Самотата като гориво: разказ от Здравка Евтимова

Даря и по-рано ми беше искала пари назаем. Това извънредно ме дразнеше, разбира се. Предоставил съм й банковата си сметка. Нека превежда парите в нея. Ненавиждам да докосвам банкноти. Убеден съм, че повърхността им е гнездо на бактерии и вируси. От друга страна като давам пари, имам чувството, че някой е срязал вената на ръката ми и оттам изтича безценна кръв. Но Даря ми е връщала парите точно един час преди времето, което съм й отредил. Освен това по своя инициатива изчистваше апартамента ми. Според мене въпросната Даря не се затруднява никак – аз съм чист човек. Няма аспект, който съсипва настроението ми повече от прах по мебелите. Затова изтъквам:

- Още ми дължиш.

На Даря е добре известно какво означава това – първо сготвя. Продуктите, разбира се, съм осигурил аз. Гордея се с хладилника си, винаги блестящо зареден с балансирано съцветие от полезни за организма вещества – гарантиращи здравословно хранене, но Даря! Тя превръща и най-безвкусните хранителни вещества в кулинарно „Мечтание“ от Шуман. Само ароматът от печката ме кара да копнея, а когато опитвам гозбата, съм честит, защото откривам въжделенията си осъществени на практика в една наистина скъпа тенджера. Тя е „Цептер Перфект“ наистина, но други жени превръщат Цептер в жалко пълзене на въглехидрати по пода, съпроводено с киселини в стомаха ми.

- Може ли да ми дадеш 200 лева до 23-ти? – задава ми въпрос Даря.

Двеста лева? Моля? Тя се е самозабравила, тази жена с тъмен интелект! Какво си въобразява? Наистина, след един неин „Кордон бльо“ с крехко телешко бях изтървал възклицание, че след още един „кордон“ бих превърнал готвачката на шедьовъра в своя съпруга. Но нима това й дава право да си въобразява? Та аз съм наследник на древен род индустриалци и животът ми протича в мезонет от четиристотин квадрата на „Витошка“ в София!

Фактът, че съм осъществявал отклонение с нея (подразбирай точно онова, което подразбираш), не й дава никакво право да споменава „двеста лева“ в мое присъствие. Според мен контакт на ниво тяло под никаква форма не е свързан с чистата привързаност между възвишени духове и културни хора. Още повече - тя не е умела и веднага, след като получех удовлетворение, й съобщавах в прав текст да напусне. Аз съм почтен човек, ненавиждам шикалкавенето в каквато и да е негова разновидност. Ценя точността – ще изтъкна, че след като информирах Даря да се изнесе, тя се оттегляше, без да се мотае. Преди месец хубаво впечатление ми направи фактът, че преди да пристъпим към отклонението, грижливо сгъна дрехите си и ги подреди в привлекателна цветова формация на стола – имам пред вид, че първо постави червената си блуза, след това черното елече и сивите си чорапи точно както е редът в цветовия спектър на дъгата, а разстоянието на всяка дреха до ръба на стола беше абсолютно едно и също. Аз уважавам симетрията и подредеността.

- Моля Ви, Светослав – изрече тя с овладян глас, което означава едва чуто. Това накланя везната в нейна полза. Говори ми на Вие, макар че сме осъществили няколко отклонения. Ненавиждам плебеите, които ти казват в магазина „Това парче ли искаш?“, а в ресторант, където са имали нещастието да се обърнат към мен със „Заповядай“, пиша оплакване в книгата и не пропускам да приказвам с управителя на заведението. Аз съм възпитан човек, юрист, родителите ми са вложили много средства в развитието ми - и финансови, и емоционални (под това разбирам топлота, разговор с мене един час седмично от страна на мама, прекрасна дама; плюс половин час седмично с баща ми, прекрасен човек, влиятелен, много мъдър и почтен).

- Защо са ти двеста лева? – обърнах се възпитано към Даря, въпреки че бях възмутен от наглостта й до дъното на сетивните си възприятия.

- Трябва да дам пари на един човек – отговори тя.

Друг дискурс, попадащ в графата плюс, дефиниран от мен като поносимо качество на Даря, е фактът, че говори истината. Както пише Марк Фабий Квинтилиан „Не трябва да приказваме така, че събеседникът да ни разбира. Трябва да приказваме така, щото да направим невъзможно да не ни разбере.“ – цитирах тази мисъл пред Даря и отчетох, че тя я записа в телефона си. Това ме изпълни с удовлетворение – харесва ми, когато хората вземат пример от мене.

