Стефка, моя любов

След емисията по радиото от ранната утрин на 2 март 1941 г., в която говорителят обяви, че германските войски ще преминават териториалната граница на България откъм Румъния, Стефка изгуби интерес да слуша пропагандните предавания. Оттогава минаха 3 години, на радиоапаратите вече имаше фиксирани от цензурата станции и строга забрана за слушане на западните радиа като ВВС, излъчвано от Лондон.

След музикалната пиеса на Шостакович, Стефка чу сигнала за началото на емисията новини и изгаси приемника. Извади мотора си и потегли по прашният път към Русе. Той се извиваше на запад от селцето Еникьой между дърветата и парцелите с лози. Някои от младите в този район наричаха местността Ново село, но по-старите, които бяха отколешни обитатели на тия области, все още ползваха старото му име - Еникьой.

Зелените, гъсти, крайпътни гори се редуваха със земеделски масиви, по които бяха идеално подредени редовете на лозята. Ако човек имаше време да разгледа, щеше да оприличи тези квадрати от редове с лози на гигантски зелени игрища за шахмат.

Старец, който беше дошъл рано сутринта да човърка по лозето си, чу шума от двигателя и се изправи. Помаха с шапката си на забързания по пътя моторист и гледа подир него докато се скри от погледа му. Стефка така бързаше, че даже не го забеляза. Блестящият ѝ черен мотоциклет DKW оставяше зад себе си облаци прахоляк, а вятърът яростно развяваше кестеновите ѝ коси.

След още месец, някъде през май, лозите щяха да се пробудят, а пъпките им като миниатюрни юмручета щяха се протягат към слънцето. То им трябваше сега, за да растат. После щяха да зацъфтят и към края на август-септември повечето щяха да се накичат с гроздовете на бледозеленото шардоне, други с черното каберне или мерло. По-късно, след като всички добре узреят и всяко зрънце бъде старателно събрано - реколтата щеше да се смачка на пресите и да се превърне в чудно вино, което ще отлежава в огромните бъчви в старите изби „Милан Миланов“, собственост на дядото и на бащата на Стефка.

Влизайки в града, жената намали скоростта на мотора. Двигателят възмутено забръмча на високи обороти, сякаш се съпротивляваше. След няколко завоя наближаваше техническата работилница на годеника си Юрген, към когото се беше запътила. Двамата се бяха запознали при следването си в фармакологичният институт в Ерланген, Германия. Още първата седмица, след като се сближиха, двамата се изнесоха от общежитията и заживяха заедно в града под наем. Оттогава не можеха и миг един без друг, винаги бяха “залепени” и неотлъчни.

Сега, през войната, пак бяха заедно. Той носеше униформа на oberleutnant (оберлейтенант- старши лейтенант от Вермахта) и понякога се налагаше да остане в града и да пренощува в една от трите скромни казармени къщички, които се ползваха още от 1941 г.. Юрген беше мобилизиран още в Германия и по някаква съдбовна случайност попадна именно в щаба на армията на фелдмаршал фон Лист, който премина с останалите войници по понтонния мост между Русе и Гюргево с първите части на Вермахта (OKW) (Das Oberkommando der Wehrmacht, б. а.) в България.

Със свито сърце Стефка помоли дядо си, един от най-влиятелните търговци и производители на зеленчуци и вино в района, да ходатайства пред германското командване за Юрген – да остане в града. Дядо Милан се съгласи, облече едно от най-хубавите си сака и накара прислужницата Елена да извади от кутиите и да закачи всичките му медали, ордени и отличия от Първата велика война. Лично приготви голяма кошница от най-хубавите си вина. Взетата от конюшнята слама я нави като птиче гнездо и сложи сред другите едно прашно шише порто „Ramos Pinto“, реколта 1927 година.

Явяването му при германците имаше бърз ефект – веднага приеха стария Миланов. Че как няма да го приемат - стар човек, известен в околността търговец, ветеран от войната, воювал рамо до рамо с германците и награден с куп кайзерски отличия, който им идва на крака, с подаръци и то какви!

От този момент Юрген заработи в германската техническа работилница. Освен от фармакология, той разбираше от всякакви мотори, двигатели, ориентираше се в сложни чертежи и можеше да намери кое може да се подобри, замести с друг чарк и рационализира. Докараните самолетни двигатели от изтребителите, които бяха пострадали във въздушен бой или при аварийно кацане, бяха окачени на огромни вериги в хангара и старателно разглобени от Юрген и механиците му. Имаше и два полуздрави двигателя на противникови изтребители – британски Р-51В и Р-38, свалени над румънското небе и докарани за оглед и оценка в търсене на предимства на противниковото инженерство. Изглежда мястото на Юрген - този самороден талант - беше тъкмо в ремонтния цех. А и така беше по-близо до годеницата си.

