказваше високо. Не крещеше. Не беше като другите.

Само парите крещят. По-високо от тях крещи унижението.

Лицето на Жоро. Сянката започваше от челото. Спускаше се надолу. Всъщност не беше сянка. Усмивка беше.

- Гледай сега – литна гласът, излюпил се от усмивката. След него лита дясната ръка на Жоро. Нагоре.

Константин замръзна, свит на топка кокали..

После се взриви.

И се хвърли напред.

Следете новините ни в GoogleNews