- Кой е този човек, на когото трябва да дадеш моите двеста лева? – изрових ямата аз.

- Ето го – отвърна Даря. След няколкократни отклонения с мене (последните не водят и не ще доведат до каквото и да било форма на обвързване от моя страна), тя се беше научила веднага да напуска жилището ми, както и да говори точно, без да губи нито минута. Ненавиждам някой да пилее времето ми. Установих какво ми сочи. Бях я привикнал да фокусира вниманието ми по същество чрез плавен жест.

Видях го.

Индивидът стърчеше като кол на тротоара - субект със суров врат, протрити дънки и черна фланела. За такива съм писал както в пресата, така и в редица оnline издания. Подобни тъмни интелекти привличат вниманието ми и са обект на сериозни мои анализи и публикации. По лицата на споменатите по-горе като уродлив белег изпъква тяхната елементарност и ментална ограниченост.

- Той е тъп – обобщих аз, на което Марина реагира с „Разбира се“. Понякога имам чувството, че тя мята фразата „разбира се“, за да ме прати на зелен хайвер или просто се отнася неодухотворено към моя светоглед. Поради което й показвам вратата. Даря знае къде е разположен изходът и си тръгва.

Този път светкавично й посочих вратата, но тя не напусна. Това ме изненада. Не неприятно, напротив – неподчинението й ме погъделичка нежно по кожата. Шекспир твърди, че понякога е хубаво да ти вървят напук.

- Моля те, дай ми двеста лева назаем – повтори тя.

Подразних се, но ми стана приятно, че се овладях. Аз бях човекът, който взема решенията.

- Откажи се – подсказах й правилната посока аз. Приятният гъдел по кожата ми набираше сила. Ставаше все по-възбуждащ. Хубаво е събеседникът ми да ври в собствената си смрад, докато чака услуга от мете. Както казва Блез Паскал, френски философ, по който баща ми е луд - „ Сърцето има разум, за който разумът нищо не подозира“. С разума на сърцето се радвах, че съм се извисил над сганта, която се гърчи за двеста лева пред погледа ми. – За какво ти е тази сума?

Тя се усмихна. Но естествено й беше известно, че с мазни усмивки попада в тинята, където ще я оставя да виси, докато крушите родят чушки. Усмивката й веднага се огъна, след като забеляза хладния ми съсредоточен поглед.

- Днеска е 23 ноември – каза тя. - Мисля, че на 24 ноември имаш рожден ден.

- Да, така е.

- Двеста лева ми трябват, за да ти направя подарък.

- Преди малко ти спомена – припомних й аз. - Че ще дадеш сумата на ограничения екземпляр, който стърчи като кроманьонец пред входа на вилата ми. Ако не ти е известно какво значението на съществителното „кроманьонец“, това е първобитен човек с минимален интелект.

Естествено, не допускам Даря да се навира когато й хрумне в мезонета ми. Това става само когато желая да осъществя отклонение или когато тенджерата ми Цептер копнее за някои от нейните фантазни хрумвания в кулинарната област. Сега нямах желание да ям. Мисълта за божествените агнешки зрази на Даря не ме опияняваше. Бях на плодова диета от единадесет дни.

- Този човек е донесъл подаръка за рождения ден. Той те очаква – пошепна Даря и спусна поглед към плочките на тротоара, постъпка, която ме е изпълвал с разбиране. Когато съм на диета, се чувствам самотен. В тази връзка възприемам самотата като гориво. Самотата е енергия.

- Може би ще ти дам двеста лева – реших аз след дълбок размисъл аз. – Но както казва Халил Джубран, любим творец на мама: - „ Онзи, който слуша истината, е не по-малко смел от онзи, който я изрича“ - та аз веднага се хванах за истината - черта, наследена от майка ми, изключително свястна жена. – Добре, ще ти дам двеста лева, но искам да ми ги върнеш след два дни.

- Моля те, нека бъде след четири. В сряда, 11 часа сутринта.

- Казах - два дни. Понеделник, преди 11 часа сутринта – изтъкнах аз. Който плаща, той поръча музиката, нали?

- Много ти благодаря – каза Даря и отново погледна плочките на тротоара, с което сърцето ми се стопли към нея с градус и половина. Както съм подчертавал неколкократно, погледът, търсещ истината в плочките на тротоара, е далеч за предпочитане пред уста, които ти се зъбят в лицето.

- Би ли могъл да ми дадеш парите сега, моля? - помоли тя.

- Първо ще ми сготвиш лучена супа с много пилешко месо, само бяло, разбира се, с джинджифил и копър.