Стефка наближи работилницата и намали още скоростта, защото знаеше, че ако Юрген случайно пуши отпред и я зърне ще ѝ се разсърди, че кара мотора си прекалено бързо. Многократно е предупреждаваше, че е невнимателна. На нейните укори, че не я оставя да диша, той отговаряше: „Аз просто те наглеждам, драга Щефи. Това тряпва прави всеки verliebt in seine Frau!“ (влюбен в жена си, б. а.) – твърдеше той с объркания си български, примесен с немски думи. После веднага получаваше прегръдка и целувка от годеницата си.

Стефка изобщо не се тревожеше за бързото си каране, а за това, че американските ескадрили бяха зачестили бомбардировките над румънските петролни рафинерии в Плоещ. Почти всека седмица имаше рейдове в тази посока и прелитащите тъмни сенки на крепостите-разрушители над града вгорчаваха безкрайно настроението ѝ. Тя живееше недалеч в чифлика на дядо си, където беше по-сигурно от града, но чувстваше, че годеникът ѝ е застрашен, както и останалите германци в малката база в края на града. 

Младата жена остави мотора си до оградата и дръпна избърсаната до блясък врата на хангара. Влезе в работилницата, но се оказа, че Юрген и останалите механици са отишли до католическия храм „Свети Павел от кръста“, за да чуят как техникът Йохан Матецки свири на органа. По някаква случайност този войник беше внук на човека, монтирал преди 30 години уникалния инструмент, произведен в Карлсруе от германската компания „Voit“. Сега младият Матецки седеше и свиреше на този инструмент в черквата, в която дядо му е поставил и настроил инструмента.

Римокатолическата църква „Свети Павел от Кръста“ в Русе, снимка: личен архив

Стефка едва успя влезе в черквата от придошлата навалица. Публиката беше необичайно пъстра: жени в дълги вечерни тоалети, румънски селянки с национални носии, скромно облечени русенци с капи в ръцете, граждани от по-заможните с официални костюми, стискащи бомбета в скута си. Войници, фелдшери и военни лекари - някои от тях дошли направо с белите престилки от болницата. До тях видя Юрген и механиците му застинали в омаслените си гащеризони. И те сякаш бяха омагьосани от музиката - не трепваха. Никой не мърдаше, слушаха в захлас леещата се от органа музика.

Внезапно засвириха сирените на пристанището – идваше армада американски самолети за пореден унищожителен рейд над Румъния. Придошлите слушатели бързо се ориентираха към изхода и се разпиляха по околните пресечки. Стефка и Юрген се намериха в блъсканицата и се затичаха към работилницата. „Трябва да отида в щаба!“ – извика Юрген, докато стискаше ръката на годеницата си. Разделиха се, а Стефка яхна мотора си и запраши обратно по пътя към дома. Дядото, който беше дошъл рано сутринта да човърка по лозето, беше стигнал до горния му край. Чу шума от двигателя и се изправи да помаха с шапката си на моториста, но отново не беше забелязан.

Рано сутринта на другият ден Стефка се качи на мотоциклета си и изхвърча по пътя към Русе. Неясно предчувствие и безпокойство я тормозеше през цялата нощ, не ѝ даваше възможност да заспи и за минута. Завари работилницата заключена. Стражарят от охранителната будка я повика и ѝ подаде в ръцете една мазна бележка. Вътре имаше написано с молив съобщение от Юрген:

„Maine Lieben Stefka,
Дислоцират ни в София. Адресът е „Немска Мисия на Луфтвафе, България, Техническа група, София, бул. “Патриарх Евтимий" 22“
Юрген
Целувам те!
Любов моя! „
………………………………
Първото получено писмо от Юрген гласеше следното:
„От F.L (главен инженер) Юрген Мюнце
София, март 1944 г.

Моя мила Стефка,

днес, неделя вечерта, бих искал да ти напиша едно по-смислено писмо, за всичко преживяно от мен през изминалите дни. Не зная откъде бих могъл да започна, но искам да е оттам, откъдето нормалния живот приключи. Не знам дали изобщо ще е стигнало до теб и дали някога ще го получиш. Бях тръгнал с DKW -то (марка немски военен автомобил, б. а.) от нашето бюро на ул. "Царица Йоанна", към другата ни кантора на бул. "Патриарх Евтимий“ . Трябваше да свърша няколко служебни задачи. Тъкмо бях пристигнал, когато се чу алармата. Върнах се с автомобила обратно до жилището на Ламбах, за да откарам семейството някъде на безопасно място. Качих ги в колата, с която едва пристигнахме навреме до укрепеното убежище на "Патриарх Евтимий" 22.

Тъкмо ги оставих и се качвах нагоре по стълбите, за да видя какво се случва навън… и въздушната атака започна. Чувах бомбените удари и много силни детонации. Една огромна бомба падна точно пред нашата сграда. Много, много близо. Цялото укрепено мазе се разтресе ужасно силно и веднага се усети силното налягане от въздушната вълна. Усети се отровен мирис на барут, сяра и прах. Аз запълзях нагоре, за да видя какво се случва там и дали изходът към улицата все още е свободен.

