Кирил Шиваров – човек от камък

Не помня кога и как съм я намерил, нито пък от кого съм я купил. Снимката е стара, пожълтяла по краищата, като стара кожа. На гърба ѝ със син химически молив е написано само „Първий май“, годината липсва. Хартията и спецификата ми подсказват за края на 20-те години. Вадя лупата. Ето го – седи в ателието си. Заобиколен от мраморни глави, гипсови ангели, строги класически форми, които сякаш са замръзнали в очакване да бъдат събудени.

Това е той, Кирил Шиваров. Разпознах го веднага. Погледът му е прям, почти суров, без сантимент, ръцете – спокойни, но калени в носенето на тежестта на кутията с инструменти и товарене на парчета от бронзови колоси. Пред него – пластична украса за някаква сграда. Разглеждам нататък - на втората снимка с него в ателието му има някакво дялано голямо парче гранит. В една щайга на пода са бучардата*, троянката и шпица. Затварям очи и виждам как той работи с гладкото длето. Изповед от гранит. Чува се удар. Още един упорит и точен удар. Длетото се врязва в плътта на камъка и отеква в празното ателие в ритъма на сърцето на скулптора. Ръцете на майстора кървят. Тъмен прах покрива кожата, влиза дълбоко в дробовете, смесва се с кръвта.

Казват, че гранитът е студен. Лъжа е. Когато се бори с него по шестнадесет часа на ден, той гори - парещ, жив, ненаситен. Пиe от живота му, за да съживи онова, което камъкът носи скрит в себе си. Всеки детайл е битка. Мускулите на гърба крещят от изтощение, потта се стича по челото му и заслепява очите. Но той не може да спре. Ако спре сега, духът, който улавя в камъка, ще изчезне завинаги. Това не е просто занаят. Това е любов, която граничи с мъчение. Грубите, мазолести пръсти минават по нежния завой на скулата. И камъкът сякаш омеква под ръката, превръща се в жива кожа.

В гънките на каменната дреха е уловен вятърът. В извивката на устните - неизказаната тъга. Той е знаел какво ще се случи. Споменът за него самия ще избледнее и може би неговото име ще стане просто ред в дебелите исторически книги. Тялото му ще се превърне в същия този гранитен прах, който всеки ден го е задушавал. Но след петстотин години, в някой светъл музей, един човек ще се спре пред статуята, която днес така старателно извайва. Човекът ще бъде уморен, объркан от своя забързан и напрегнат свят. Но когато погледне в очите на Шиваровата статуя, времето ще спре.

Ще усети същата тази болка, същата тази дива, чиста любов, която той е вграждал в камъка точно в тези минути... Последен удар. Длетото пада на пода. Шиваров го поставя в щайгата при другите инструменти. Фигурата е готова. Тя диша. А той – той може най-накрая да легне на прашната кушетка и да заспи дълбок и непробуден сън. В съня му идва негов приятел и го пита:

- Защо го правиш, Киро? - и гледа умореното му тяло, изпружило крака на дивана, завито наполовина със старо одеялце.

- Правя го, защото ако не вложа целия си бяс, всичката си болка, тъга и любов в тези гънки на дрехите, в тези замислени лица, те ще останат просто бездушни камъни. А аз искам да говорят. На всички нас да говорят - казва Шиваров.

Докато пиша всичкото това, нощта неусетно за мен се превръща в утрин. Навън вече е „Първий май“, но друга година и дори друго столетие. Пия кафе и продължавам да си мисля как по онова време празникът още не е бил задължителен спектакъл с манифестации и червени знамена. Но дори и да е имало каквото и да е от изброеното, едва ли Шиваров би вдигнал глава от длетото. За него камъкът е бил по-важен. По-истински. По-вечен от всякакви празници. Толкоз.

Шиваров иде от Варна, от семейство на дърворезбар. След Прага и Виена започва да вае не просто украса, а лицето на новата българска столица. София му дава размах. Дава му криле. Той ѝ отвръща с щедрост.

По Народния театър, по други представителни сгради – навсякъде се появяват неговите крилати форми, ангели, строги класически профили, всички те с някаква упоритост и земност. Създава монументалните бронзови фигури на братята Георгиеви - двамата дарители, които седят вече почти сто години достойно пред Университета. Изпипва декоративната пластика по фасадата на Българската народна банка - символ на стабилност и мощ, а по днешната Столична библиотека** оставя фигури, които и сега гледат отвисоко към площада. Кимвам им за поздрав всяка неделя, когато минавам покрай тях. Тук, в София, през последното десетилетие от живота си той оставя най-значимото.

Снимките явно са тъкмо от този период. Разказват, че работел наравно с обикновените каменоделци и железари – не стоял само в ателието като важен началник. Качвал се на скелето, дърпал въжета, оправял с ръце. Имал енергия за десетима. Бил душа на артистичната бохема, но и човек, който разбира, че една столица се гради не само с бетон и тухли, а и с лица, крила, лъвове и ангели, които да ѝ дават тежест и достойнство. Надзървам за последно, преди да прибера фотографията от онзи „Първий май“ без годината и си мисля:

В ателието му е тихо. Само длетото и чукът са някъде на тъмно в ъгъла. Навън – пролет. А вътре – вечността, която чака да бъде извадена от мрамора. Шиваров седи спокоен. Не знае още, че само след няколко години София ще го прибере завинаги в онзи шантав 26 март 1938 година. Утро като всяко друго. Шиваров помага на работниците да вдигат тежък 200-300-килограмов капител за Съдебната палата. Скелето поддава и… камъкът пада. И го убива на място. Така си отива. От тежината на камъка, който е обичал повече от всичко на света. Няма по-жестока и по-точна смърт за един скулптор. Такива са големите майстори в този град - не умират от старост. Умират от своето изкуство. И остават в него. В София. В камъка. Завинаги.

* „Бучардата, троянката и шпица“: инструменти. Каменоделецът започва с шпица (шилото) за да махне излишното, преминава през троянката (назъбено длето) за да изравни формите и завършва с бучардата - прилича на чук за месо, но е направен от изключително здрава стомана, за да даде финалната грапава текстура на повърхността.

**Столична библиотека на пл. „П. Славейков“ днес - тогава „Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството“

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Под небето на стара София" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Следете новините ни в GoogleNews