Докато подреждаше продуктите, я наблюдавах. Преди да я допусна в жилището си, я разследвах – както казва Кафка, когото не съм чел, но често съм го срещал в разни цитати – „Всяка революция се изпарява и след нея остава тинята на новата бюрокрация“ – та аз не искам тиня у дома! Накарах Даря да дезинфекцира обувките си и да нахлузи върху тях специални калцуни. Докато готвеше моята лучена супа с пилешко месо и джинджифил, във въздуха се носеха такива благоухания, че мигом огладнях. Онзи кроманьонец, тъпият индивид, продължаваше да стърчи пред вратата ми.

- Малоумният елемент защо продължава да стърчи на моята улица? - попитах Даря. Тя каза, че я чакал да му даде 200 лева.

- Кажи му да се разкара. Скрива хоризонта на Витоша от погледа ми – изстрелях аз.

Идиотът се дръпна в сянката на контейнерите за отпадъци.

Супата от лук, пиле, копър и джинджифил, всичките съставки еко био, закупени от драгата ми майка, се оказа перфективно великолепна. Просълзи ме. Даря притежава още едно качество, което толерирам - волското ъ търпение. Изчака да се нахраня, почисти масата след мене и направи лек масаж на пръстите ми, преуморени от тежестта на обилното хранене. Толкова много ядох, че се уплаших дали не съм нарушил диетата си. Затоплен от супата и масажа върху пръстите, неочаквано дори за себе си пожелах отклонение. Даря едва ли щеше да се представи на висота, но щях да я понеса – държа да изтъкна, че беше използвала моя скъп шампоан и великолепния душ гел, който милата ми майчица беше донесла от Виена специално за моята кожа. Кожата ми е чувствителна, генерира мек гланц, който впечатлява клиенти и колеги от сектора „Рискови активи“.

Даря отклони предложението ми. Подчерта, че изглеждам блажен, сънлив, изпълнен с аромат на лучена супа. Да, постарала се ястието да се отличава с привкус на джинджифил. Добре би било да съхраня това усещане за по-дълго време.

Тя имаше право. Понякога и най-простият стига до гениално прозрение. Посегнах към портфейла си и й дадох 200 лева. Не държа много пари в брой - не и повече 600 лева. Това според мен е благоразумният подход.

Даря ми сподели, че съм великолепен - не ми казваше нещо, което не знаех, но ми бе приятно да го чуя. Добави, че и ризата ми е красива – естествено! Милият ми баща я бе донесъл от Манфхайм. Реших, че петдесет крачки след супа с джинджифил са полезни за кръвообращението и имунната система. Изпратих Даря до улицата.

Онзи кроманьонец, по-скоро орангутан, стърчеше до контейнерите за отпадъци. С наглост на хлебарка чакаше 200 лева, за да купи подарък за рождения ми ден. Изведнъж си помислих, че тези контейнери не ми допадат по цвят. Караха ме за се чувствам самотен. В близко бъдеше ще трябва да се бръкна за бояджия. Даря подаде моите 200 лева на примитивния екземпляр.

Забелязах, че пръстите му са тлъсти, огромни и безформени като стихове на бездарен поет.

- Двеста! – изломоти кроманьонецът и се задави

Не ми стана ясно кое го шокира толкова.

Даря мълчеше. Това не ме изненада. Тя пази тишина, за да не се познава колко е глупава. Това е благоразумен ход от нейна страна.

- Сега! – обади се Даря.

Помня, че дебелите пръсти на отрепката се стовариха върху бузата ми. Помислих, че умирам. Опитах се да извикам „Полиция!“, но в устата ми имаше само тишина. Отрепката не продължи по-нататък. Обърна гръб към мен. Лицето му лъсна в посока Даря, четината на брадата му отвратителна в светлината на уличната лампа. Исках да викам. Не се получи. Моята образована, благородна кръв бе замръзнала във вените.

- Шамарът струва десет – избоботи орангутанът. – Тука са двеста.

Тлъстата му лапа размаха двете мои стотачки.

Беше студено. Духаше противен вятър. Какво друго да бъде в края на ноември. Поне да валеше сняг. Кръвта биеше като тъпан в дясната ми буза. Там беше потънал шамарът.

Не ме болеше. Може би малко. Всъщност болеше.

- Не ми връщай ресто – каза равно Даря на отрепката.

Даря. Медузата Даря. Къртица. Маймуна.

- Ще преведа двеста лева в банковата ти сметка. Ще ги имащ в понеделник, преди 11 часа – извика в лицето ми тя.

Вятърът задуха по-зло.

Не мога да понасям вятър.