Чуваха се страшни тътени, канонади и звучаха непрестанно гърмежи. Всички оцелели разказваха ужасни неща за това как изглежда градът, и че целият район е тотално разрушен. Междувременно, разтърсването на земята започна да утихва. През купчините разбити стъкла и останки се опитвах да карам ту по тротоара, ту по паветата, за да заобиколя към булеварда. Навсякъде изглеждаше ужасно - разрушени къщи, огромни улуци паднали на улицата, висящи и разкъсани проводници, прах и мръсотия. Останки от сградите лежаха навсякъде, въздухът беше изпълнен с големи облаци прах, носеше се мирис на барут. Тогава осъзнах, че нашата красива София е разрушена, и че са хвърляли бомби само в центъра на града.

По пътя се забелязваха напълно съсипани хора, които излизаха от мазетата на къщите почернели от праха и мръсотията. На нашите войници беше заповядано да помагат и те започнаха спасителните работи. С колата на шефа помогнах на един познат български лекар за извозване на тежко ранените към лазарета. Стигнахме до унгарското посолство, което беше тотално разрушено. Имаше ранени и убити. Окървавен мъж беше донесен до колата. настанихме го отзад. Полицай и цивилен се качиха да го пазят. Потеглихме.

За мен и до днес е все още неясно как DKW-то успя да премине през разкъсанините от бомби улици, покрити с купища останки от сгради и с парчета стъкла. Някак се получи. Пристигнахме до клиниката, където се намира красивата нова зала за лекции. Дворът беше изцяло изоран от бомбите, но видях, че сградата не беше пострадала.
С двамата мъже оставихме ранения от колата. Лекарите се чудеха на кого първо да окажат помощ. Не влязох вътре, но полицаят и цивилният (той говореше много добър немски) скоро се върнаха и казаха, че на ранения мъж, който докарахме, вече се оказва помощ.

Върнах се обратно в центъра, по пътя качвах и други хора. Изведох семейство Ламбах от мазето и ги закарах до вкъщи. Това, което видях, бе толкова разтърсващо, че няма да го забравя, докато съм жив. Красивата ни улица се беше превърнала в купчина останки. На нея имаше горящ, пречупен на две трамвай, повечето къщи бяха разрушени. На много места все още имаше пожари. Навсякъде само руини, всички магазини бяха засегнати от бомбите.
Картината на разрухата беше потресаваща. Това, което малко преди това беше една млада, жива и пулсираща улица, пълна с хора - сега се беше превърнало в място, където нещастните обитатели ходеха посипани с пепел и мъкнеха спасена покъщнина.

В нашата сграда не беше останало здраво стъкло, документите бяха разпилени. Започнахме да прибираме фирменото имущество, доколкото това е възможно, и да подреждаме вещите в една от задните стаи, която беше незасегната. След час-два се стъмни и всички стаи бяха осветени само от пламъците на горящата отсрещна къща. Призрачно.

Неописуема беше бъркотията, която се случи през следващите няколко дни: нормално спане и ядене вече нямаше. Трудно можеше да се намери парче хляб, спяхме облечени, мръсни, защото никъде нямаше вода. От време на време разтривахме ръцете и лицето сисъс сняг. Топяхме малко от него на вода за пиене.
….
Трябваше да се преместим заедно с мисията в голямо и празно училище в едно селце до София. Трябваше да продължим да вършим работата си, но от получената разбъркана поща не знаех кое по-напред да захвана.
Да, Стефка, не си представях така преместването от Русе. Нашите последни щастливи часове, в удобното ъгълче на работилницата край радиото, отлетяха безвъзвратно!

Мило мое момиче, не бих искал да мисля за това. Вашата винарна надявам се стои все още там? Засегната ли е околността от въздушните удари? Всички ли са живи и здрави?! Надявам се, че да.

Мила моя Стефка, и нас с теб ни застигна тежката участ на войната. Сега трябва да приключвам - Иленфелд от два часа се върти в леглото си, а аз трябва да го освободя от тракането на пишещата машина, за да може да поспи малко.
Моля те, пиши ми, дори и да са няколко реда, за да знам, че вие всички сте здрави.
Адресът ми е на бланката.
На теб и на твоите близки много сърдечни поздрави!
Твой Юрген.

(Кореспонденцията е открита от Теодор Константинов, личен архив)
……………………
Стефка и Юрген Мюнце така и не се виждат повече, той се изтегля с немската армия от България и доживява земните си дни в Мюнхен до средата на 90-те години на ХХ век.
През октомври 1944 г. Стефка заминава доброволка във втората фаза на войната, като част от лекарски екип при бойните действия в Унгария. Там загива и кореспонденцията между двамата спира.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Следете новините ни в GoogleNews